Издателство: Изток-Запад

първо издание, 2010 г.

меки корици, 222 стр.

 

 

Романът „Милост Божия” ни връща далеч назад във времето, за да споделим възторга на три благословени човешки души, сполучили да открият красотата и смисъла на своя живот. А в този смисъл няма нищо ново и нищо оригинално: човекът е роден да изживее живота си в хармония с Бога и със себе си и в служба на ближните си. Колцина измежду нас обаче успяват приживе да открият красотата на такъв благословен живот?

ОТКЪС

 

 

 

 

 

Марта го видя преди мене, защото очите й бяха по-зорки. А и обичаше да пие планината с поглед надлъж и нашир. Бе го забелязала далече долу в ниското и това промени завинаги живота й. Из дъно. Неговия също. Понеже тъкмо си тръгвахме. Побутна ме, извърнах се и тя мълком ми го посочи с глава. Ето в този момент и моят живот, предишният, се сбогува отведнъж с мен. И тихо, смирено, ала много бързо пристъпи новият, напълно неочакваният, невъобразимият, немислимият, невъзможният допреди миг живот, който реално живях и живея до ден днешен. Само дето тогава не успях веднага нито да усетя, нито да разпозная какво си е отишло и какво е дошло в оня далечен летен или по-скоро предесенен подиробед. Имаше как да различа чудото, но нямах развити сетива за чудесата все още. Да бях обърнал внимание дори само на светлината! Да бях само се взрял по-будно в светлината откъм изток, срещу залеза! Сега си мисля, че светлината щеше да ми подскаже какво се е случвало тогава и с трима ни. Само да бях по-зрял и по-мъдър, та да прочета посланието й. Каква светлина беше! Особена, фина, прозирна такава, ама дълбока, розово-виолетова уж, но със сини жилчици и зеленикави отсенки. И всичко това поръсено с невидим оранжев прашец. Също и заради разноцветните облачета вероятно ставаше такава вълшебна и дивна, докато ги милваше и прикъткваше. Ами въздухът как трептеше! Ех, забелязах я аз светлината, гледах я, радвах й се, възхищавах й се, ала не провидях тогава какво ми говори.

 

Било що било.

 

Веднага разбрах, че е от кръстоносците. По нищичко обаче не приличаше на тях. Не беше облечен и като слугите им, конярите им, готвачите им. Знаех вече как се обличаше кръстоносното простолюдие, местните около Станимака ми бяха разказвали. Но че беше дошъл с войската на Фридрих Червенобрадия, че пришълец беше, дума да няма, не бе трудно да се отгатне. Дори от толкова далеко, през речната долина, биеше на очи, че не е тукашен. Носеше проста, здрава чуждоземна дреха, дълга до коленете и пристегната в кръста. Бе обут в някакви странни обувки, но комай му бяха удобни, стъпяше леко. Нямаше оръжие. Най-много нож да бе мушнал някъде. Шапка на главата, тояга в ръката, две бохчи на гърба. Едната малка, по-после се оказа, че там му е храната, другата тумбеста, крива, непослушна една такава. Както разбрахме съвсем скоро, тая бохча бе обиталището на второто му сърце, домът на втората му душа, на лютнята.

 

И хубав беше проклетникът, млад все още, макар и на години вече, малко повече от моите трябваше да са. Крачеше напето, волно, леко, озърташе се, усмихваше се. Харесваше му планината час-два преди залеза, хем лятна все още, хем есенна почти, прошарена тук-там, тиха, суха, приветлива. E, ти си я знаеш каква е, чедо.

 

Марта не шукваше. Веднъж поне да я беше видял, щеше да разбереш какво ти говоря сега. Марта и кротуване!

 

Онзи спря сякаш нарочно точно под нас, отсреща през реката, свали си бохчите, приседна под един юнак букак, настани се от удобно преудобно, извади от по-голямата торба лютнята си, почовърка й нещо, засвири.

 

Бях виждал лютни преди години, докато скитосвах. Бях чувал и каква музика раждат. Но бях забравил, че се казва лютня това чудо.

