На лъжата краката са дълги

 

Де да беше така, както твърди една от най-популярните поговорки, ама не е така. И по света, и у нас на лъжата краката не са къси, а дълги, често ужасно дълги. И нямат никакво намерение да окъсяват от самосебе си. Има обаче решение на дълокракия проблем. Някои мъдри народи още преди векове са избрали да решават проблема си и къде по-добре, къде по-зле се справят.

Ако не възразявате, ние да си поговорим как е у нас. Най-напред бегъл поглед към безрадостната ни лъжовна картина. Цитирам:

„Република България е безбожна държава, където справедливостта е пленена отдавна, а лъжата и лицемерието се разхождат на воля, явяват се на избори, печелят ги и я владеят републиката не само по оста жълти павета-отсрещни жълти павета-и пак жълти павета, а и по всички вертикални и хоризонтални оси, да не говорим за такива жизненоважни и животоопределящи координатни системи като здраве, образование, публично слово, култура, накратко – лъжата и лицемерието царуват и пируват, никому не робуват, а ум патки пасе. Българският ум.”

Дочети...

O tempora, o simplicitas! О mores, о sancta demographia!

 

Идеята на този текст е семпла, сиреч проста: да напомни простата истина, че всичко е едно. Всичко на този свят. А също и всичко на този свят с всичко на оня свят.

Сигурно сте чували метафората за паяжината, опъната над Земята. Дърпаш паяжината в Нова Зеландия – нещо се случва в Исландия. Да я допълним: нещо правиш на Небето, то отеква на Земята. И обратно, особено обратното. Всичко е свързано и всичко е едно.

Грехопроизводството, скверноделието и злотворството, откъм страната на мрака, и покаянието, откъм светлата страна, също са едно, също са неразделна част от голямото „едно”.

Дочети...

На русофилски теми

 

Странни връзки между сходни съдби се заплетоха в моя живот на читател. Преди няма и месец руски публицист, когото уважавам, заяви, че книгата на дисидента Владимир Буковски „И возвращается ветер…”, 1978, трябвало да бъде поставена на най-видно място, да бъде четена от младите люде, да се учели пасажи наизуст и т.н. Не бях чел тази книга; сега я чета бавно, много бавно. Напълно подкрепям думите на руския публицист. Съдбата на „лудия” дисидент Буковски пък ме заведе до „лудия” философ Пëтр Яковлевич Чаадаев и неговите „Философические письма”, които също не бях чел. Сега чета и тях бавно, много бавно. Обикновено чета по три-четири книги едновременно, но досега не бяха ми се събирали двама „луди” автори наведнъж. При това единият обявен за луд от император (Николай І), а другият от генерален секретар (Брежнев). В Русия винаги е било пълно с луди, които не харесват властта.

Дочети...

Елегия за деца и възрастни

 

Налага се да повярвам как лети времето. Минаха два месеца и половина, откакто публикувах „Видиотяването: погибел или изход?”. В средата на март написах своеобразното продължение: „Топ 10 на най-големите публични лъжци в България”. Оттогава не съм се обаждал с нито думичка за идиотизма нашенски. Гледах го идиотизма ни, измервах го на сой, на бой, на вой, на лой и на бицепс – и се борех (всуе) с потреса си. Сега да кажа каквото се е насъбрало. То ще е един вид трета част, трета поред елегия. И ще е само частица от насъбралото се.

Дочети...

Надежда Савченко и уродливата нашенска проститутка

 

Уродливата нашенска проститутка има различни имена, известна е и с популярни псевдоними, но нека обобщено я наречем „Български медии”.

На темата. Седмицата мина под знака на две събития: атентатите в Брюксел, извършени от диваци ислямисти; и финала на съдебния позор в Русия, сътворен от диваци путинисти, завършил с 22-годишна присъда за Надежда Савченко.

За ислямския тероризъм и „начина му на употреба” от родната проститутка няма да говоря. Ще кажа само няколко думи как родната проститутка отрази присъдата над Надежда Савченко.

Дочети...

Топ 10 на най-големите публични лъжци в България

 

Преди време публикувах в сайта си „Видиотяването: погибел или изход?”. Струва ми се, че краткият текст по-долу може да се приеме като продължение.

Малко предистория. Във „Видиотяването: погибел или изход?” (краят на февруари) отделих място на някои принципни разсъждения за „царството на лъжата и несправедливостта”, демек за родината ни. На 8 март Бойко Борисов даде пространно интервю за „Медиапул”: „ГЕРБ е балансьорът в този парламент”. Прочетох го и реших да напиша пространен обзор за лъжата в България, базиран на това интервю. Отказах се почти веднага, понеже мнозина коментираха лъжите на интервюирания, а някои дори забелязаха каква концентрация на лъжи в единица текст е постигнал господин генералът – почти 100%, което си е рекорд, както и да го погледнеш. И негов личен рекорд, и изобщо за страната на лъжците.

Дочети...

Видиотяването: погибел или изход?

 

Зимата си отива, а беше и продължава да е богата на събития и на уроци зима. Ще споделя нелицеприятна, но честна моя си равносметка на житието-битието ни напоследък.

Заявявам го директно: нещо се случи тази зима и видиотяването вече безпределно и всеобхватно властва у нас, като все повече розовее, дебелее и щастливее от тази пълна власт. Да го кажа ясно: не иде реч за някакъв коварен преврат на видиотяването, за някакъв изригнал идиотски бунт или „велика идиотска” революция, за нещо внезапно, изненадващо и затова непредвидимо в идиотизма си. Напротив, иде реч за последователен, логичен и неотвратим завършек на онзи бавен, еволюционен процес, в който послушно живеехме и живеем и който успешно приключва пред очите ни с видиотяването на нашия народ като цяло, като смазващо мнозинство. Видиотяване и като ценностна система на националния ум и разум, и като манталитет на националния организъм, и като посока на националния живот. Видиотяване – за жалост – всеобщо като мащаб и почти пълно като „човешко покритие” на населението.

Дочети...

На театрални теми

 

Няколко въвеждащи думи

Последната постановка на Теди Москов („Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело) е в Народния театър на голямата сцена. Защо споменавам сцената? Защото режисьорът ни предлага топло сценично решение. Публиката е разположена на няколко реда върху сцената, отзад е просторният тъмен и пуст салон, а отпред на метър разстояние – фуниеобразна пресечена пирамида, ама полегнала с „глава” към дъното. Там, във фунията, играят артистите.

Представете си горе-долу по същия начин друга пиеса, нашата пиеса. Нашата пиеса обаче е мегапиеса. Тя се разиграва на много-много голяма сцена – примерно сред огромна стесняваща се долина, разделена на три несъразмерни дяла. Откъм най-тясната част на долината е невъобразимо просторната сцена с актьорите, до тях плътно – пак на сцената – е скупчена публиката, а зад нея се е ширнал грамадният празен „салон” на долината. Ама не е долина, представете си го, театрален салон си е, но гигантски, няма такъв друг на тая земя. Публиката е към 4-5 милиона пълнолетни вменяеми граждани и селяни, както и доста непълнолетни граждани и селяни, пак вменяеми. Артистите пък да са около 10-20 хиляди във всеки един момент.

