Уродус булгарикус
- 14 Октомври 2013
Пиша вече втора бележка към този текст, който отново публикувам в сайта си. Което никак не ме радва. „Уродус булгарикус”не е обида, не е самоунижение, не е и обобщение. Приемете го като вирус, като бацил. При определени балкански условия допускам, че е смъртоносен, ако го оставиш да се развихри, както само той си знае.
Боя се, че мнозина от събратята българи не желаят или се боят да приемат уродщината у нас в пълния ѝ облик, тоест в пълния ѝ ужас. Сигурно ги е страх от онова, с което неизбежно ни предстои да се преборим, ако искаме да оцелеем. Разбираемо е. То си е за страх. От друга страна, свикнахме с уродщината си. Какво пък толкова… И затова ни се струва, че оная румънска госпожа Моника Маковей малко-много се изсилва. Дебалканизирала се е. Поевропейчила се е госпожата и се изсилва. Госпожа Маковей може и да е професионалист в справянето със севернобалканските вируси и бацили, но явно ѝ убягват някои специфики на централнобалканските. Иначе нямаше да заяви така лекомислено: „Не губете време, намерете смел човек и започвайте!” Сякаш не иде реч за уродус булгарикус.
Ние обаче няма защо да се изсилваме, понеже нали „панта рей”… И най-вероятно пак ще оставим времето да си тече. То тъй или инак си тече, ала ние с какво се променяме във времето? И накъде?
Да спомена пак: написах „Уродус булгарикус” на 8 ноември 2012 г., Архангеловден. Тогава и е публикуван за първи път в „Кафене.нет”, после и другаде. Част е от книгата ми с миниатюри „169”.
Изтече три години и половина време.
Горе главата. Панта рей.
Този текст е писан преди около година точно на Архангеловден. Печатан е тук-там и е част от новата ми книга „169”. Макар че напоследък предпочитам да наричам „Чудовището” политическата система, в която живуркаме и която Бог знае защо търпим, „Уродус булгарикус” също е съвсем подходящо име. Към текста ме върнаха лавината от уродщини, която се сгромоляса отгоре ни за броени дни.
Като се почне от уродството с отношението ни към бежанците; като се мине през цялата уродщина в така наречения ни парламент около така наречения вот на недоверие; като се прекоси уродливото тресавище около сагата с така наречения ни Конституционен съд и решението му за на мама Делянчо Пеевския; та се стигне до безподобната уродщина с публичното разсъбличане на треньора Ивайло Петев, направил два пъти поред шампион на България отбор, дошъл от „Б” групата, като насилственият уникален стриптийз бе съпроводен и от воя на безчет неграмотни журналисти, които сладострастно пишеха, пишат и ще продължават да пишат футболния клуб „Левски” без кавички – вероятно защото е по-простичко, а и Апостола нали ни е свикнал, едва ли се сърди на съждения от сорта: „Левски се опозори”. И още десетки уродщини ме провокират. Ала комай на първо място е уродливата уродщина с моралните корективи у нас, която уродщина е съвършено непоносима за нормалния човешки разум – за съвест не говоря. Имам предвид уродливата „верига” сикаджията Бойко Борисов да е морален коректив на кремълския ибрикчия Сергей Станишев; онова недоразумение Мишо Шамара да е морален коректив на сикаджията Бойко Борисов; а другото недоразумение Бисер Петното да е морален коректив на всички изброени плюс коректив и на цяла България едва ли не.
Текстът по-долу има нещо като послепис с едногодишна давност. Тези думи по-горе нека да се приемат като предговор за онези читатели, на които заглавието им се вижда пресилено.
Това е съвсем кратка диалогична сценка, която ще се разиграе в недалечното бъдеще. Или която вече се е разиграла, но ще видим резултатите ѝ в недалечното бъдеще. Или която се разиграва в момента, но ние още не виждаме, че резултатите й ще лъснат в недалечното бъдеще.
Както ви се харесва. Където и да разположим сценката във времето обаче, тя си се разиграва и не мърда от сцената на живота.
Делово.
