Любов. Любов. И пак Любов! или Струва ли си да опонираме на апостол Павел?

 

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува.

Първо послание на свети апостол Павла до Коринтяни 13:1-3

Повод за този текст е заглавие от информационните сайтове отпреди десетина дни: „До 6 април трябва да са ясни играчите на изборите”. А любовта, която е потретена в заглавието, е любовта към ближния.

Предлагам да постъпим така: ние, селекционерите, дето ще подберем играчите на 12 май, да прочетем внимателно завета на апостол Павел, без да коментираме. Да го прочетем в пълно мълчание, включително и третия стих, дето апостолът проповядва какво става, ако без любов дори предадем и тялото си на изгаряне. Това първо.

Прочетохме ли го? Внимателно? Да вървим тогава към точка втора.

Хайде сега мълком да се вгледаме в очите и на старите, и на новите кандидати за играчи, които възнамеряват да законодателстват нашия публичен живот и да назначат изпълнителите на собственото си законотворчество. Докато се вглеждаме в очите им, нека се запитаме откриваме ли там любов към ближния, или дочуваме звекането на кинвали. Докато се вглеждаме в очите им, нека се запитаме намираме ли измежду основните играчи поне един-единствен, в чиито очи четем безкористна любов към събратята си вместо алчност, горделивост, суета и славолюбие, простотия и безкнижие. Че даже и към резервните играчи да се взрем, понеже те всеки миг могат да се превърнат в титуляри: към ония, дето преди две седмици президентът Плевнелиев ги целуваше поред или през един, ония със служебните усмивки на служебни хора, каквито са ги нарекли по конституция. Забелязахме ли там любов към людете от общия ни род, това да си отговорим. А ако предпочитате, нека погледнем в очите и юношеската формация играчи. Ония, чегевареещите, дето ги качиха едва ли не на тачанки да ги разхождат по булевардите и на които връчиха мегафони, та да могат да крещят отвисоко и още по-високо. Някъде да мярнахте любов към събратята ни? И у модернолевите, и у старомоднодесните? И сред професорите, и сред илитератите? И сред хонорис каузите, и сред каузите пердута? Не, нали? Всичко, всичко изразяват очите на играчите, само любов към ближния липсва.

Ако сме приключили с очите на проектонационалния отбор, да преминем към  трета точка, тя и последна. Да се опитаме да поспорим с апостол Павел. Да го репликираме с популярния по нашите земи израз, който израз се смята от мнозина даже за остроумен: „Не ща да ме обичат! Те да са професионалисти и да ги оставим да си вършат работата!”

Тъй като апостол Павел е казал каквото е казал, а и няма как да спори с нас, налага се сами да поговорим накратко със себе си и да видим кой крив и кой прав. Първо за професионализма да поговорим, после за това кой каква работа върши, като го оставим.

Професионализмът. За целта на този текст, а неговата единствена цел е да докаже, че апостол Павел е безспорно прав, спокойно можем да сведем безкрайната тема за професионализма до три основни вида професионализъм: такъв, който мрази хората; безличен, рационален, студен, чиновнически; такъв, който обича хората.

Очевидно, третият вид професионализъм не е на почит сред нашите родни играчи.

Набързо да прегледаме другите два грубо обобщени типа.

Видни, доказани, всеприети професионалисти, представители на професионализма, който мрази хората, са Владимир Ленин, Йосиф Сталин, Адолф Хитлер, Хайнрих Химлер д-р Паул Йозеф Гьобелс, д-р Йозеф Менгеле, Хенрих Ягода, Лаврентий Берия, Мао Цзе Дун, още мнозина от тая пасмина и да не пропусна Пол Пот, водача на Червените кхмери и министър-председател на Демократична Кампучия (така си бяха нарекли онова нещо), който и досега е ненадминат по професионализъм на глава от населението. Признавам, нарочно избирам най-отвратните, най-гнусните професионалисти, безусловно вършили професионално своята работа. Не, не ги искаме такива, нали?

Тогава не ни остава нищо друго, освен да се задоволим със средния тип професионализъм, онзи безличния, студения, ама нали е поне рационален,. Ето ви набор такива професионалисти, при това само наши, родни, близки: Андрей Луканов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Бойко Борисов. Те професионално и прагматично ще ви построят социализъм с човешко лице или с каквото друго предпочитате, те никога няма да ви предадат, освен ако не се налага, те ще ви оправят за 800 дни, които се оказаха 1500, после за още 1500 дни, после за още 1300 дни, после – тепърва ще се види за колко. Не, не ги искаме и тези, нали?

Имаме си и друга редичка прагматични професионалисти, пряко избрани от нас: Желю, Петьо, Гоце, Роската... И тях не щем.

Май попривършихме с темата за професионализма без любов към ближния. Сега ни остава само  втората част от крилатия израз – „да ги оставим да си вършат работата”. Тук пък е още по-лесно и от кратко по-кратко.

Имаме опит, колко пъти вече ги оставяме да си вършат работата. И все неотвратимо възникват и абсолютно винаги възникват едни и същи въпроси:

- Коя работа вършат? Народната работа или своята си?

- Как я вършат уж народната работа? Съвестно или я претупват? 

- В чия полза вършат каквато и да е работа? За общонародната ли полза или единствено за своя си джоб и на господарите им джобовете?

И така нататък все едни и същи въпроси с лесни очевидни отговори.

И какво излезе накрая? Безутешно прав е апостол Павел: каквото и да лъжем, както и да се извъртаме, както и да се кълчим и да се преструваме, всичко в нашия собствен личен живот зависи от това имаш ли любов, нямаш ли любов в сърцето си към събратята си. Имаш ли – честит си, нямаш ли – звекаш като кимвал. И то в най-добрия случай, понеже поне зло не вършиш.

Същото се отнася и до обществения ни живот. Едно към едно. Каквото горе, такова и долу. Каквото вътре, това и навън.

Любов, любов ни трябва един към друг, а по-после всичко останало. Любов действена, а не на думи. Любов истинска, а не фалшива. С нея почва, в нея свършва всичко. Останалото са подробности.

Ами това е.

Чувам, чувам гръмогласното: „Е? А после? После какво да правим?”

Не знам. Ако някой твърди, че знае какво трябва да правим, този някой е или самомнителен наивник, или е склонен да послъгва. Никой не знае какво трябва да правим всички заедно – най-много мнение може да имаме.

Знам обаче аз какво правя и трябва да правя и занапред. И то постоянно. Преди да се вглеждам в чуждите очи, все си напомням да заставам пред огледалото и внимателно да проверявам какво чета в собствените си.

И ако прочета не тъкмо каквото ми се иска да чета, посягам към апостол Павел. Много помага да неглижираш подробностите.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com