 

А Марта спря и да диша. Ех, свиреше като вълшебник този странник, появил се Бог го знае от кой край на света. Мислех, че ще е нещо тяхно, нещо северно, студено, тежко като рицарите им, като броните и железата им. Сбърках. Клисурата екна от жизнерадостна песен, от бликаща светла радост песен – весела, бърза, топла, свободна, любовна. И страстна! А и си подхождаха те двамата, човекът и песента. Слушах, слушах и си рекох, че хрумването ми е било нелепо, дето този мъж може да засвири нещо студено или мрачно-тържествено насред тая красота наоколо ни. Нямаше той душа за такава свирня, по принцип си я нямаше, друга нагласа имаше душата му, друга хармония звънтеше в нея, различна, мека, гореща бе връзката на тая душа с небето. Това по-късно го научих.

 

Мене ако питаш, Марта още тогава ще да се е влюбвала вече. Младо момиче, чисто, неопитно, кръвта й – огън! Той не й остави избор. Или пък й бе оставил, Господ ги вижда тия неща, но тя си го избра него, чуждоземеца – и пътя с него избра, и всичко с него. Сърцето й направи избора си за тоя има-няма половин час, докато той приближи до нас през полянките из гората, докато се разположи досами реката и засвири.

 

Нашите клисури Бог ги е създал и за свирене, така да помниш от мене. За красота също, за сладостно потръпване в гърдите и наслада за очите също, за дърва, за риба, за свежа трева и за меко сено, за вкусна вода и весели птичета. За величие и смирение, за да се изпълни промисълът... И за още, още, но и за свирене.

 

Нямаше как да ни види в гъстата стръмна гора отсам реката, ала за всеки случай стиснах ръката на Марта, изправих я и се поскрихме още навътре. Избрахме си място хем да го наблюдаваме, хем и да го чуваме добре. Пошушнах й да мирува, макар да нямаше никакъв смисъл да я озаптвам – тя и без това кротуваше като примряла.

 

Извадих свирката си и тихичко наченах да му пригласям. Стараех се да уловя ритъма му, да следвам бързината му, мъчех се да се вмъкна в извивките му, без да му преча на Матеуж. Чуждоземецът се казваше Матеуж. Получи се, и то много бързо. Някак много близка ми се стори онази дълга негова песен, разпознавах някак мелодията като своя. Надух внезапно свирката, долината проехтя, попресъхналата рекица едва бълбукаше, ветрецът още не беше излязъл, чуваше се идеално. Чу ме той веднага, но продължи още малко да свири, сякаш не му се искаше да спре тъкмо преди края на песента. Спря обаче. Настръхна, вдърви се някак целият, вкопчи се в лютнята си, заслуша се. Но не се озърташе, не се опитваше да определи откъде идва свирнята, само поглъщаше музиката ми. Не, не го беше страх този Матеуж, брат ми Матеуж.

 

Отпочнах една от любимите си мелодии, една от най-сърцатите песни, които знаех тогава – и ти, сине, я знаеш. Звукът се носеше вълшебен от земята към небето, въздигаше се и се сливаше с небето. Или обратното: слизаше вълшебен от небето, изпълваше с възторг гърдите ми, движеше пръстите ми и се разстилаше като топъл килим по земята. Прелест!

 

Той наклони глава по едно време, съвсем застина, потъна между небето и земята.

 

Свърших, прибрах свирката си и поехме мълком към къщурката ни. Ако тоя човек искаше да се прибере на смрачаване в Станимака, трябваше веднага да тръгва обратно и да бърза, да бърза. Размирно време беше тогава, къде бе хукнал?

 

След малко чухме лютнята му. Опитваше се да изсвири моята песен, хвана я, заигра си с мелодията, пречупи я, поомеси я по своему и ми я върна. Струните звънтяха в тишината. Някаква закачка усещах, някаква детинска палавост. И копнеж. И мъка някаква дълбока, и радост дълбока, и решителност. А може би си въобразявам сега, понеже се случи каквото се случи.

