Препрочитайки Йовков: съпричастието
Чета любимия Йовков, военната проза. Чета и постоянно се питам защо никога досега не изпитах нужда да я препрочета. Не знам защо. Срамота е, но истината си е истина. Почти нищо не помня, разбира се. От появяването на 6-томното издание, което притежавам по наследство, е минал почти половин век. Поне малко успокоение е, че ме е срам само заради пренебрегването на първия том, „военния“. Другите съм ги чел, чел, чел… Все пак от третия том нататък редактор е родната ми майка. Освен че още от детството ми Йовков бе литературно божество в дома ни.
Толкова е странно с тези покъртителни свидетелства! Това не са ти Индже и Шибил, не са Сали Яшар и Сарандовица, не са Серафим и Моканина. Четеш офицера Йовков и сякаш всичко описано и изстрадано не се отнася за България. Как така не се отнася ли? Ами така: хем се отнася, хем обаче не се отнася. Не ме удовлетворява първосигналното обяснение, че моето поколение (и всички следващи) не знаеше и не знае почти нищичко за участието ни в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Като изключим сухото лаконично „познание“, получено от болшевишко-„интернационалните“ глупости в учебниците. Не знаехме, почти нямаше откъде да знаем, но и не се интересувахме в глупостта си. Ала не е само това разгадката, че онази около- и отвъдгранична България като че не е познатата ни България. Странно е и трудно е да четеш за онези хора, за онези събития, да вярваш безусловно на Йовков – и да свързваш онази България и онези българи с днешната България и днешните българи. Със сигурност има връзка – земите са същите, без значение на коя държава принадлежат в момента, имената са български, някои други неща са подобни… Но хората, хората са съвършено други, мислят и действат другояче, светоусещането им е съвършено различно.
Мрежата
Това е частица от новия ми роман „Островът на утехата”. Заглавието на откъса е условно. Прилагам и разгърнатата корица на книгата без никакъв текст, просто да се полюбуваме.
- Хайде да сядаме, че днес ще побеседваме за мрежата. И утре също, и нататък, докато не си изясним и двамата тия мрежести загадки.
Загадки! И двамата! А липсваше дори и намек на шеговитост.
Срам не срам, може и да е дреболия, може и да е нищожна подробност, но Иво си признаваше, че част от сутрешното удоволствие от заниманията им с учителя Бели бе сокът, с който домакинът го черпеше. Той, гостът, си го наричаше за себе си „амброзията”. Струваше му се, че на този свят няма по-подходящо име.
- Сок? – смееха се очите на Бели.
- Да, моля – кимаше радостно Иво.
И почнаха.
Сантиментално предисловие
Здравейте, приятели,
Новият ми роман вече е в печатницата. За мен остана удоволствието да ви поканя на представянето му, което ще се състои на 15 ноември, петък, от 18:30 ч. в АРТ Къща, която се намира на ул. „Дукатска планина” 18. Съвсем близо е до „Пирогов”, втората пресечка на бул. „Пенчо Славейков”. Там беше и премиерата на последната ми книга „Изгрев преди залеза”. Добре дошъл на всеки.
Днес публикувам предисловието на романа „Островът на утехата”, което вероятно би могло да се приеме и като своеобразна анотация.
Бъдете здрави и до скоро!
Сантиментално предисловие
Голямо щастие ме споходи с този роман. Изненадващо и всеобхватно творческо щастие.
Замисля ли се, дълбоко се съмнявам, че е роман. Вярно, прилича. Всъщност има ли значение какъв точно е жанрът на тази творба? Нека го нарека просто сън. Щастливо многомесечно (за мен) съновидение – не само в картини, не само в слово, но и разгръщащо се в два плана, два свята, в две паралелни вселени. Едната – тази реалната, сетивната, тази безкрайната и съвсем близката около клавиатурата на лаптопа. И другата вселена – измислената, въображаемата, уж призрачната, в която се чувствах така приласкан, усмирен и смирен, а най-вече така утешен. „Насъне”, ала и наяве. Но сънят не е жанр, ще рекат мнозина. И защо да не е, ще река пък аз. В края на краищата – всеки сам избира в какъв жанр да твори. А и да живее живота си.
Нова книга
И тази година ще ви поздравя със стария си текст.
Честит Ден на народните будители на всички събудени, които не са се примирили с онова, което виждат наоколо си, и вършат своето добро дело. На всички добротворци ще се въздаде, макар и не точно сега и съвсем не около земния 42-ри паралел северна ширина.
Хубав празник!
За мен е двоен. Господ си знае как се нагласиха работа и ангажименти на няколко души, включително моя милост, но така или иначе новият ми роман стана готов за печат вчера в късния следобед. Скоро ще се превърне и в книга. Както ви обещах преди около седмица, ще публикувам малки части от нея, ще ви известя кога е премиерата и т.н. Днес ви предлагам да видите корицата.
Не, няма да забравя. Отново благодаря сърдечно за всички „нови” поздравления, които получих за 70-ия ми рожден ден.
Споделете
