Аналогии
- 29 Май 2013
Обичам аналогиите. Обичам ясните аналогии, обичам и далечните. Обичам дори комплицираните, дори най-обърканите аналогии. Не мога да си представя света, цивилизацията, живота ни без постоянното търсене, намиране, анализиране на аналогиите. И без поучаването ни от аналогиите, без тежките и благословени уроци, които аналогиите всекидневно и ежеминутно ни поднасят.
Тази ми любов трябва да е родителят на друга – любовта ми към Швейк, към ако не най-великия и най-мъдрия, то безспорно най-симпатичния аналогист и аналогизатор в световната литература.
Няма обаче да пиша нито за Швейк с неговите вечни аналогични случаи, нито за Ярослав Хашек, а за други двама също като Хашек гениални писатели. „Независимо един от друг” те почти едновременно са сътворили две мрачни картини за свои съвсем конкретни идейни, сюжетни и „метафорично-аналогични” цели. Накратко ще разкажа за тези две мрачни картини. А накрая можем да се върнем за малко пак на аналогиите.
По реда на публикуването им: Кен Киси, „Полет над кукувичето гнездо”; Чабуа Амираджиби, „Дата Туташхиа”.
„Откачалката” Макмърфи току-що е присъствал на първия „сеанс” на Групова терапия (главната буква е на Кен Киси), на който мис Рачид ловко манипулира пациентите да се гаврят с Хардинг. Макмърфи оприличава „терапевтичната процедура” на „птичи погром” и обяснява на неразбиращия Хардинг що е птичи погром. (Изданието, което цитирам, е на издателство „Народна култура, 1982, преводач е Мариана Неделчева. Оригиналният израз е „bunch of chickens at a peckin’ party”, което буквално преведено означава „тайфа птици на парти с кълване”. „Peckin’ party” после се споменава многократно. Преводът е много труден, но „птичи погром” изключва важната, главната дума – глагола peck, кълва, така че може би по-подходящо би било нещо като „пирът на кълването” или дори „пирът на кълвящите човки”.) И тъй, що е птичи погром? Разказва Макмърфи: „Ятото зърва петънце кръв върху някоя от птиците и всички се втурват да я кълват, нали разбираш; кълват, кълват, додето разнищят птицата на кървави късове, кости и пера. В цялата тая суматоха обаче обикновено пострадват още една-две птици и тогава идва техният ред.” И малко по-долу: „Е-ех, братле, така само за няколко часа може да се затрие цялото ято, виждал съм ги аз тия работи.” Много интересно е как реагира „лудият” Хардинг: „Птичи погром. Наистина много мила метафора, приятелю.” Това на български език според българския превод. А в оригинала Хардинг реагира малко по-различно: „A pecking party. That certainly is a pleasant analogy, my friend.” Анология, казва Хардинг, не метафора.
Дата Туташхиа заедно със своя побратим Мосе Замтарадзе, и той като Дата комита, бунтовник, хайдутин (в Кавказ на такъв човек му казват абраг), ранени и изтощени, се лекуват и възстановяват тайно от властите в селския лазарет на Мурман Ториа. Племенникът му, 20-годишният Куджи Ториа, който му помага, междувременно вече е станал майстор в старата родова традиция – да отглеждат плъхове „плъхояди” или „людоеди”, както още ги наричат. Такива плъхове са безценни на корабите, където унищожават събратята си до крак. Дата Туташхиа и Мосе Замтарадзе съжителстват с още неколцина болни мъже, които имат донякъде странни и извънредно сложни отношения – поне в областта на братолюбието и братоомразата. И никак не е случаен огромният интерес на Дата Туташхиа към „людоедския” занаят на фамилията Ториа. Куджи Ториа задоволява това любопитство и словом, и с нагледни подробни демонстрации, но подробностите на житието-битието на плъховете в железния варел, докато от множествено число стигнат до единствено, са толкова противни, че ще ги пропусна. Ще спомена обаче нещо важно, една многозначителна реплика на Куджи (преводът от руски е мой): „…трябва да запомниш кой се е нахвърлил пръв. Него трябва да пазиш, да го обгрижваш, да го защитаваш…” И малко по-после: „…в битката могат да изпонахапят най-много онзи, дето се е втурнал първи. От ухапванията може да отслабне и да го изядат. Случва се, когато отглеждаш людоед, да загива и последното животно – ухапването не зараства, раната загноява, плъхът умира. Целият ти труд тогава отива нахалост.”