Дочети...

Уроци за домашно

  

Документалният филм се нарича „Народен дом на терора”. В рамките на един час режисьорът Стойчо Шишков разказва историята на пустеещата, рухващата днес сграда на „Лъвов мост”, която е била седалище на Дирекцията на полицията до 9 септември 1944 и съответно на Народната милиция след това. Сграда, която помни много зло, неописуемо зло, българско зло. Говоря за следдеветосептемврийското зло под възторжения напев на балалайки и частушки.

Можете да видите филма в кино „Одеон”, да си излезете мълчаливо с поглед, забит в земята, да поразмислите върху някои кадри или някои думи и да го забравите. Можете да сторите и друго. Въпрос на избор.

Дочети...

Избор

 

 Вместо „Имаме поща. 2”

 

Публикувах „Имаме поща”преди месец. За този месец дебилите наистина ни затрупаха с дебилните си послания. Бях написал: „А посланията валяха, валят и ще валят всекидневно, а ще има дни – и всекиминутно. И все по-дебилни, и все по-дебилни. И така на всеки километър. И до края на света.”

Изобщо не беше трудно човек да предвиди обема и качеството на пощата им. Какво да ги правиш – дебили. Само да напомня (виж „Редебилизация сега”), че освен тъпите дебили има и умни дебили, които обаче „са такива дебили заради алчност, егоизъм и болно самолюбие, че режат клона, на който седят”.

Това бе уводът, минавам към изложението.

Дочети...

Имаме поща

 

Тези дни дебилите ни изпратиха две важни послания. Не схващайте посланията като някакъв – как да кажа? – странен творчески акт, неприсъщ при дебилите. Разбира се, дебилите като цяло не сътворяват послания, те не осъзнават, че произвеждат послания. Те просто дебилясват, а резултатът от въпросното дебилясване ние възприемаме като послание. Понеже той си е послание.

Послание първо.

Дебил дебилу око не вади. Може и по-различно: дебили от всички породи – съединихме се от векове и за векове. Може и така: сговорни дебили планина съсипват. Може и така: аз дебил да се наричам, първа радост е за мене. Или така: роди ме мамо дебил, пък ме хвърли на смет. И други може, но няма смисъл.

Значи: ако си се родил дебил и си имал шанса, сиреч първостепенната радост да се съединиш с други родни първосортни дебили, можеш да хилиганстваш, да псуваш, замеряш, буйстваш, биеш когото свариш, включително полицаи, да инспектираш данъчно, да инспектираш художествено, пак да псуваш, биеш, трошиш и да се разпищолваш. Индулгенцията ти е, че си дебил от нашите.

Дочети...

Редебилизация сега

 

Да си призная най-искрено: ако ангел небесен долети ей-сега отгоре, седне до мене зад бюрото и ме попита защо пиша този текст, честно ще му отговоря, че не знам защо го пиша. За тоя, дето духа най-вероятно. Ще му заявя обаче, че не мога да не го напиша, колкото и да е безсмислено да вършиш нещо, за което предварително знаеш, че няма да донесе никакъв резултат. А ангелът небесен ще въздъхне и ще си иде. Какво да каже горкият за нашите земни български дела!

Почнах това писание пред три дни и спрях. Отложих го, за да понаблюдавам величието и размаха на родната дебилизация, в случая под пагон и без пагон. Да видя на живо как се доразрушава и без туй паянтовата ни държавност, докато униформени в цивилни дрехи го играят апокалипсиса „на по кафе”, докато висшите етажи на властта се правят на гламави насред апокалипсиса „на по командировка”. Апропо, още отначало си мислех да има „апокалипсис” в заглавието. Някаква игра на думи с филма на Копола. Нещо такова: „Апокалипсис днес и занапред. Или редебилизация сега?” Тежко обаче щеше да звучи. Щях да натоваря текста още от заглавието с много окови. Затова реших да карам направо и по-набързо. И без това всичко комай е ясно.

Дочети...

По-кротко с „предателите”

 

Пак се почна. Ако изобщо е спирало.

Изборите наближават и отново загърмя „братският” огън. Огънят вътре вляво никак не ме интересува, те да се оправят. Имам предвид досадата, настъпателността, арогантността, много често агресията на (уж) дясноориентирани избиратели към хора със сходни (уж) политически нагласи по повод неучастието в изборите. Тази агресия се повтаря вече, кажи-речи, 25 години. От едната дясна страна са добрите граждани, ориентираните, отговорните, едва ли не граждански праведните, които твърдо гласуват, като при това голяма част от тях винаги правят правилния избор (например за царя, с извинение, или пък за охранителя му, пак с извинение). Да наречем тези хора групата А или накратко – А. От другата дясна страна са онези инертни, нерешителни, заблудени, а често проклети в претенциите си люде, които са решили да не участват във вота или се колебаят дали да го сторят. Да ги наречем групата Б или накратко – Б. Какво наблюдаваме всеки път? А по-рядко търпеливо и спокойно, а най-често гневно и дори яростно напада Б, ругае, случва се и да ги проклина, понеже според А тъкмо Б са виновни за онова, което се случва на и след изборите. Дума да няма, аргументите на А за участие в изборите са добре известни и няма разумен човек, който да не се съгласи с логиката им. По света и у нас. Аргументите на Б (у нас) по правило не се приемат от А, ако изобщо Б представя аргументи и ако А изобщо ги чува, а много често, почти винаги, накрая се стига до лепенето на етикети от А върху Б, един от които неизменно е „предатели”. Любопитното е, че година след година и вот след вот всеки отделен член на А (примерно гражданинът В) е сигурен, че ако хората от Б, които ругае, биха гласували, то задължително ще пуснат бюлетина тъкмо за кандидата или кандидатите на В. Впрочем може и да не е кой знае колко любопитно.

Дочети...

Хора

 

Прибрах се в София, включих телевизора и нет-а, гледам и чета какво се е случило тия един-два месеца и пак почнах да се питам сред какви хора живеем.

Никога не съм ходил на Бузлуджа. На оная Бузлуджа, тяхната, с чинията и кюфтаците под чинията. Ходил съм на Бузлуджа, моята, където е гробът на Хаджи Димитър. Описал съм го във „Визитацията”. Питам се какъв човек трябва да бъдеш, за да подкараш отново и отново (като предшествениците си) тези нещастни хорица по на 60-70-80-90 години в най-лютата жега под палещото слънце, да ги качиш на такава голяма надморска височина, за да се пържат и гинат от инфаркти и инсулти, а ти да им говориш гнусни лъжи и откровени идиотщини, знаейки идеално въпреки собствената си тъпотия и хроничен алкохолизъм, че говориш гнусни лъжи и откровени идиотщини. Какъв човек трябва да си, какви хора трябва да са тия, дето така линчуват клетото си престаряло паство?…

Дочети...

Историята – голяма, географията – малка

 

Ще разкажа набързо за Виктор, голлиниите и за спестовниците.

