Предстоящи срещи
Откъс от "Броеницата"
Допи ми се кафе. Слънцето бе още сравнително високо. Поех към центъра на селото.
Не беше лошо кафето на мегдана. Поприказвахме си със селяните кой какъв е и как я кара, кой вече си е приготвил дръвцата за зимата, а кой повече го е грижа ще му стигне ли ракията. Щеше да стигне, кога пък не е стигала?
Пак се защурах по горите.
Толкова беше спокойно и тихо, когато селото запали тук-там светлините си, толкова бе меко и времето, и настроението ми, че се замислих дали пак да не спя в колата някъде по поляните с горичките наоколо. Отложих решението си за по-късно. Както ми дойдеше на сърце, така щях да постъпя. Чакаше си ме и одеялото на задната седалка.
Не почувствах глад. Можех да вечерям преди да затворят ресторанта. А и нищо нямаше да ми се случи, ако не вечерям. В чантата ми бе останал още един сандвич, ето ти чудесна семпла вечеря за 65-годишен мъж, грижещ се за здравето си. Трябваше да започна постоянно да се грижа за здравето си, така е редно, ако искаш да живееш дълго.
Исках ли да живея дълго?
Накратко за новата ми книга „Броеницата”
Христос воскресе!
Изпълнявам обещанието си отпреди празниците да напиша няколко думи за новата си книга.
И така, в момента се печата „Броеницата”, подзаглавието е „На попрището жизнено далеч отвъд средата”. Издателството (традиционно) е „Факел”, обемът – съвсем поносим (за вас), жанрът – съвършено непонятен (за мен). Вече споменах, че след романа ми „На живо” това е вторият ми опит да направя равносметка на живота си, както и да представя субективното си виждане на времето, през което съм тук.
Ама и време ни се случи. И на мен, и на книгата да се роди на бял свят. Особено тия дни напоследък. Това обаче не променя ни най-малко някои мои наблюдения през последните 60-70 години. И за народите, и за хората, и за самото време.
Не само совите в „Туин Пийкс”, а и народите не са това, което са. Не са това, което уж са в собствените си представи за себе си. Не са това, което си въобразяват, че са. Народите живеят в огромни илюзии за себе си, а мащабите и количеството на илюзопроизводството са право пропорционални на мащабите и степента на целокупното им невежество. За някои народи тази скръбна истина е дваж по-присъща предвид някои специфики на народопсихологията им. Като мнимото юначество, да речем, или мнимата им мъдрост. И все в тоя порядък самозаблуди и самооболщения. След „целта оправдава средствата” най-голямата глупост и най-голямото кощунство, което човечеството тиражира от памтивека нашир и надлъж по света, е „глас народен, глас Божи”. Де да беше Божи.
Казусът „Волгин” и разни други казуси
Това на рисунката са бурлаците, теглещи кораб по Волга. Репин ги е нарисувал. Читателите, които не знаят кои са били бурлаците, могат да се осведомят в Уикипедия.
Ние също си обгрижихме и обнежихме един такъв бурлак, който тегли тегло в националното ни радио. Години наред вече той влачи „Аврора” назад срещу течението. Тежък крайцер е „Аврора”, а и старичък. Течението на времето, на историята също не помага на нашия бурлак – то е могъщо, а и тече наобратно, проклетото. Не е толкова отчайващо обаче. За Петър Волгин, бурлакът. Както личи от световноизвестната картина бурлаците винаги са мнозина. И у нас е така. Волгин, Копейкин, Голямошлемов, Румен І, Румен ІІ Шадраванов, вождът Подаряващия Породисти Кученца, воинът Воленчо… Цяла армия са.
Споделете