 

Както и да е, пак измъкнах свирката си и кратичко му отвърнах. Продължихме с Марта по пътеката. Тя мълчеше, гледаше си в краката и ровеше листата с тоягата си. По едно време го чухме как просвирва почти срещу нас през реката. Вървеше срещу течението, нагоре, все по-далеч от крепостта. Изсвирих малък откъс. Той ми отговори бързо и радостно, като че ме питаше наистина ли приемам играта ни. Горе на малкото било, гористото, пак го подкачих. Бе изостанал, а и реката прави там широка чупка в ниското. Отвърна ми дълго и някак възторжено. Видяхме го през една от просеките как прецапва рекицата и тръгва нагоре след нас право през гората. Свирнах му и заизкачвахме стръмнината.

 

Още няколко пъти го насочвах, а той тутакси откликваше, като ни пращаше мили, ведри, жизнерадостни мелодии, всеки път различни. И всеки път в пълно съзвучие с моите. Невероятен беше чуждоземецът, находчив, талантлив. Бях се отпуснал, душата ми се къпеше в някаква странна омая, в покой и в особено, причудливо чувство за красота и порядъчност. А слънчицето падаше все по-ниско и галеше нежно-нежно кожата, галеше сърцето.

 

От голямата поляна, където седнахме да починем, се откриваше величествена гледка към цялата околна планина. Светлината, светлината! Как пулсираше тя във вълшебни преливки! Ама де тогава акъл и вътрешен Божи усет да вникнеш в този особен знак на съдбата за съдбовния привкус на нашата среща! Гледах я светлината и пак не я виждах...

 

Засвирих най-хубавата, най-скъпата ми по онова време песен. Дарявах му я. И тогава Марта неочаквано запя. И думите й бяха хубави на оная песен като звуците й, като мелодията й, като душата й, ала по-красив и от песента, и от моето свирене бе гласът на Марта. Приглуших силата на свирката си, само тихо й пригласях, за да се насладим на пеенето й. Той и аз.

 

Бързаше. Усещах го как бързаше и се потеше по стръмнището. Два пъти се обади за кратко, все едно казваше: „Тук съм, тук съм, идвам, изчакайте ме!” И пак лютнята му бе в хармония с нас, нищо че едва-едва прозвънваше.

 

Марта поде втора, трета песен. После нова. Уморил се бе явно нашият лютнист, никакъв не шукваше. И току се показа долу измежду буките. Зърна ни горе, спря, огледа ни, захвърли тоягата си, стовари се на тревата, пое си дълбоко въздух, усмихна ни се широко и засвири заедно с мен. Нито взорът му, нито мускулче по лицето му, нито някакво движение издаваха, че вижда срещу себе си млада цъфтяща хубавица. Дори след мъничко вдигна поглед нагоре. Просто гледаше небето и свиреше заедно с мен, докато Марта огласяше планината. Слънцето още склони надолу, почти полягаше върху западното било, но топлеше, природата съвсем притихна, птичка не гъкваше, ни клонче, ни тревица не се полюшваше, потокът в ниското едва-едва прибълбукваше... И ние тримата с този чуждоземец, дето с Марта името му даже не знаехме. Не, не си спомням някога да съм имал по-магическо изживяване. Нито преди, та и после.

 

Тогава сигурно и аз съм го обикнал. Без да знам още.

 

Сложих си свирката в калъфа, прегърнах Марта, която дишаше на пресекулки, вдигнах я на крака. Той вече следеше всяко наше движение. Скочи, като ни видя, че ще тръгваме, прибра си набързо лютнята, пооправи си дрехата, вкопа се в земята. Не знаех какво да правя. И той не знаеше какво да стори. Мълчахме, взирахме се един в друг. Сестра ми гледаше в краката си. Обмислях как да постъпя, докато го наблюдавах внимателно. Той също обмисляше как да постъпи, докато ме наблюдаваше също така внимателно. И двамата нищо не измисляхме. Дълго.