Действието се развива на някакъв празник в Европейския колеж, където учат 27 деца на различна възраст. Всякакви деца. Добри, послушни, ученолюбиви. Вироглави, палави, мързеливи. Деца като деца. Учат едни сериозни такива, русички, кротки, спокойни, прилежни, зубрачи и отличници при това. Учат и едни ухилени такива, мургавички, буйни, недисциплинирани, слабаци и тройкаджии при това. Учат и едни такива средняци, ни риба, ни рак. Деца като деца.
27-ото дете е по-особено. Поне в момента, на празника. То и без това си е пълен двойкар и пройдоха, ама сега е направо чудовищно особено. Сега, малко преди да защракат светкавиците.
Ръководителите и учителите в Европейския колеж тъкмо събират и броят децата, които се скупчват за колективната тържествена снимка, когато споглеждат 27-ото дете, застанало малко настрани. И застиват като солени стълбове ръководителите и учителите.
Има защо.
Да поясня. И без друго 27-ото дете не е красавец по рождение. Грозновато е, с ръбеста обръсната глава, а изразът на иначе хитровато захиленото лице е простоват. В тялото е ячко, набито, малко трътлесто. Ала по света има десетки и стотици хиляди такива деца и на никого и през ум не му минава да ги определи като чудовищно особени, камо ли да застива като солен стълб, колчем ги спогледа.
Ръководителите и учителите в Европейския колеж обаче застинаха и както споменах, имаше защо. Неизвестно как и кога, но 27-ото дете някак си се бе превърнало в умопомрачителен триглав (на първо преброяване) урод: хем дете, хем джудже, хем възрастен урод с три глави и шестоок нагъл поглед, който урод аз не се наемам да описвам в повече подробности.
И 26-те деца, и възрастните, включително ошашавените фотографи, стояха като вкопани, вторачени в триглавия (на първо преброяване) урод.
След което сценката се раздвижи.
Ръководителите и учителите в Европейския колеж се престрашиха и приближиха техния питомец, бивш пройдоха и настоящ урод.
- Защо?… – успя все пак да заекне директорът на колежа.
- Какво защо? – озъбиха се и трите глави едновременно.
- Защо изглеждаш така? – членораздели някак си директорът, който логично пое тежката отговорност да води диалога.
- Вие го поискахте! – заяде се пак уродът.
- Ние! Ние…
- Нали казахте одеве да се отпуснем, да изглеждаме естествени, да бъдем пред обективите такива, каквито сме си!
Една от учителките изстена и загуби свяст, а милозливи нейни колеги я изнесоха от сцената.
Директорът бе много умен човек и въпреки стреса взе да съобразява.
- Коя е първата ти глава? – попита направо.
- Законодателната власт – отвърна предизвикателно първата глава на джуджето.
- А втората?
- Изпълнителната – рече втората глава и кой знае защо уродът се попипа не по тая омерзително грозна глава, а по бицепса на дясната си ръка.
Умникът директор кимна разбиращо към третата безобразна глава, но тя все пак се олези и избълва:
- Аз пък съм съдебната власт.
- Да, да… – промърмори директорът.
Тогава пак така тихо се намеси председателят на колежанския съвет:
- Колега, има и четвърта глава… По-малка…
- И пета – добави шепнешком отзад председателят на колежанското настоятелство.
- И шеста – вметнаха учители.
- И седма, и осма…
Наистина имаше още доста по-малки глави, сврени по най-уродлив начин между трите големи.
- Аз съм медийната власт – рече четвъртата отвратителна глава и весело прихна да се хили.
- Аз пък съм синдикатите – рече петата отвратителница и сито се оригна.
- Аз пък съм банковата система – рече шестата отвратителница и лукаво намигна, преди да оближе дебелите си бърни.
Когато и последната най-малка отвратителна главица се изрепчи коя е и каква е, директорът проговори с въздишка:
- Кой те създаде такъв?
- Мама и татко – потупа се уродът по гърдите, които междувременно се бяха окосмили до уродливост.
- Кои са те? – уточни без надежда директорът.