Виктор ми е съселянин. По-точно аз съм му съселянин, когато съм на село. Виктор наближава осемдесетте, все още кара колело, пие от сутрин до вечер и пее. Понякога пее дори когато кара колелото си. На времето трябва да е бил майстор по това или онова: което не знам, не знам. Аз го познавам като майстор на улуци. Преди 25 години той ми слагаше улуците на новопридобитата прастара къща – улуци втора употреба за къща пета-шеста употреба. Помня как треперех да не падне от покрива, понеже той нали пие от сутринта. Помня и песничката му с простичкия текст от четири думи, която си тананикаше, преди да се провикне волно и щастливо към небето: „Историята – голяма, географията – малка!” И пак тананикане, и пак рев откъм стряхата. Много пъти го питах какво означават четирите думи, които така си беше харесал, но Виктор само се смееше и ме гледаше с оня много щастлив, малко изцъклен и съвсем малко идиотски поглед на човек, който е постигнал истината. Според него.

Дочети...

Вярата. 1990

 

 Разказ с елементи на примирение

(Забранено за седмокласници и по-малки!)

 

Не, нямаме памет. Нямаме памет не само за далечното минало, а и за собствения си живот вчера, онзи ден.

Съвсем умишлено изчаках да минат 7-и и 10-и юни. Както и очаквах, 25-годишнината от синия митинг на Орлов мост и от изборите за Велико народно събрание мина като през пустиня. Стана 11-и юни. На днешния ден преди четвърт век студентите окупираха Университета. Скоро след това се появи Градът на Истината. Хубави времена бяха, вярвахме в урбанизацията.

Сега, когато текат други времена, отново и отново се питам какво бъдеще очаква във времето народ, който упорито отказва да се учи дори от уроците на собствените си погрешки, подлости и престъпления. И който тегли от битието си не поуки, а митологеми.

Текстът е част от книгата ми „Извънвремието” (подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”), 2002. Писан е през 1997-а година.

 

Всеки, който е бил на седми юни 1990-а на Орлов мост, би могъл и да не чете тези няколко странички. С изключение може би на последните, където ще споделя гласно какво ни се случи на нас, на милиона присъстващи. Какво се случи по-късно, след митинга. Ще доверя какво се случи с нашите вери. Ще разкрия колективната ни, така да се каже, грозничка тайна, която криехме толкова ревниво от деня, когато се събудихме с прояснен разум и просветлено съзнание, от деня, когато паметта ни се върна и разбрахме какво се бе случило с нашите вери. Дълго не помнехме какво се бе случило. Нямахме памет. После дълго криехме своята грозничка тайна. Реших обаче да я споделя с всички, понеже тя вече не е никаква тайна. Но това ще бъде накрая. За останалите, които не бяха дошли на грандиозния, ама действително грандиозен митинг на синята тогавашна опозиция, ще разкажа съвсем, съвсем накратко как беше, и то само по моите лични, откъслечни вече и вероятно неправдоподобни в много отношения спомени.

Дочети...

Преразказ с елементи на разсъждение. 2.

 

Трябва наистина да си голям сухар и завършен мизантроп (а защо не и българофоб?), за да не ти се свие сърцето от властимащата мъка, която тия дни щедро се лее или пък свенливо простенва. Въпросната мъка расте като пирамидална грамада покрай завръзката и началото на кулминацията на КТБ-ейската драматургия. И на мен ми се сви сърцето, каквато съм си мекица, като видя човешко страдание, па било то и властимащо страдание и с горчив пирамиден привкус страдание. Реших обаче да стисна зъби, да преглътна сълзите и да напиша какво виждам.

Виждам следното: вчерашни и днешни първи, втори и по-сетнешни държавни мъже (и дами) се надпреварват да скачат пъргаво от пирамидоидното грозилище, да отупват ръце от талка по пръстите си, сръчно броили допреди малко банкнотите, да потапят същите ръце в легена, поднесен моментално от пречупения в кръста слугинаж, да подсушават току-що измитите пръстета в служебните пешкири, да разперват публично кунките, та всички да видят какви са им чисти, и да декламират като добри ученици непреходните слова на своя пръв и последен учител и духовен водач Пилат Понтийски: „Невинен съм…, вие му мислете.”

Дочети...

Извънпразнично

 

Ако се доверим на американското списание „Тайм”, че руският президент Владимир Путин е най-влиятелният човек на планетата, следват много изводи, сред които два основни:

1. Нещо не е наред с планетата ни.

2. Нещо не е наред с разума и морала на обитателите на планетата ни.

Очевидно не е точка 1, понеже планетата ни си е съвсем наред въпреки обитателите си.

Очевидно е точка 2 въпреки прекрасните условия за живот на планетата ни, които Господ е предоставил на обитателите ѝ – включително за развитието на разума и морала им.

Очевидни са и още две истини. Само Господ ни пази от най-влиятелните „човеци” на тая планета. Както и от разума и морала на повечето от нас.

Бате Боре и бат` Сали

 

Предупреждение: Макар и кратък, този текст е изключително манипулативен и крайно популистки. Писателите по правило пишат манипулативно, но популизмът е тежък творчески грях. Поемам го и коректно предупреждавам да не четете по-надолу, ако ви е писнало от популистки манипулации.

Ако е останал някой читател, да му споделя как седнах да пиша за бате Боре – Борис Гуджунов, и за народния представител Александър Методиев – бат` Сали. Преди няколко месеца – може и да е било в края на миналата година – по вечерните новини на някоя от гледаните телевизии видях два репортажа, заради които побеснях. Единият репортаж показваше днешното житие-битие на певеца Борис Гуджунов, а след няколко минути другият репортаж ни представи дома на дупнишкия сенатор Александър Методиев, който дом не се наемам да опиша дори с една дума. Тогава – още побеснял – съчиних наум гневна изповед, в която излях цялата си болка от това, което царува и бесува по тия земи.

Дочети...

Преразказ с елементи на разсъждение. 1.

 

Иван Вазов. Тъмен герой (Разказ из смутните времена)

 

Бележка на автора: Този текст ще наблегне повечко на преразказвача, почти никак на елементния, да не кажа елементарния, разсъждавач, а най-много ще наблегне на дядо Вазов, което и му се полага по право и по уважение. Целите ми са няколко. Най-напред ми се ще да свалим шапка на провидеца, на пророка дядо Вазов. По-сетне ми се ще да свалим шапка на честния правдив писател дядо Вазов, който не се изкушава и не се заиграва да ласкае народа си, а просто го обича такъв, какъвто му се е паднал. После ми се ще да се запитаме като какво се е променило в манталитета ни за 122 години. И накрая бих се радвал, ако се замислим какво ли пък толкова лошо или трагично ще ни се случи всенародно, ако пак така всенародно решим да променим малко от малко манталитета си след 122 години.

Дочети...

Тихо като през пустиня

 

Много е тежко да се пише за идиотизма. Особено когато идиотизмът е от общонационален мащаб и е с пълно национално покритие и обхват. Не че е трудно да се пише, а тежи. Не ми е за първи път, не ми е и за десети – и пак тежи. Затова от време на време ще викам на помощ моя стар приятел, пастир и спасител Христо Ботйов Петков.