 

И тогава той се изчерви изведнъж, пламна като засрамено момиче, но не отмести поглед, а само ми се усмихна. Усмивката му беше доверчива, топла, малко извинителна сякаш. Досещах се какво му бе минало през ума за Марта, а сетне се бе сетил, че най-вероятно тя ще трябва да е жена ми. Сега вече хептен не можех да реша как да се оправям. А той все се усмихваше, усмихваше. Усмихваше се и на Марта, която бе вдигнала очи и го изучаваше, усмихваше се и на мен, на поляната, на гористите бърда, на ливадите по билата, на отиващото да спи слънце, на странните, причудливите обстоятелства, сякаш и на съдбата си дори.

 

Усмихнат беше още по-хубав.

 

Колебаех се измежду едно-друго, ала той ми помогна. Нито тръсна глава, да речеш, нито се стегна някак, нито пък лицето му доби някакъв решителен израз. Нищо. Просто пое нагоре към нас през тревата, продължавайки да се усмихва. Чувството за нереалност бе изумително. Хем ми се струваше, че не е мръднал и още си стои прав досами гората долу, хем го виждах наяве как крачи през отдавна окосената и пожълтяла, изсъхнала, остра трева право към нас. Приближава се, усмивката му става по-широка, а в очите му липсва всякакъв страх, липсва обаче и дързост или предизвикателство, няма тревога, няма притворство. Различавах ясно доброта, доверие, любознателност, бърз, съобразителен ум, кураж и стаена, овладяна печал. От оная печал, дето те прави по-твърд и не те спира, когато решиш да рискуваш.

Спря на няколко крачки от нас. Само очите му грееха още, а на лицето му легна сериозно, даже малко тържествено изражение. Положи дясната си длан на сърцето, леко сведе глава и високо произнесе:

 

„Матеуж.”

 

Казах му името си, без да помръдна.

 

„Димитър, Димитър” – повтори бързо, кимна. И пак: „Димитър.”

 

С нищо не издаде, че е забелязал, дето не сторих никакво движение, най-малкото да се усмихна. Бях готов обаче да си заложа свирката, че обръща внимание и на най-дребната подробност. Господ знае откъде накъде бях сигурен, но бях.

 

Стана неловко. Той чакаше.

 

„А аз съм Марта” – звънна Марта до мен и оправи нещата.

 

„Госпожо Марта! – поклони й се любезно чуждоземецът. – Моите почитания, моето коленопреклонно възхищение, госпожо Марта!”

 

И аз, и „госпожата” не разбрахме нищичко от това, което бе казал, освен че бе повторил и нейното име. После научихме какво бе рекъл. Жените обаче чуват и разбират със сърцето си. Марта внезапно прихна и камбанките на веселия й смях отекнаха из клисурата.

 

„Аз съм негова сестра – рече бързо-бързо. – Марта – сестра, Димитър – брат. Брат – сестра! Брат – сестра!”

 

И пак се засмя, сочейки ту мене, ту себе си.

 

Матеуж просия като малко дете. Гледаше ни, очите му блестяха, жестикулираше, бърбореше ситно-ситно, но вече на друг език, близък до нашия, дори му разбирахме някои сходни думи. Няколко минути не млъкна. Дърдореше, ръкомахаше, бодеше се с пръст в гърдите и все повтаряше, че знае какво е брат и сестра. Повече с ръце ни обясни, че при тях също е почти „брат” и „сестра”, но така и не проумяхме нищо друго. Включително къде е това „при тях” и кои са те.

 

Усети се, че напусто си приказва, разпери безпомощно ръце, млъкна.

 

Колебаех се как да постъпя. Чудех се кое е редно и кое нередно, кое ще е според Христа и кое ще е неправедно и нечовешко. Марта здраво ме натискаше, давайки ми ясно да усетя какво би зарадвало сърцето й. Нито обаче ме поглеждаше, нито помръдваше, само си дишаше тихичко до мене и търпеливо изчакваше решението ми. Матеуж – също.