Доста са различни мрачните картини, нали? Въпреки сходството. Птиците сами си правят погрома или пира, при това „всички се втурват”. А плъховете все пак ние първо ги слагаме в металните бъчви, преди те да отключат инстинктите си „сами да го направят”. Има и други разлики покрай многобройните прилики. Ала да се върнем на аналогиите.
Да, нека се върнем при хората. Понеже хората и техните общества е общият проблем на нас хората и на нашите общества. А не птиците и плъховете, които вярно и всеотдайно ни служат – за аналогии.
Ако читателят се е страхувал, че ще започна да изброявам многото нелицеприятни и немалкото ужасяващи аналогии, които можем да извлечем от покъртителни картини в двете великолепни книги, нека читателят се отпусне. Нито съм имал, нито имам такова намерение. Аз уважавам читателите си.
Виж, не мога да не споделя какво според мен трябва да прави порядъчният човек, когато съдбата му го е поставила сред банда агресивни птици или пък го е натикала във варел с обезумели от глад плъхове. Човекът е разумно същество, притежава и воля, дарен е и със състрадание, изобщо Господ го е удостоил с най-величествения духовен сан на тази планета – сана „човек”. Така че и очакванията към него са по-големи, и отговорностите му са по-високи от тези на птиците и плъховете. Особено пък на порядъчния човек.
И тъй, какво да прави порядъчният човек, когато в обществото, където живее, върлува людоедство и птичият пир на кървящите човки е в разгара си?
Разбира се, първо е необходимо да оцелее физически, за да е полезен на събратята си. Слава Богу, тече 21-ият век и сме в Европа, така че физическото оцеляване е съвсем достъпна цел. Междувременно порядъчният човек трябва да си спомни за Солженицин и неговия завет да не участваме в лъжата. После би било чудесно да се огледа и да забележи, че не е сам в неучастието и около него е пълно с порядъчни хора, които не участват в лъжата. Трябва веднага да се обедини с тях и силово, да, да – силово, с цялата сила на закона и публичните механизми, незабавно да започне изолирането на най-напористите хищници, за да не дават людоедски пример на милионната маса, която дори и не подозира, че е потенциален и хищник, и жертва. Сетне е наложително да озапти последователите на най-напористите агресори, като в същото време следва да насърчи добродетелните люде – пак с цялата сила на закона и публичните механизми, – издигайки заедно с тях порядъчността и като норма, и като цел за обществото. Ако се съберат достатъчно порядъчни хора със силна воля, тази задача е напълно постижима. Все пак всяко болно общество има примери на здравословен живот около себе си. И далече, и съвсем близо до себе си. Нали? И все по тоя път следва да върви порядъчният човек – път християнски и в състрадателната си благост, и в непреклонността си към „менячите и гълъбопродавците” в храма – дотогава, докато старите людоедски „занаяти” и кълвящи „процедури” отмрат и останат само в учебниците по назидателна история.
Кога и как трябва да стане всичко това? Веднага, бързо, ден след ден, неуморно, неотклонно, твърдо, докрай.
А практически? То ще си покаже. Само да почнем веднъж.
Възможно ли е да успеем след толкова години протакане? Че какво ни пречи да опитаме, пък ще видим.
Понеже, ако не опитаме, ни чака участта на последния плъх, чиито рани понякога толкова загнояват…
О, нали се договорихме – никакви аналогии!
Споделете