Последните десетина дни бяха доста поучителни лично за мен. В безбрежните пясъци на българската идиотщина се случиха разни важни неща, но три от тях минаха и заминаха извънредно тихо. Поучителното лично за мен дойде от печалното съвпадение: тези три тихо изнизали се случки бяха свързани с три от най-страшните и най-пагубните и за нашето общество, и за нашата идиотска държава проблеми. Защото тези проблеми, които ни „висят със страшна сила”, не само не се решават, но и почти никой измежду нас, дето трябва да ги решаваме, не го е еня, че не се решават.

Ако не възразявате, да реанимираме за малко тихата миграция през българската пустиня.

 

Дочети...

Да луднеш или да не луднеш – това ли е само въпросът?

 

Де да беше само това! Моят избор впрочем е да не лудна. Засега. А мнозина мои събратя – разбирам ги и уважавам решението им – предпочетоха и предпочитат да луднат. Вероятно е по-комфортно оттатък. А и нещата се опростяват, предполагам.

Преди лудването обаче напират още много въпроси, които би трябвало да вълнуват всеки, който се опитва да запази някакво човешко приличие на тази наша територия между Тимок и Странджа. Аз ще споделя накратко само два, които не дават мира поне лично на мен.

1. Какво да изпитва нормален (все още) човек, когато се сети, че е български гражданин?

Труден въпрос, нали?

Не съм ги броил, но няма как поне десетина-двайсет пъти на ден да не се сетиш, че си българин. Или греша, по-често е? Така или иначе, аз се сещам постоянно. С горест. Признавам, напоследък Волен Сидеров ми дойде в повече. Не искам да имам еднакво гражданство с този индивид. Изпитвам огромен срам да съм сънародник с този негодник. Изпитвам етнически позор, ако съществува такъв позор. Изпитвам гнус. Изпитвам гняв. И други изпитания. Напълно достатъчно ми е, че съм сънародник по лична карта и задграничен паспорт на още цяла банда отвратителни индивиди и индивидки. Съзнавам, че причината е моята зряла възраст, но мога да изредя поименно най-малко две, три, четири хиляди отвратителни индивиди и индивидки, членове на въпросната отвратителна банда. Най-покъртителното и най-обезсърчителното е, че огромна част от тях малко или повече е позната, приета, търпяна, подкрепяна, ръкопляскана, обичана и обожавана – поименно! – от впечатляваща част от хората, които притежават българска лична карта. Тъй то.

Дочети...

Минска нощна музика в Пут-мажор

 

И друг път съм имал сгода да пиша за така наречените победи или загуби в политиката и не само в политиката. Повдига ми се, като чета и слушам как Путин бил победил, а Меркел била загубила. Или обратното. Сякаш някой знае какво ще се случи в бъдещето и какво ще отсъди някога историята за това предстоящо бъдеще. А ако някой толкова пък напира да знае още днес мнението на историята, желая му късмет. Има много мъдри люде – и западни, и руски, и наши, които вече написаха достатъчно смислени анализи, дано те помогнат на по-припрените и любознателните.

Моята скромна задача е друга – да привлека за кратко вниманието на читателя върху поведението и зле прикритите послания на чудовището, което днес властва над Русия. Към някои натрапващи се впечатления от дейността или бездействията на чудовището. Към някои неизбежни логически изводи за същността на чудовището. И целта ми е скромна: колкото повече хора у нас, а и навсякъде по света, престанат да тънат в илюзии за природата на чудовището и за практиката на чудовището, толкова по-голям ще е цивилизационният натиск върху него, толкова по-реален ще е шансът на човечеството да се отърве от него. От Путин.

Дочети...

Ехидство и завист с червеногъз привкус

 

Понякога е много трудно да осъзнаваш, че си съвременен българин. Болка е.

Аз обичам Гърция. Мога да споделя и защо. Заради Платон преди всичко и преди всички. Заради Омир и Казандзакис също. И заради онова заливче с белите камъни, където преди години имах щастието да поседя няколко часа. И заради още много неща, които свързвам преди всичко със стара, но и с по-нова Гърция. И въпреки често драматичната ни съседска история.

Гърция... Просто ме е срам да гледам, да слушам и да чета как ѝ се нахвърлихме.

Преди много десетилетия бабата на един моя бивш приятел ни поучаваше така: никога недей да гледаш тези пред теб, а гледай само онези отзад. Никога… Само…

Дълги години това напътствие ми се струваше автентична народна мъдрост. Възприемах го и едва ли не като част от християнския морал. Разбирах го еднозначно: да не завиждам, да не надничам в паницата на този, който има повече от мен, да не хленча и да не съм недоволен от положението си, защото съществуват други хора – онези отзад, които са по-зле от мен, имат по-малко от мен в паничката си и трижди повече от мен бива да се оплакват от своето си дередже.

Дочети...

Сървайвър 1-3

  

Тест за проверка на реформаторските ви нагласи

 

Настъпи време реформаторно. Реформаторно и разделно.

Истината е, че тестът ми, състоящ се от три прости казуса, бе написан преди три дни. Не ми се щеше да го публикувам. Написах го за собствена разтуха, за собствено горчиво забавление, като шега такава някаква тъжна и самонараняваща. Сетне промених решението си да не го публикувам, понеже прочетох в kafene.net следното заглавие: „РБ търси подкрепа от социалистите за съдебна реформа”. Заглавието привлече вниманието ми, тъй като аз знам, че РБ означава Реформаторски блок. Хм, рекох си, та аз гласувах за РБ, демек аз също един вид търся подкрепа от социалистите за съдебната реформа. Сиреч РБ я търси подкрепата и мое име. И се зачетох, за да прочета следните думи на Радан Кънев, шеф от РБ: „За дълбока реформа на съдебната система е необходимо да започне сериозен конституционен разговор, а за тази цел подкрепата на БСП е ключова. Що се отнася до подкрепата на ДПС, тя дойде принудително.”

Дочети...

Автоинтервю с пишманвампир

 

Аз1: Благодаря, че прие да поговорим на глас.

Аз2: Заглавието обаче ще е мое.

Аз1: Така да е.

Аз2: Заглавието е „Автоинтервю с пишманвампир”.

Аз: Мили Господи! Дотам ли я докарахме с тебе! Защо точно пишманвампир?

Пишманвампирът (Пв): Ти пък какво се правиш на ударен? Именно пишманвампир, защото и аз като мнозина почнах да вампирясвам в тая вампирясала несъществуваща държава. Боря се уж, махам с ръце, ритам с крака, уж аха да се изскубна, но лека-полека все пак вампирясвам. Усещам лекия привкус на първоначалното натрупване на вампиризма. Не е вкусен този привкус, ей Богу! От друга страна – какъв вампир съм аз, та дори и начинаещ, та дори и насила, принудително начинаещ? Смешник, а не вампир! Палячо, мухльо! Да бях вампир като хората, та да литна като Маргарита Николаевна, да се развихря над София, да си взема примуса и заедно с Бегемот и Коровиев да посетим някои адреси, да свършим някои неотложни…

Аз: Бегемот и Коровиев не са вампири.

Дочети...