 

Колкото и ясно да чувствах, че престъпвам Божиите напътствия за човещина и братство, не можех, не успях тогава да премина през себе си и да поканя у дома си непознат чуждоземец, и то от пълчищата на кръстоносците, дето бяха се настанили вече във Филипопол, бяха току-що превзели Станимака и се разпореждаха наоколо, а някои даже и плячкосваха. Не, не можех и не можах да преборя предразсъдъците си, макар Матеуж изобщо и да не се връзваше с представата ми за железните пришълци от север. Той не влизаше в никакви мои представи, което едновременно и ме привличаше към него, и ме плашеше, караше ме да се държа на разстояние от този непознат свирач на странния струнен инструмент.

Още тогава сигурно е четял вече мислите ми, както с лекота ги четеше години и години наред по-нататък. То и лицето ми на младини бе живо, изразително, а и не бях притворен, не бях потаен, всичко ми се изписваше на лицето и в очите.

 

Той се поусмихна, огледа се, избра си едно удобно дърво с мека шума край дънера, измъкна някаква тънка наметка от торбата с храната, посочи ни с жест оттам как хубаво ще се настани за през нощта и само дето не ни подкани да си ходим по живо, по здраво. Усмивката не слизаше от очите му. И оная печал, стаената.

Хванах Марта за ръка и поехме бавно към къщичката ни. Тя не обели дума по пътя, мълком сложи храна, не проговори, докато вечеряхме, не отвори уста и когато оправихме животинките за сън. Легна си в нейното ъгълче и утихна.

 

***

- Интересно ли ти е? – попита старецът.

- Учителю! – възкликна младият мъж.

 

***

 

Скарахме се с Марта на сутринта. Слънцето едва се бе показало, а тя вече бе сърдита...

 

Божичко, как изплува животът! Сякаш е бил потънал някъде из дълбините, а сега наднича, показва се над водата, отгоре излиза все повече и повече от него. Спомените се прескачат. Живи били, милинките... Картини, подробности, цели-целенички късове барабар с тогавашните ми мисли... Кой да ти предположи, че всичко това е кротувало на дъното, но още диша!

 

Синко, хубаво стори, че помоли да ти разкажа живота си. Доста вече време изтече, откакто ме приюти при себе си, а не знаеш почти нищичко за миналото ми. Толкова хубави дни изживяхме заедно, редно е да понаучиш повечко кое как е било. Такъв съм, не обичам много-много да приказвам, а и последните години, преди да се срещнем, бях навикнал рядко да отварям уста. Сигурно усещаш, че още ми е непривично, трудно ми е да се отпусна, съвсем съм се отучил да приказвам по-дълго. Лека-полека ще го нагодя, ще я подкарам някак си. Само бъди търпелив. И не се сърди, чедо, ала ще ти разправя повечко само за началото на пътя ни с Матеуж. Така трябва. Ще видиш. Не че останалото не е интересно, не че житието-битието ми бе скучно, но ти сам можеш да преживееш подобни радости, твоите си радости – и откъм музиката, с която да сгряваш сърцата на хората, и като чувства, и като всичко. Ще ги преживееш, вярвам аз, и то още по-светли радости, още по-красиви, още по-благодатни! Един ден ще си спомниш какво съм ти предрекъл за твоите си радости! И ще ти домилее за мене...

 

Чуй ме пък сега накъде я подкарах!

 

И все пак да ти река още нещо, чедо. Да знаеш, много зло видях аз през живота си. Много злина мина пред очите ми, много злина мина и през сърцето ми. Много злина преработи сърцето ми и я превърна в добро – затова и оцеля то толкова дълго. Ала няма да ти разказвам за злото и злините, а само за доброто и добрините, които преживях. С които Бог ме дари в милостта си. Така ми се иска, синко. А тъмното ще го споменавам само нарядко, когато няма как да не го спомена. Отварям още сега дума за това, за да не си мислиш погрешно и да се чудиш как така съм се разминал със злото и злочестините в живота си и съм бил благословен почти само с радости и блаженства. Тъй...