- Мама България и татко Булгар-Булгар – уточни горделиво уродът.
- Те са 5-6 милиона души…
- 5-6 милиона я! Юнаци!
- Ти не беше такъв... – разпери отчаяно ръце господин директорът на Европейския колеж.
- Глупости! – сряза го уродът. – Винаги съм си бил такъв! Досега просто се преструвах!
- Не е възможно…
- Глупости! – изкикоти се уродът. – Такъв съм си вече 68 години!
Тук вече не остана нито една учителка на крака и в съзнание, ала в интерес на истината и неколцина мъже подгънаха нозе и се строполиха на пода.
А господин директорът на Европейския колеж стори единственото, което можеше да направи в тази скръбна ситуация без какъвто и да е избор за него – отстрани урода от поверения му колеж.
- Много важно! – връцна се наперено изключеният. – Пак ще си се върна в Азиатския колеж. Там не гонят никого заради външния му вид!
Бог ми е свидетел, че уродът изглеждаше и мъничко обиден. А после светлините на сцената угаснаха.
За разлика от ръководството на Европейския колеж ние зрителите имаме избор да приключим сценката с два финала.
Първи финал, реалистичен:
Мама България и татко Булгар-Булгар седят насред сцената и галят блудния си многоглав урод по главиците. Навън зад декора уж пада вечерният сумрак.
- На мама уродчето сладко! – нарежда мама България. – Зарежи ги тия европейски мръсници. Ще си завършиш Азиатския, там чичковците ще те уредят по-после и на работа по каквато специалност си поискаш…
- Какво пък – клати глава татко Булгар-Булгар, вперил взор в неугледното си отроче, – може и да не е много стока, ама си е наш урод, български.
И посяга към шишето, сипва си ракия, гаврътва я, мята в уста кисела краставичка направо с ръка и шумно разтваря сутрешния вестник да прочете вчерашните новини за шантавия живот по света и нас.
Втори финал, фантастичен:
Мама България и татко Булгар-Булгар седят насред сцената. Само двамата са. Навън зад декора уж пада вечерният сумрак.
- Вече ме е срам от хората… – обажда се омърлушено мама България.
- А мен гаче не ме е срам… – поддаква татко Булгар-Булгар.
- За кашмер станахме.
- За кашмер – не, ами отгоре! – поддаква татко Булгар-Булгар.
- Да вземем да си направим едно нормално дете, а? – предлага плахо мама България.
- Ами…
- Преди 70, 80, преди 100, преди 120 години как ги правехме! – настоява окуражена мама България, като вижда, че мъжът й се колебае, а не я отрязва като кисела краставица.
- И не бяха лоши деца – промърморва татко Булгар-Булгар. – Калпазани излизаха повечето, ама си бяха нормални деца, читави деца... Деца като деца…
- Я да опитаме, мъжо! – изправя се след малко наедрялата с годините мама България. – Каквото и да родим, по-уродливо няма как да се пръкне.
- Тъй, тъй – поддаква понатежалият с годините татко Булгар-Булгар, докато и той се надига от креслото си.
А после светлините на сцената – естествено – угасват.
Бележки на автора:
Първа бележка: Авторът на тази съвършено реалистична сценка пише по правило съвършено реалистични текстове, ама така му се иска понякога да е фантаст! Най-малкото понеже е една мъничка милионна частица от клетите мама и татко.
Втора бележка: Ако заглавието се вижда пресилено на някои читатели, бих им препоръчал да напишат в търсачката следното: „Оставиха без помощи майка с ампутирани крака заради 93 ст.” Информацията за безчинствата на урода е от днес, Архангеловден 2012 г. Ако на тези някои читатели заглавието още им се вижда пресилено, бих им препоръчал да прочетат текстовете под което и да е заглавие от вчера; разбира се, текстовете, визиращи мама и татко, а не годишнината от т.нар ВОСР. Ако и това им е малко, бих им препоръчал да изгледат от край до край които и да са вътрешни новини по която и да е телевизия. И това ли е малко?
Тогава просто се огледайте около вас.
Споделете