14 декември 1989

 

Днес се навършват 25 години от две събития, които имат огромно значение в моя живот, а със сигурност и в живота на мнозина съвременници. Преди четвърт век нова България бе прекършена и полуубита от предателство, което се нарежда между най-подлите и най-гнусните дела на българското измекярство през последните 70 години. На тази дата почина и един велик човек – Андрей Сахаров, без когото светът стана различен. По-долу публикувам два текста. Първия написах точно преди 25 години за тогавашния вестник „АБВ”; вторият е писан около 1992-1993-та, бе допълнен и подготвен за печат в началото на 1997-а и представлява глава от книгата ми „Извънвремието” (Хроника на неродилото се бъдеще), София, 2002.

Вероятно е излишно да споменавам, че не съм променил нито една дума.

Дочети...

Вместо есе

 

За вулгарността и елементарната порядъчност

 

Миналата седмица имах благото намерение да напиша кратко есе за вулгарността и за липсата на елементарна порядъчност във всички сфери на публичния ни живот. (Не „пренебрегвам” личния ни живот. И не че нямам достатъчно наблюдения. И не че именно вулгарността и липсата на елементарна порядъчност в личния живот на мнозина водят до вулгарността и липсата на елементарна порядъчност в публичния ни живот. Не ми се пише обаче роман или трилогия на такава гнусна тема.) Та имах разни благи творчески намерения и дори си бях избрал с кого да илюстрирам, така да се каже, с кого да онагледя краткото си есе. Стори ми се извънредно подходящо мои герои да са госпожа Анита Мейзер (тя и госпожа Анита Желева), известна като „Мисис България”, както и господин Бойко Методиев Борисов, известен като Бойко. Дори си бях измислил и заглавие за есето: „Тя и той”. Дори им виждах портретите един до друг. (Представяте ли си?!)

Дочети...

Петъчни размисли

  

„The only thing necessary for the triumph of evil is for good men to do nothing.”

„Единственото нещо, което е необходимо, за да триумфира злото, е (хората на) доброто до не прави нищо.”

 

Отново ми попадна известната мисъл на английския политик и философ от 18 век Едмънд Бърк, която пък ме наведе на друга мисъл.

През последния месец порядъчните хора у нас (хората на доброто) се разделиха на две части в съотношение, за което не се наемам да гадая. (Говоря за истински порядъчните хора, а не за предрешените в бяло черни и сиви нечестивци.) Едните, следвайки Бърк, решиха, че е по-добре и за обществото, и за тяхната съвест да правят нещо добро, борейки се със злото, макар и в съдружие с най-разнообразни по цвят (и мирис) нечестивци и видни представители на злото. Моите почитания към избора им. Другите смятат, че ако злото и безчестието са ти другари в работата, тази работа не може да има добър резултат, значи твориш всичко друго, но не и добро. И предпочитат да правят нещо добро, борейки се със злото, но и категорично дистанцирайки се от него. Моите почитания към избора им.

Дочети...

Цивилизационен избор и парламентарен вот

 

Много се надявам до 5 октомври повече да не ми се наложи да пиша текст, свързан по какъвто и да е начин с така наречените парламентарни избори. Сега, отрано, ще споделя нищожна част от онова, което имам да кажа за предизборната ситуация в България – и толкова от мен.

Безспорно, у нас стана доста сложно. И не защото наистина е сложно. Ние го възприемаме като сложно, а и цяла армия усложнители нали с това се занимават – да ни е сложно. Не, не бива да им се сърдим: колкото по-сложно е при нас, толкова по-добре е при тях. Такъв е общественият договор, който си спретнахме сами и който все още търпим. Така че нека се опитаме да опростим нещата. По-долу ще се опитам да направя картината по-достъпна, по-прегледна.

Моята теза не е оригинална и е съвсем лесна за разбиране. Предстои ни избор, а не предсрочни избори. Предстои ни поредният по-значим национален цивилизационен избор, а не някакви парламентарни избори. Предстои ни поредната по-едра крачка в нашия постоянен, всекидневен, незаобиколим и от нищо и никого неотменим национален цивилизационен избор, а не някакъв почти предизвестен като резултати парламентарен вот. Това е главната тема на моя текст: какъв е днес общият ни национален цивилизационен избор (оттук нататък – НЦИ) в контекста на предстоящия вот.

Дочети...

Да се завърнеш в бащината къща

 

Бащината къща не е нито бащина, нито е къща, да уточня. И не се завръщаш, а по-скоро се прибираш. И вечерта не гасне смирено, и тихите пазви в тихата нощ ги няма никакви, и изобщо нищо не е като при Димчо Дебелянов. Като образ обаче, като метафора, поне като заглавие за долните няколко абзаца ми се струва подходящо.

Както и да е, завръщаш се в бащината къща. Слава Богу, за кратко. Понеже е лято, благословено лято. След час вече си пуснал телевизора, включил си компютъра, някой е оставил някакви вестници с донякъде втора прясност. Гледаш, слушаш, четеш, четеш, четеш за бащината къща. Минават ден-два. Отдавна си загасил телевизора, отдавна си захвърлил вестниците върху купа безполезна хартия, отдавна си прегледал сайтовете, които горе-долу следиш, а и още доста други.

Не, нищо не се е променило в бащината къща. Нито преди, нито след като си се завърнал в нея. Което, разбира се, не е никаква новина, нито пък е изненада. Все същото е. Без значение кой говори – политик ли е, публицист ли е, журналист, анализатор, наблюдател, експерт, специалист по едно-друго, който и да е – почти цялото публично войнство все така продължава се дели на три огромни групи.

Дочети...

Три стъпки и три опорни точки

 

Ето каква излезе тя. Засега.

 

Стъпки:

1. Главатарите на няколкостотинте криминални престъпници, които управляват България, разграбвайки я и ограбвайки ни, тайно се договарят за новия дележ на плячката.

2. Законово упълномощените представители на няколкостотинте криминални престъпници, които управляват България, разграбвайки я и ограбвайки ни, публично се споразумяват за правителство на съгласието. При което лаконично вметват, че ако не се съгласим със съгласието, ще ни спретнат правителство на спасението, че тогава да видим.

3. Законово упълномощените представители на няколкостотинте криминални престъпници, които управляват България, разграбвайки я и ограбвайки ни, декларират, че оттук нататък няма да допуснат никакви митични зли сили да клатят банковата ни система. При което обявяват, че скорошният разгром на митичните зли антибанкови сили ще бъде първият плод на съгласуваното съгласие между криминалните престъпници.

Дочети...

В навечерието на политическата мъдрост с марка „Правец”

 

Поводът за тези редове са предстоящите така наречени консултации между така наречените политически сили за парламентарните така наречени избори. Добър повод да се върнем малко назад към времената, когато по нашите земи властваше мъдростта, а после да обобщим какво се крие зад и около така наречените консултации.

Дочети...

Интелигенция и позор

 

Изповед в бялата зала

  

Няколко предварителни думи.

Този текст няма нищо общо с евроизборите. Той е замислен преди тях, те са само поредната подробност и поредното обидно свидетелство за позорния пейзаж.

Тук няма да се упражнявам що е интелигенция. Нека приемем най-безболезненото тълкуване: огромна група хора, които често използват главата си за мислене, а обикновено и работят предимно и на първо място с нея. Така че включвам не само творческата и научно-техническата интелигенция, разбира се, но и преподавателите и учителите, медиците, политическата класа, средната и висшата администрация, бизнеса, мениджмънта и още много други. У нас вероятно ще се съберат поне милион-два редовно мислещи люде.