 

Рекох ти одеве – на сутринта с Марта се спречкахме. Слънчицето едва що бе надникнало иззад баирите, а тя вече се бе начумерила. Не че вечерта не беше, намусена си беше още преди да си легне. Но се скарахме открито, докато пиехме млякото. Не ти го предавам точно, то не беше карба или кавга, но не ми идва наум друга дума сега. Стана хладна Марта, изстина, студ повя от нея, а езичето й дори се опитваше да клъвва. Рядко, рядко се случваше такова чудо. То нямаше и как да се караме, понеже тя ме обичаше, да не кажа нещо по-силно, обичаше ме горещо и всеотдайно, а отделно си ми имаше и уважението, и малко дори и страха, ако щеш. Държах я изкъсо, колкото и нарядко да се налагаше. Все пак беше на не повече от осемнайсет-деветнайсет години тогава. Впрочем никой не знаеше точно на колко години е, най-малкото тя. Понякога, когато скришом й се любувах, ми се струваше, че е още по-млада, каквато бе свежа като цвете, като бистър ручей, като пролетно утро насред пасищата... Ама не беше възможно да е много по-млада, нямаше начин да намаля годините, откакто бе при мене.

 

Пак се увлякох. Първите й думи на разсъмване бяха, че сме зарязали човека сам през нощта и като нищо може да му се е случило нещо лошо, дори най-страшното. Наприказва ми всякакви небивалици за вълци насред лято още, за мечки, за глигани, за жестоки ромейски войници и диви мрачни кръстоносци, за разбойници и откъм едните, и откъм другите. И като капак – за тукашните ни луди глави, плячкаджии и злосторници. Та между тия дяволски изчадия – зверове и хора – нашият лютнист: усмихнат, кротък, обречен. И през цялото време, докато ми надуваше главата, го наричаше с името му! Матеуж това, Матеуж онова, сякаш бяха израснали заедно по поляните и бърдата на Родопа.

 

Успя и да ме ядоса, и да ме притесни. Не ме обвини направо, но от дрънканиците й излизаше, че ако нещо е станало с човека или стане оттука нататък, причината ще съм аз, че не го приютих, а не той, дето се щура сам и без оръжие из планината, на която са й малко всичките войни и размирици, та само той й липсва.

 

Имах си друга работа, важна, моя си. Не ми се ходеше обратно толкова надалеко, ала след час бяхме при оная поляна, голямата. И какво, синко, мислиш, заварихме? По-скоро кого? И как? Нашият герой, мъченикът ни, си спеше най-блажено под бука. За възглаве си беше подложил гърба на лютнята, слънчицето напичаше краката му, шапката пазеше очите му. И ни мечка, ни вълк, ни оса даже не го тревожеше, камо ли грабител или зъл някакъв разбойник.

 

Стрелнах ядно Марта, но вътрешно, да си призная, се успокоих, олекна ми. Отделно дето цял живот я благославям, че ме насили да се върнем при Матеуж. Така си е. Тя не само не обърна внимание, че съм я погледнал, не съм убеден, че изобщо забелязваше нещо друго освен Матеуж. Очите й искряха, радваше му се. Не вярвам и да си е мислела за нещо, просто бе потънала в радостта, в щастието си. Любов да видиш!

 

Направи ми знак да пазя тишина, сякаш се канех да ида и да го разбудя. Канех се аз да се врътна и да се кача горе да си гледам работата, но тя приседна на тревата, кръстоса крака настрани и се настани насгода да си го гледа и да си го чака да се наспи. Досмеша ме зад гърба й, погалих я по главата, оставих ръката си там, а тя се облегна на коленете ми, та да й е още по-удобно. Любов, любов да видиш!

 

Той ме избави от комичното ми положение. Не ми даде дори минута да се чудя какво да я правя моята Марта. Първо свали шапката от очите си, отвори ги широко, някак смешно се озърна, все още с шапката в ръка и излегнат. Видя ни, очите му се уголемиха още, буквално се опули насреща ни, а ние бяхме само на няколко крачки от него, най-сетне проумя кого вижда, почти се претърколи пак така смешно, за да седне, но да е с лице към нас. Едва се сдіржах да не прихна. Вече ми бе минал ядът и на Марта, и към другоземеца. Наблюдавах го, а той следеше с очи сестра ми долу в краката ми. Ако си спомням правилно, така си го усещам в сърцето сега, комай още тогава осъзнах, че Марта вече не е моя. Отдавна се готвех за този час, очаквах го, знаех, че е неизбежен, не се плашех от него, просто го чаках, така че мисълта не ме сепна. Осъзнах, че времето й е дошло, нищо повече. Изучавах бавно, този път още по-внимателно, ъгълче по ъгълче лицето на този свирач, на този майстор на свиренето, и ясно, недвусмислено осъзнавах, че очакването е приключило и Марта си отива от мен. Изобщо не се замислях по какъв начин ще се случи всичко, как ще почне и как ще потръгне, къде и как ще живеят, как ще се разбират какво си приказват, как ще се разбират какво искат един от друг и какво си дават един другиму. Любовта бе по-силна от всичко, това го знаех отдавна вече, а тя се раждаше, разцъфваше, възсияваше пред очите ми. Не можех да видя лицето на Марта, но не ми и трябваше. Тя цялата се отразяваше в очите на Матеуж.

 

Даже не ми и хрумна да се зарадвам, толкова бях стъписан отначало. А я обичах повече от себе си. Не ми и хрумна и да се стресна, да се побоя от бъдещето, от неизвестното, толкова странно бе всичко.

 

Нямам представа колко време мина. Матеуж вдигна взор, спогледахме се, лицето му за миг стана сериозно, твърдо, много по-старо, по-мъдро дори. Изправи се, поклони се и на двама ни и едва тогава си сложи шапката. Най-дивното е, че очаквах, бях някак даже уверен, че ще се поклони, и то точно така, както го стори – безмълвно, но сърдечно и доверчиво. Марта обаче ме изненада. Тя също скочи и му се поклони грациозно с нашенски, тукашен поклон, какъвто отдаваме на хората, които уважаваме и приемаме за свои.

Сам си се чудех на себе си, но вече не чувствах никаква скованост. Чистата любов, изворната любов покрай многото чудеса и благословии, с които ни дарява, има и тая щедра способност да освобождава човека от оковите, които му пречат да й се радва. Дори когато той самият не е пряко докоснат от любовния огън, а само е свидетел на разгарянето му. Нищо вече не беше същото. Само за броено време Матеуж вече не бе непознатият другоземец с лютнята, а беше се превърнал в нашия нов познат и музикален събрат Матеуж, който така подкупващо се усмихва, докато в очите му едва-едва се чете оная стаената, отколешната печал.

 

В оня момент обаче Матеуж не се усмихваше, а горчилката изобщо не бе стаена. Знаеше божем събратът ми, че ако и сега моя милост пропусна слуката да съединя животите ни – неговия, Мартиния и моя, – трета сгода няма да има. Господ не е разточителен на съдбовните срещи, с които ни прави честити, ако не ги разпознаем по-бързичко. Ще попиташ откъде е знаел. Матеуж, чедо, притежаваше не само музикална дарба. Имаше развито вътрешно чувство за съдбините ни, усет някакъв такъв надчовешки кога и накъде трябва да се направи решителна стъпка и какво ще последва, ако не я направиш. С годините тая му дарба стана още по-дълбока и по-всестранна ли да река, или може би по-всеобхватна е по-точно. И друго е знаел чудесно Матеуж. Всичко зависеше от мене, а не от Марта, само от мене и никак от него. Тогава, в началото още, той нямаше земна сила, не му бе дадена земна власт, не му бе предоставена земна възможност да повлияе, та ориста и на трима ни да поеме по нов път. Нищо не му оставаше на клетника, освен да изпива с очи Марта и току да прехвърля взор към мене с кротко, но достойно смирение и същевременно с кротко, но страстно упование – и да се моли Богу, на небесната сила и на небесната власт, на необятните Божии възможности, та да бъда посъветван да реша така, както жадуваше сърцето му.