Дочети...

Избори и личен избор

 

Този текст вероятно ще се чете предимно от интелигентни хора. Затова ще бъда пределно кратък.

Темата е предстоящите евроизбори. Изразявам позицията си на гражданин, която освен че е дълбоко лична, не предявява претенции някой да я споделя. Допускам обаче, че мнозина от нас имат нужда от време на време да си сверяват с някого другиго размислите, раздвоенията и най-вече тревогите. Аз поне имам.

Макар че ще изглежда малко схематично, ще си послужа с няколко „опорни точки”. Модерно е, а и носи прегледност. И така, какво не подлежи, струва ми се, на съмнение за никого измежду интелигентните люде?

Дочети...

Голата маха

 

Емоцията е главният източник на всичко, което става осъзнато. Без нея не може да има превръщане на мрака в светлина или на апатията в движение.

Карл Густав Юнг

 

Не се наемам да опиша Голата Истина. Вероятно дори и Гоя би се затруднил да я нарисува как ми махаше. Разбира се, тя изобщо не приличаше нито на жена, нито пък на мъж. По-скоро напомняше някаква мека светлина, която трептеше. Да си призная, не съм и съвсем сигурен дали Голата Истина махаше все още. Толкова се бе отдалечила вече, едва я виждах как бързо навлизаше в първия остър завой на времето. Ето – скри се, отиде си моята лична Гола Истина за 2013-а, пое и тя по пътя си.

Дочети...

Залагане на мръсниците

 

Едва ли щях да преведа тази глава от книгата „Россия в концлагере” на Иван Солоневич, ако не бях прочел следното изречение: „Това е тип човек с мозък на овен, с челюсти на вълк и моралното чувство на протоплазмата.” От поне 30 години търся с какво да оприлича моралното чувство на определен тип двуноги и най-вече на болшевишкия апарат. Твърдя, че протоплазмата е изключителна находка. А в светлината на актуалните ни днес великобългаризми, пишманпатриотизми и милата напоследък ксенофобофилия – протоплазмата се превръща в безценен помощник.

Дочети...

Какво ви става бе, хора?

 

Опитвам се да следвам един проверен в житейската ми практика принцип: въздържам се да коментирам текстовете на колеги. Дал Бог други теми за коментиране, ако ти се коментира. Така че пак няма да коментирам (почти), а само ще цитирам. Поводът за подборката цитати по-долу е текст, който е извън представите ми за елементарна коректност, да не споменавам почтеността. Струва ми се, заслужава си да се вгледаме за поне няколко минути какви ги вършим.

Дочети...

Домашното на един лаик в смятането

 

Две топновини с разлика по-малко от две денонощия ме подтикнаха да се върна в трети или може би във втори клас. Тъй като иде реч за любимия ми предмет „Смятане”, сърцето ми се сви тъкмо както се гърчеше и преди половин век, но стиснах зъби и се заинатих да се опитам да си реша домашното. Обръщам внимание, задачата не е от най-леките.

Дочети...

Кому?

 

На стената зад гърба ми виси голяма снимка на паметника на Христа в Рио де Жанейро. Има я и в Гугъл: копирайте последните думи от горното изречение, вижте илюстрациите, тази е вляво малко по-надолу. Прекрасна снимка, направена вероятно от хеликоптер в слънчев ясен ден. Спасителят е заснет в профил, откъм лявата му ръка.

Дочети...

Литературни сантименти

 

Родителите и изобщо семействата, които имат седмокласници, вероятно знаят, че точно тия дни децата изучават „Немили-недраги” на дядо Вазов. Така е по учебната програма. Да си припомним и ние накратко, ако не възразявате, частица от патриотичната повест на българския литературен патриарх.

Дочети...

Грешка

 

И това е песъчинка от „169”. 

 

Наскоро ми попадна новата книга на Ричард Бах „Живот под хипноза”. На страница 85-а прочетох ето това: „Всеки човек по света с всеки изминал ден навлиза все по-дълбоко в собствения си транс, всеки има своя лична история, в която вярва.”

Великолепно!

Каква е разликата между умния човек и неговата противоположност?

Дочети...

Горкият аз, горките ние

 

Да направя първо уговорката, че пиша този текст без никаква връзка със 7-и ноември: днешната дата отдавна не означава нищо за мен. Освен повод за огромно състрадание към жертвите на болшевишкото безумие.

На темата. Не познавам човек, който да не потъва в състоянието „горкият аз”. Поне понякога и най-малкото някак автоматично всички пропадаме в черната дупка.

Дочети...

Опит за пълзене

 

Сега ще се опитам да пълзя. Ще се опитам да се поставя на мястото на едни особени хора. Ще се опитам да ги разбера поне малко от малко. Не знам какво ще излезе: импровизирам.

И тъй, ще си представя, че съм влечуго, пълзящо насекомо, мекотело. Че съм змия или гущер, че съм хлебарка или попово прасе, че съм охлюв, включително плужек.

Дочети...

Страх

 

Страхът не ми излиза от главата дни наред. Сблъсках се челно с него. Не, нищо не ме е уплашило. Просто стигнах до него в личните си духовни търсения и бях сериозно разтърсен от истината, която за първи път ясно осъзнавам и която за първи път успях да облека в обикновени думи. А истината лежеше съвсем на повърхността и със сигурност е лежала там от памтивека.

Дочети...

Идиотизъм

Днес се случи нещо извънредно важно и добро. Част от съвременните български студенти решиха, че е време активно да се включат в сътворяването на съвременната българска история. Вече ги подкрепят техни колеги. Сигурен съм, че подкрепата ще нараства като лавина – така и е редно да бъде с добрите, със справедливите дела.

Дочети...

Уродус булгарикус

Пиша вече втора бележка към този текст, който отново публикувам в сайта си. Което никак не ме радва. „Уродус булгарикус”не е обида, не е самоунижение, не е и обобщение. Приемете го като вирус, като бацил. При определени балкански условия допускам, че е смъртоносен, ако го оставиш да се развихри, както само той си знае.

Боя се, че мнозина от събратята българи не желаят или се боят да приемат уродщината у нас в пълния ѝ облик, тоест в пълния ѝ ужас. Сигурно ги е страх от онова, с което неизбежно ни предстои да се преборим, ако искаме да оцелеем. Разбираемо е. То си е за страх. От друга страна, свикнахме с уродщината си. Какво пък толкова… И затова ни се струва, че оная румънска госпожа Моника Маковей малко-много се изсилва. Дебалканизирала се е. Поевропейчила се е госпожата и се изсилва. Госпожа Маковей може и да е професионалист в справянето със севернобалканските вируси и бацили, но явно ѝ убягват някои специфики на централнобалканските. Иначе нямаше да заяви така лекомислено: „Не губете време, намерете смел човек и започвайте!” Сякаш не иде реч за уродус булгарикус.

Ние обаче няма защо да се изсилваме, понеже нали „панта рей”… И най-вероятно пак ще оставим времето да си тече. То тъй или инак си тече, ала ние с какво се променяме във времето? И накъде?