 

Направих му знак, че искам да посвирим. Седнахме, както си и бяхме: ние с Марта от едната страна, той насреща ни. Свирихме, докато слънцето се вдигна бая високо. Сега вече, отблизо, от упор, можех да наблюдавам и да следя играта на пръстите му, играта на мускулите му, играта на лицето му, бързо сменящите се изрази на очите му, младежката гъвкавост на тялото му, целия възторг, преклонението и обожествяването на изкуството – мощно, красиво, някак дори в багри благоговението струеше ли, струеше от него.

 

Даже човек с музикално осакатен слух щеше веднага да разбере, че сме родени да свирим заедно. В буквалния смисъл на думата ти го казвам. Бяхме родени, предопределени да свирим заедно. Бяхме орисани да споделим дарбите си. Участта ни бе решена след тази музикална изповед, на която безмълвната Марта стана свидетел.

 

Така беше.

 

Понякога животът ни обича да си играе с нас досущ както възрастният си играе с немирно детенце – добронамерено, весело, с любов. Закача ни, гъделичка ни, подхвърля ни лакомства, играчки, примамки. Друг път играта не е толкова весела. Даже хич не е весела. То и игра не е. Пробва ни тогава, изпитва ни, възражда ни животът ни. А Господ отгоре – отгоре и над самите нас, и над живота ни – или ни се любува на палавите забави, или ни наблюдава замислено как търчим подир щуротии и безсмислици. Междувременно обаче милостивият Господ ни е поднесъл нещо драгоценно, подсказал ни е дори, че е драгоценно, но не се намесва в избора ни ще приемем ли дара му или не. Ако въобще го разпознаем като дар... Тъй че всичко, всичко – и онова, което ни извисява към небето, към Бога, и другото, което се стоварва върху главите ни, всичко сме си го заслужили по някакъв начин. Независимо дали се бунтуваме срещу орисията си, или я приемаме със смирение и бистър разум.

 

Ето такива мисли ми се въртяха в ума тогава. Може би доста по-неоформени, по-незрели да бяха, но сходни. И се усмихвах не само на Матеуж, не само заради удоволствието да следя как с всяка изсвирена мелодия заложбите ни все повече се напасват и полягат в обща хармония, не само на изумителната промяна у стихналата Марта, която сякаш бе сменила кожата си, откакто бе зърнала другоземеца. Усмихвах се, с усмивка и олекнало вече сърце се сбогувах с всичко, което лелеех доскоро, едва до вчера на залез слънце. Прощавах се с представите си как задомявам Марта за някого от момците, които се навъртаха от година-две около колибата ни и измежду които тя все не можеше да припознае онзи, който да й падне на сърце. Прощавах се с бляновете си как тя живее наблизо, за да я приглеждам и пазя, как се радвам на дечицата й, как и аз намирам най-накрая някоя кротка и непридирчива жена, та да ми роди деца, да ги отгледаме, а и да си помагаме на стари години. Не че знаех как ще се преобърне сега и накъде ще потече от утре животът ни с Марта, ала вече чувствах със сърцето си, че нищо от това, което мечтаех, няма да го бъде така, както го мечтаех. Другояче излезе, слава на Бога, съвсем другояче, ама пак според мечтите ни ни бе писано да бъде...

 

Беше тя, волята Божия... Да бъде волята Божия и да пребъде тя, светлата!

 

***

 

- Я ми донеси илача, чедо – рече уморено старецът.

 

Младият мъж мълком отиде в ъгъла на одаята, сипа илача, подпря с едната си ръка главата на стареца, с другата поднесе канчето към устата му.

 

- Лека нощ, чедо.

- Лека да е и за теб, Учителю!

 

*****