Да спомена пак: написах „Уродус булгарикус” на 8 ноември 2012 г., Архангеловден. Тогава и е публикуван за първи път в „Кафене.нет”, после и другаде. Част е от книгата ми с миниатюри „169”.

Изтече три години и половина време.

Горе главата. Панта рей.

Дочети...

Околодеветосептемврийски размисли или Живо ли е още Чудовището

 

А се бях зарекъл да не чета такива книги. Не до живот, ама поне дълго-дълго. И го правех. Почивах си от Чудовището. Както и да е, по горещата препоръка на мои близки прочетох не една, а две от ония книги – при това дебели, при това тъкмо през почивката си. Не съжалявам, заслужаваше си.

Тези размисли са породени от въпросните две творби: Едвард Радзински, „Сталин” (не намерих информация да е преведена на български; оригиналът е достъпен в мрежата, ако се напише Эдвард Радзинский. „Сталин”); Виктор Суворов, „Тя се казваше Татяна” с подзаглавие „Хроника на Великото десетилетие”, Факел Експрес, 2013.

Дочети...

С половинмесечно закъснение

 

Напоследък живях в села, където липсва интернет. Затова публикувам с половинмесечно закъснение почти всички свои отговори на въпросите, които журналистката Станислава Цветкова от студентския блог „НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА” ми зададе. Цялото интервю (заглавието е на г-ца Цветкова) можете да прочетете тук.

 

 

Спомняте ли си кой беше първият текст, който написахте?

Разбира се. Дори си ги пазя онези три-четири несръчни юношески разказа в две тънки тетрадки. Сигурно ще ви прозвучи странно, но само преди месец ги препрочетох, което не бях правил поне петнадесет години. Имах нужда да си сверя часовника с онова момче какви ги е мислело и възнамерявало в дълбоката древност. Особено чувство е да си сверяваш часовника с някого, когото едва помниш. Ала е било чисто момче, това е безусловно според написаното. И аз имах такъв топъл спомен за него, ама си е друго да го прочетеш черно на бяло.

Дочети...

Поколения

 

Като гледам какво става с моя народ през последните месеци, години и десетилетия – вече почти седем десетилетия, мисля си, че е прекрасно, дето човеците все пак сме функция от времето. В смисъл че не сме способни да продължаваме едно и също идиотско, безумно и самоубийствено дело до безкрайност. В смисъл че всеки идиотизъм, всяко безумие и най-накрая всяко самоубийство завършва със смърт, нали? Та къде сме ние по тоя нерадостен път?

Дочети...

Реч на Чарли Чаплин от филма „Великият диктатор”

http://www.godlikeproductions.com/forum1/message1920779/pg1

 

I’m sorry, but I don’t want to be an emperor. That’s not my business. I don’t want to rule or conquer anyone. I should like to help everyone if possible- jewish, Gentile, black men, white…

We all want to help one another. Human beings are like that. We want to live by each others’ happiness, not by each other’s misery. We don’t want to hate and despise one another. In this world there is room for everyone. And the good earth is rich and can provide for everyone. The way of life can be free and beautiful, but we have lost the way.

Greed has poisoned men’s souls; has barricaded the world with hate; has goose-stepped us into misery and bloodshed. We have developed speed, but we have shut ourselves in. Machinery that gives abundance has left us in want. Our knowledge has made us cynical; our cleverness, hard and unkind.

Дочети...

Всеки, влязъл в партията на Бог, е грешник – няма съвършени в Божията партия

Разговорът ни с Румен Леонидов е публикуван във факел.бг

 

Да хващаме направо бика за рогата. Какво мислиш за ставащото в България?

Да го хващаме. Няма обаче да се разглаголствам за конкретни политически решения. Изобщо ще се постарая да бъда далеч от политиката в тесния смисъл на понятието. Каквото имах да кажа, съм го казал многократно и отдавна.

Дочети...

Аналогии

 

Обичам аналогиите. Обичам ясните аналогии, обичам и далечните. Обичам дори комплицираните, дори най-обърканите аналогии. Не мога да си представя света, цивилизацията, живота ни без постоянното търсене, намиране, анализиране на аналогиите. И без поучаването ни от аналогиите, без тежките и благословени уроци, които аналогиите всекидневно и ежеминутно ни поднасят.

Тази ми любов трябва да е родителят на друга – любовта ми към Швейк, към ако не най-великия и най-мъдрия, то безспорно най-симпатичния аналогист и аналогизатор в световната литература.

Дочети...

Пак следизборно и много позитивно (без да се брои послесловът)

 

Уморих се от обругателства и оплювания. Ей Богу! И то от страна на умни и добронамерени хора. Уморих се от негативизма им.

Тези няколко реда по-долу са плах опит да се вслушам в мъдрите съвети на Сергей Станишев. Мъдрият ръководител на ПЕС и БСП мъдро зове за позитивен прочит на народното волеизлияние – в по-общ план, и на новата управленска структура, родена от народното волеизлияние – в по-конкретен план. Тъкмо така и ще сторя. Ще последвам мъдрите указания на мъдреца и ще се взра съвсем накратко, но пък много позитивно в очарователната пъстра картина, която се роди на и след 12 май. Я да видим!

Дочети...

Следизборно

 

Нека не преживяваме толкова многострадално какво правителство следва от разпределението на мандатите. Какво друго да следва освен следствието на разпределението? А разпределението е: БКП (престъпната вещица с черната утроба) – 84 мандата; и черните й отрочета (по реда на абортирането): БКП (етническото каиново кадесарче) – 36 мандата; БКП (наглото фашизоидно комплексарче) – 23 мандата...; БКП (ояденото гангстерско дебилче) – 97 мандата. Общо мандати: 240. От тях за БКП: 240 мандата.
Та някои хора, при това интелигентни на външен вид – журналисти, политолози, социолози, наблюдатели (те са ми любимите), кахърно питат и се самозапитват като какво ли ще е следващото правителство. А отговорът е простичък, по ленински простоват: на БКП. Понеже такива са всенародните надчетирипроцентови симпатии.
Между другото, една от най-тъпите, демагогски и зловредни поговорки сред многото, в които човечеството словоблудства с името Господне, е „глас народен, глас Божи”. Трябва действително да си голям дебил, за да приемеш, че гласът Господен и БКП могат да имат нещо общо.
Ала Бог има чувство за хумор и вероятно доста се забавлява с идиотщините ни…

 

Или ментето, или ние! Среден път не съществува!

 

Написах този текст в първите дни на тази година, публикуван е на 4 януари в „Кафене.нет”. Написах го преди референдума, преди изненадващите протести, преди ментето, в което се гърчим, съвсем да обезумее. Сега ще го предложа отново, без да променя нито една дума. Нямаше и никаква необходимост: нищо съществено не се е променило оттогава, което, мисля си, е твърде печално. Поовъргаляха ни с малко пикантерии, удавиха ни в нови смехотворни обещания, тук-там някой професионален дупедавец си извъртя дирника към по-перспективна манафско-капутска компания, а от вчера пък изръмжа и нещо спиращо дъха: страховита и даже зловеща организирана престъпна група подслушвала банкянския нужник, имам пред вид помещението.

Каквото и да си приказваме, знам, че стотици хиляди мои събратя се колебаят как да постъпят на 12 май. Мъничка част от тях ще прочетат написаното по-долу. Ще съм наистина честит, ако поне на неколцина успея да помогна да бъдат по-малко объркани.

Прочее, изпуснахме пролетта. Пилците ще се броят наесен. Искрено се надявам, че ще е есента на тази година.

Дочети...

По-кротко с Едвин Сугарев, ако обичате!

 

Ама и каква помия се излива върху главата на Едвин Сугарев!

С пълното съзнание, че едва ли някой от изливачите (впрочем част от тях са професионални помияри!) ще ме чуе, все пак ще призова да го дават малко по-кротко с този човек. Божи празници са все пак.

Дочети...

Слава Богу, че има Бог

 

Страстна седмица е. Зло да ни забрави. Ама то не само не ще, но и се е настървило, сякаш не си живее живота по тия ширини. Изнаглява, искам да кажа.

Каквото и да правя, както и да се опитвам да се измъкна от менгемето на натрапчивите предизборни обстоятелства, все се връщам към „Бог. Морал. Аритметика”. Не е никак чудно: Бог е всичко, а моралът и аритметиката са едни от Неговите най-действени инструменти да ни научи едно-друго.

В този кратък текст ще им обърна поредността. Първо повечко предизборна аритметика, после едно изречение за морала, а накрая малко и за Господ Бог.

Дочети...

Сантименталността като кретения

 

Със сантименталността трябва да се внимава. Сантименталността е извънредно коварна: по най-дребен повод припълзява потайно в сърцето ни и някак незабележимо, преди да се усетим, то се изпълва с онази тиха нега, с онзи сладък копнеж, с онзи ведър блян, обърнат назад към миналото, от който слънчев блян хем боли, ама малко, хем ти става едно такова топло, мило, задушевно, че така ти се приисква да превъзмогнеш проклетото време и да се върнеш далеч-далеч назад в миналото, когато…

Внимание! Когато какво?

Дочети...

Клоносекачи

 

Изумявам се как е възможно цял един народ с такава лекота да реже клона, на който седи. И нерядко дори да се радва, дори да ликува колко чевръст клоносекач е и какъв му е остър трионът.

Народ без най-умните си хора, без мислещите си хора, народ без интелигенция (в най-широкия смисъл на понятието) е като човек без вода и храна. Ала глупаците и не съвсем глупавите, но пък отказващи да мислят – всички те, които гонят умните и мислещите или вън от България, или в черна вътрешна емиграция, всички тези безхаберници няма как да осъзнаят, че скоро ще заприличат на човек без вода и храна. Те нерядко дори се радват и ликуват, когато гонят сънародниците си, които могат да ни спасят – всички нас – и от нищетата, и от глупостта, и от самите нас донякъде.

Дочети...

Отчужденост

 

Все по-популярен у нас става странен израз: отчужденост от собствения си живот. Казвам странен, но всъщност нито изразът е странен, още по-малко пък самото явление. Умни хора са го забелязали явлението, говорят, пишат за него, безпокоят се, страдат. И се чудят как да се справим с него, сиреч със себе си.

Нека го изразя пределно ясно. Нито политически, нито икономически, нито финансови, нито демографски, нито етнически, нито никакви нашенски субективни дивотии, обективни проблеми или общосветовни предизвикателства – нищо от тях не е толкова страшно и толкова стремително връхлитащо, че да ни унищожи като индивидуалности и като нация, както го прави бързо и безпощадно отчуждеността от собствения ни живот. И от личния, и от националния.

Дочети...

НИЕ. ТЕ. ДРУГИТЕ

 

Започна се. Започна голямото пролетно опрашване. Кресливи прости мутри с пагони и без пагони; кресливи оправни хитреци току преди първия милион или далеч отвъд него; кресливи лицемерни умници със и без академични титли вече се надпреварват, а от утре още повече ще се надпреварват да лъжат и да демагогстват. Боят настана. Целта е по-големичко парче от баницата. ТЕ и ДРУГИТЕ наричат общонационалното благо баница. Сбърках – наричат всяко благо баница. Вероятно за да им е по-лесно: благо и баница започват с „б”, по-леко е за за запомняне.

Дочети...

Горгони и медузи

 

Този текст е писан преди година и половина по повод рахата на горгони и медузи, виреещи върху благодатната тор на синьото „единство”. 18 месеца по-късно общонационалният избор отново е само между горгони и медузи. Без да броим „единството” и дребосъците.

Времето ли спря? Или ние съвсем обезумяхме? Ама съвсем без ум живее ли се в общонационален мащаб? Е, щом сме живи...

Дочети...

Любов. Любов. И пак Любов! или Струва ли си да опонираме на апостол Павел?

 

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува.

Първо послание на свети апостол Павла до Коринтяни 13:1-3

Дочети...

Бесовете им чувам

 

А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи.

Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави.

От Лука Свето Евангелие 8:32-34

 

5 март 2013 година. 60 години от кончината на един от най-големите злодеи в човешката история, Сталин. 11 часа сутринта. Слънце, студено. Автобуси са докарали хиляди миньори в София. Протести.

Дочети...

Проклятията на България в свинско-бареков декор... И ние

 

Не бива да се лъже. Не е редно. Господ дори ни го препоръчва в заповедно наклонение. Така че този текст ще бъде посветен на истината.

Лошо е да се лъже. Грях е. Баба ми и дядо ми, даскалите, все това ми повтаряха, когато ми беше време да слушам и да попивам. Никога и никъде по света лъжата не е сътворила нещо светло и чисто. Лъжата ражда или чудовища, или илюзии. Не подценявайте илюзиите, понякога те са по-страшни и от чудовищата. Така че този текст ще бъде посветен на истината такава, каквато аз я виждам: нямам друга истина освен моята си.

Дочети...

Бог. Морал. Аритметика

 

І. Бог

 

Да си го кажа още отнапред: Господ е прекрасен. Господ е самото вълшебно съвършенство. И животът, сътворен от него, е прекрасен. Земният – също. Включително у нас. Изумително, съдбовно щастие е да си жив. Включително у нас. Съвършено прекрасен е животът. Радост за душата, сърцето и очите.

Дочети...

Клетите български мракобесници

 
Ще напомня велика истина, свидна истина, която е добре позната на всеки, който се интересува от взаимоотношенията между светлината и мрака. А тя е: когато светлината (доброто) помръква, помръкне или бъде почти задушена (само външно, само на очевидния, физическия, тленния план), мракът (злото) започва да се самоизяжда и продължава да се самоизяжда въпреки „победата” си.

Дочети...

Клиника на целия етаж

 
Гледате ли? Четете ли? Слушате ли? „Казусите” били много объркани. Обстоятелствата били подлежали на „нееднозначен прочит”, каквото и да значи това. „Процедурите” създавали институционален хаос. „Тълкуванията” следвало да бъдат многопосочни. „Изводите” пък се налагало да бъдат противоречиви. Изобщо ситуацията у нас била много, ама много сложна.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn