14 декември 1989

 

Днес се навършват 25 години от две събития, които имат огромно значение в моя живот, а със сигурност и в живота на мнозина съвременници. Преди четвърт век нова България бе прекършена и полуубита от предателство, което се нарежда между най-подлите и най-гнусните дела на българското измекярство през последните 70 години. На тази дата почина и един велик човек – Андрей Сахаров, без когото светът стана различен. По-долу публикувам два текста. Първия написах точно преди 25 години за тогавашния вестник „АБВ”; вторият е писан около 1992-1993-та, бе допълнен и подготвен за печат в началото на 1997-а и представлява глава от книгата ми „Извънвремието” (Хроника на неродилото се бъдеще), София, 2002.

Вероятно е излишно да споменавам, че не съм променил нито една дума.

 

 

В памет на Андрей Сахаров

 

И тогава сърцето на Човека бе голямо но на нравствената съвест ѝ бе тясно между дълга и илюзията. Когато илюзията безшумно си отиде, дългът промени лика си и неусетно се разтвори в нравствената съвест. И сърцето на Човека започна да расте. Нравствената съвест приласкаваше болка и скръб, мъка и смърт, приласкаваше мъжеството, доблестта, решимостта, безстрашието, себеотрицанието, приласкаваше търпимостта, справедливостта, отговорността, общността, мъдростта, приласкаваше свободата и истината. Приласкаваше и връщаше приласканите на света. За да приласкава отново. И сърцето на Човека продължаваше да расте, преизпълнено с нравствена съвест. Но то бе и сърце на човек, не издържа и се пръсна. Нравствената съвест тихо разпери криле и литна към нас. Човечеството пое нежния зов на последната ласка, смутено изтръпна. Защото разбра, че е осиротяло.

Сбогом, Андрей Дмитриевич.

 

 

Думите. 1989

 

Приличат си хората. Като цветята са. Раждат се по един и същ начин, растат, плачат еднакво, после се смеят еднакво, пак плачат и се смеят. Всички хора са цветни. Изживяват еднакво радост и мъка, щастие и злочестие, любов и омраза. Всички хора си приличат абсолютно във всичко.

И се различават абсолютно във всичко. Няма нито един човек, който досущ да прилича на друг. Няма нито едно нещо на този Божи свят, което да не разграничава хората. Нито едно. Дали ще е ум, дали ще е усмивка, дали ще е тухла - без значение. Или сламка. Или дърво. Всеки човек гали дървото по свой, съвършено неповторим начин. Ако го гали. Останалите не го галят, всеки по свои собствени, съвършено неповторими причини.

Част от хората повече си приличат, като същевременно се различават от другата част. Тя пък, другата част, си прилича по онези признаци, които не обединяват първата част. Много е просто. Синьо, ангелски синьо небе; зелена, всеотдайно зелена планина; прозрачен, прозрачен като любов въздух: такава ще да е била Синайската планина и ефирът около нея, когато Мойсей е разговарял с Господа на небето. Едната група хора, случи ли им се такова чудо в живота, случи ли им се природата да разтвори обятията си, за да ги приласкае, ще вдигнат глава към ангелски синьото небе, ще помилват с очи всеотдайно зелената планина, упоено ще вдишват прозрачния като любов въздух. Другата група хора ще подминат разтворените обятия на природата, понеже си имат грижи, понеже небе като небе, балкан като балкан, какво толкова пък да им гледам, или по някаква трета, пета или десета причина. Детенце плаче. Първата част от хората ще се наведат, ще избършат сълзите му, ще го утешат. Втората част ще подмине детенцето, понеже бърза, понеже е глуховата, та не чува плача на детето, понеже е слеповата, та не вижда сълзите, понеже какво Достоевски, писател като писател, какво толкова пък ще му чета; или по някаква четвърта, шеста или петнайста причина. Най-много обаче, най-дълбоко и някак дори тайнствено двете групи се различават по отношението си към думите. Едната част от хората - пропуснах да спомена, че тя е по-малката, - та тези хора ще изслушат думите независимо откъде идват, отвътре или отвън, ще ги осмислят, ще отсеят фалшивите, понеже внимават, ще приемат правдивите, понеже се уважават, ще ги пуснат и през сърцето си, а каквото оцелее от правдивите думи, ще стане на кръв и на плът, пък после кръвта и плътта ще се превърнат на дух. Втората част от хората ще приеме фалшивите думи, понеже са съедобни, ще ги сдъвчи, ще ги преглътне, те ще минат през хранопровода, ще отидат в стомаха, той ще ги смели, оттам думите ще попаднат в червата, ще ги пребродят, а накрая втората част от хората ще изходят фалшивите думи, за да завършат анатомичния цикъл. И ще задремят, заситени, забравяйки, че съществуват и други думи - правдиви.

Приличат си народите. Като цветята са. Зараждат се по един и същ начин, растат, плачат еднакво, после се смеят еднакво, пак плачат и се смеят. Всички народи са цветни. Изживяват еднакво славата и позора, кръстните страдания във величието и сладкото безумие на безчестието. Всички народи си приличат абсолютно във всичко.

И се различават абсолютно във всичко. Няма нито един народ, който досущ да прилича на друг. Няма нито едно нещо на този Божи свят, което да не разграничава народите. Нито едно. Дали ще е интелект, дали ще е фолклор, дали ще е дреха, дали ще е сняг или малка тревичка - без значение. Или грях. Или изкупление. Всеки народ греши и изкупва по свой, съвършено неповторим начин. Ако изкупва. Останалите не изкупват, всеки по свои собствени, съвършено неповторими причини. (Горко им.)

Част от народите повече си приличат, като същевременно се разграничават от другата част. Тя пък, другата част, си прилича по онези признаци, които не обединяват първата част от народите. Много е просто. Едни народи ще вдигнат глава към небето, когато почувстват нужда от синева, от простор пред живота си. Втората част не вдига глава, понеже на тоя етап не изпитва глад за простор, а за нервозни кюфтенца, понеже е вероятно остра сабя да отсече внезапно вдигнатата главица или по някаква трета или пета причина. Първата групи народи, видят ли детенце да плаче, спират, избърсват сълзицата, утешават го и се опитват да сторят така, че детенцето да плаче, колкото се може по-рядко. Другата група народи не ще избърше детската сълзица, понеже и бабите, и дядовците на детенцето плачат, понякога и прабабите, и прадядовците на детенцето плачат, а те плачат и силно, и шумно, и огорчено, и агресивно, пък детенцето хлипа едва чуто, та кой да го чуе, а пък ако го чуят и видят, тези народи бързат да забършат сълзите на огорчените баби и дядовци, а междувременно детенцето е спряло да плаче завинаги; или по някаква десета или двайста причина не ще забършат сълзицата детска тези народи. Най-много обаче, най-дълбоко и някак дори тайнствено двете групи народи се различават по отношението си към думите. Едната част от народите ще изслушат правдивите думи независимо откъде идват, ще ги превърнат на плът и кръв и на дух, които ще служат за доброто на тия народи. И ще отхвърлят фалшивите думи, понеже те никога не носят добро на народите. Другата част от народите ще поеме фалшивите думи, ще ги обработи послушно, а накрая ще ги изходи. Резултатът обаче няма да служи за доброто на тия народи. Ала те ще са вече задрямали, доволно заситени, та кога да се сетят, че съществуват и други думи - правдиви, които носят добро на други народи.

Слава Богу, всичко е така относително. Слава Богу, двете групи са твърде условни, твърде аморфни. Слава Богу, и хората, и народите се променят. Слава Богу, всеки човек, както и всеки народ, има право на избор да премине от едната твърде условна група към другата твърде условна група. Условна като посока, като тенденция, като същина, като верую. Слава Богу, и хората, и народите често го правят. И за добро. Иначе не би имало смисъл да се живее.

Смутен съм. Дори притеснен. Ако ме попитате защо написах написаното дотук, нямам отговор. Не мога да обясня с думи. Приемете го като лирическо отклонение. Или като лирическо встъпление. Или просто като нищо, така е най-добре.

Беше опияняващо. На 14 декември 89-а. България можеше да изживее своята революция в истинския смисъл на тази могъща дума. В смисъла на коренен прелом, на дълбочинен поврат, на съдбоносна смяна на пътя в обратна посока, в нормалната, човешката посока. Не би. Много думи се изговориха, затлачиха хората, превърнаха морето в тресавище. Само за няколко часа. На 14 декември 89-а.

Първи, както обикновено, бяха студентите. Те се появиха около Народното събрание в ранния следобед и образуваха жива верига отпред на площада в знак на протест срещу член първи на конституцията. Член първи на тогавашната конституция регламентираше ръководната роля на Българската комунистическа партия. И не само на думи. Студентите искаха отмяната на член първи. И на думи, писмено, с акт на парламента за промяна на конституцията, и на дело, в живота им. Младежта, събрана върху жълтите плочки, не желаеше да живее повече с член първи - оттогава нататък и никога вече.

Те мълчаха, студентите, а народните избраници заседаваха вътре, надничайки навремени през прозорците. След час-два площадът постепенно взе да прелива, да шуми, да скандира, да крещи. “Долу член първи!” - ревеше събраното множество, а в сградата ставаше все по-неспокойно. Стъмваше бързо. И милицията работеше бързо: направи кордон около парламента, бе застанала гърди в гърди срещу хората отпред.

Тъмнината ни окуражи. Окуражиха ни и собствените прегракнали гласове. И студът ни окуражаваше. Заричахме се да не мръднем оттам, докато не успеем. Заричахме се да успеем на всяка цена. И не го криехме, крещяхме го.

Отвътре усещаха, че тоя път е сериозно. Излизаха депутати, които смееха да се покажат пред хората, и обясняваха, че съществували законови пречки веднага да се гласува отмяната. Успокояваха разбеснелите се човеци, че след един месец законовите пречки ще отпаднат и отмяната - честна болшевишка дума! - ще бъде извършена. Малко смешно беше дори. Този парламент се боеше да не прекрачи закона! Този парламент се страхуваше да не наруши конституцията, променяйки конституцията! Този парламент уважаваше собствената си конституция! Някои гръмко се смееха, представяйки си притесненията на избраниците народни. Повечето ревяха от гняв, а ораторите успокоители се прибираха вътре на сигурно при своите колеги законолюбци.

Прииждаха все нови и нови хора. Прииждаше все повече и повече милиция. Хванахме се за ръце и опасахме сградата от всички страни. Тичахме в няколко редици като вити хора около парламента, подвиквахме на милиционерите, крещяхме, скандирахме. Площадът се люлееше от бяс и възторг.

Беше опияняващо.

Лидерите на току-що образувания преди седмица Съюз на демократичните сили осъществяваха живата връзка между народа отвън и неговите, на народа, представители в Народното събрание. Башлидерът тичаше с мегафон в ръка вътре в образувания кръг и съобщаваше нещо, обещаваше нещо, успокояваше нещо. Други лидери постоянно общуваха и преговаряха с народните избраници за исканията на събралия се народ. Информираха множеството за трескаво водените преговори. От първите редици може би чуваха нещо от слабите мегафони. Площадът не чуваше.

В ранната привечер са били произнесени и други думи - вътре в парламента и отвън на стълбите, - които са чути само от неколцина, ала тъкмо от тези, които е трябвало да ги чуят. Какво са си говорили в сградата наскоро назначеният от народните избраници председател (президент) Петър Младенов и лидерите на клуба за подкрепа на гласността и преустройството, оглавили Съюза на демократичните сили, никой не знае освен участвалите. Но отвън на стълбите Петър Младенов се силеше да надвика народа, който го беше родил, обещаваше и той нещо, кълнеше се, молеше, призоваваше, заплашваше, увърташе, апелираше. Никой не слушаше държавния ни глава. Никой не се интересуваше какво обещава. Никой не вярваше. А той ще да е бил обиден и огорчен, ядосан и възмутен. Нервен. Много нервен. Уплашено нервен. Стреснато нервен. Бил казал тогава: “Най-добре е танковете да дойдат!” Според него - не бил. Какво значение казал ли го е или не! Може би бе изпуснал навън повтаряното неведнъж вътре. Може би все пак (въпреки камерата и записа, въпреки експертизата) нищо такова не беше изпуснал. Какво значение изпуснал ли го бе или не! Както и да е, бе изрекъл някакви думи в драматичните часове, а думите са били сдъвкани и надлежно премлени. От когото е трябвало.

Площадът не подозираше какво е изпуснал или произнесъл държавният ни глава. Нито вътре, нито навън. Не подозираше и какво е заплашвал. Не подозираше и какво е обещавал, комуто е трябвало. Площадът обикаляше в тръс българския парламент, дереше се, тропаше с крака, размахваше юмруци и мръзнеше.

Мръзнеше, ала поглеждаше вече и към Студентския дом. Горе, на терасата под покрива, трескаво и чевръсто се монтираха микрофони и говорители. Тичаха хора. Работеха. Работеха мъжки. Множеството зашумя от възбуда. Най-после щеше да чуе ясно, високо и честно какво става, какво умуват и решават ония там вътре, какво решават и ръководителите на тогавашната опозиция. Поне за себе си площадът вече беше решил: никакво мърдане, докато не изпълнят решителното му искане. И очакваше да го чуе, беше сигурен, беше абсолютно убеден, че ще го чуе и отгоре, откъм покрива на Студентския дом. От своите лидери. С думи правдиви.

Беше опияняващо.

“Проба, проба” - пращяха говорителите. Горе сръчно пробваха апаратурата, за да чуе площадът по-добре правдивите думи, които жадуваше. “Проба, проба, едно, две, три, проба!” Машинарията работеше идеално. Оставаха думите. Множеството утихваше. Думите, думите, то копнееше думите, които щяха да превърнат словото в кръв и плът и освободен дух. Думите, превръщащи словото във възкръснал живот!

“Проба, проба!”

Беше опияняващо. Невероятно. Още миг, миг - и думите щяха да възвестят прераждането ни в нещо ново, отдавна мечтано, бленувано.

“Проба, проба!” И последната проба излезе успешна. Както и същинското представление. Потекоха думи.

Шумяхме. Не вярвахме на ушите си. Не възприемахме думите.

Потекоха нови думи, още повече думи над морето от хора.

Утихвахме. Вярвахме на ушите си. Ала все още не възприемахме.

Река от думи заля смълчаните покрусени човеци, думи топли, съчувствени, утешителни... И адски, сатанински разумни. Говорещите думите обещаваха да бъдат гаранти на отсрещните обещания, обещаваха да смразят всякакви отсрещни извъртания, обещаваха да следят, да контролират и настояват, обещаваха да изведат борбата докрай.

Слушахме и мълчахме. Тълпата възприемаше лека-полека.

Сетне ни предложиха да си идем по къщите, да седнем пред телевизорите и да чуем със съответното възмущение как телевизията на Филип Боков ще изопачи нашия мирен, справедлив и толкова опияняващ протест. И изключиха, демонтираха микрофоните с говорителите.

Не, тия думи не ставаха нито за плът и за кръв, нито за дух. Камо ли за възкръснал живот. Ако ги приемехме, ставаха за съвсем други неща. Приехме ги.

Тълпата пошумя още, сякаш малко разочарована, постоя, потропвайки унило в студа, размърда се и полека-лека, отначало по-неохотно, сетне все по-измръзнало, се заизнизва от претъпкания площад. Дъвчехме. Дъвчехме думи. Някои вече преглъщахме. Други вече хълцахме от преяждане. Четвърти вече тичахме бързо към къщи, понеже ни беше назорило.

Такива ми ти революции...

А можехме, можехме да не приемем позорните думи. Можехме да чуем онези, които напираха вътре у нас, можехме да чуем думите, които говореха от сърцата ни, да ги превърнем в кръв и плът и на дух. Ала ние послушахме чуждите...

А може би все още не можехме. Трябваше, а не можехме.

О, не, историята не свършва дотук. Историята, осквернена на 14 декември 1989-а, продължава пред телевизорите ни, край радиаторите, до бумтящите печки или нежно бръмчащите реотани. Новини. Говорители. Петър Младенов в едър план. Море от хора в далечен план. Те крещят нещо. Тъмно е. Като крясъците им. И думи, думи, думи... Някой да помни една дума от новините? Някой да помни едничка поне дума от всички видове новини за онзи злокобен ден? Някой да помни една-единствена дума от телевизията на Филип Боков в който и да е ден? Думите отдавна са сдъвкани, преглътнати, смлени... Червата... И така нататък...

Понеже са фалшиви.

Разбира се, историята не приключва и с телевизията на Филип Боков. О, не! Следват всички онези миазми, цялата онази воня, която се носи от смлените и изходени думи. Която родиха фалшивите думи. Следват национацилистически изстъпления на съвсем подивели и напълно оглупели лумпени, които се зъбят и заплашват с бесилки незнайно кого. Които незнайно защо оскотяват, когато българските турци искат да носят имената си, дадени от бащите им. Следват кръгли маси, дълги разговори, напускане на масите с нацупени муцунки, повторно сядане около масите, повторно намусено напускане, потретно сядане... И разговори, разговори. Следват някакви изпълнения, включително и за член първи, на дадените обещания. Трогателно, ала малцина обръщат внимание. Вече. Генсек заменя генсека. “Дума” заменя “Работническо дело”. Българската социалистическа партия заменя Българската комунистическа партия. При председателя (президент) се подписват някакви налудничави обети за взаимна любов и нямо (по възможност) обожание. Любители на телевизионните новини не подписват, понеже им е ред и им се пада да бъдат нацупени. Следват избори, протести, палаткови лагери, танковете на Петър Младенов ги гледат на видео, танковете ту идват, ту не идват, ту аха да дойдат, ту аха да не дойдат, ала накрая му писва на Петър Младенов, подава си оставката, а танковете още дълго ще си играят на иди ми - дойди ми. Следва смяната на председателя (президент) с председателя (президент). Трогателно. Уморен човек поема вицепрезидентския пост без гласуване, понеже е каталясал от тежката работа около досиетата в последните осем месеца. Това са стотици хиляди досиета! И генералът посяда във вицепрезидентския стол без гласуване, та белким отдъхне от тоя къртовски труд. Следва пожарът, оня хубав, правилен, геометричен, Евклидов пожар, който лумна пред очите ни, пред палатките от Града на истината, и отгоре, и отдолу, и отстрани, лумна спонтанно и правилно, правилно и спонтанно също така бе загасен, потрисайки справедливо и до основи цяла България със своя фашистко-противоболшевишки подтекст. Следва Луканов. Следва есен без мляко. Следва зима... Следва, следва, следва... Следва още много, сатанински много воня - и така до края, ама съвсем до края на 1996-а, включително и новогодишните празници...

Ала нека се върнем в нашата 1989-а. Да се разходим до Прага. Да идем на онзи площад “Вацлавски намести”, където са се събрали стотици хиляди млади и стари пражани и не само пражани, за да искат отмяната на член първи, член втори, трети и така нататък до член последен от своята комунистическа конституция. С една дума - да искат свободата си. Сега, веднага, безусловно и завинаги. “Вацлавски намести” е огромен площад, както го показваше телевизията на Филип Боков. Много хора стоят и чакат свободата си. Чакат я, искайки я. И ние сме там, мислено, ала не бива да казваме кои сме и що сме, за да не развалим магията (а и не само магията). Пада хладна пражка ноемврийска вечер. Пражаните и не само пражаните палят свещи, искайки свободата си. И не мърдат. Стоят. И ето го, ето го човека, заради когото ние сме дошли чак от България, но си мълчим, за да не развалим магията (и не само нея). Вацлав Хавел се качва на някаква импровизирана трибуна, сръчни ръце са му монтирали мощни говорители и той начева да обещава, кълне се, че ще следи и контролира, ще настоява пред техните комунисти, чешките, и прочие, както беше у нас, в България, месец по-късно. Ние обаче си мълчим, че сме от България. Инкогнито сме, един вид, назад във времето. Та след обещанията Вацлав Хавел препоръчва сърдечно на събралите се човеци да се приберат в къщи пред телевизорите си и да видят как техният Филип Боков, чешкият, ще отрази в техните новини искането им да бъдат свободни, на стотиците хиляди човеци около Вацлав Хавел. Ха сега де! Следва миг пълно мълчание, след което площадът избухва в гръмогласен, сардоничен, освободителен смях. Всички се смеят. Деца, юноши, младежи, родителите им, бабите и дядовците им, прабабите и прадядовците им, които са здрави и са дошли да отстояват свободата си със своите наследници и своите пранаследници - всички се смеят с прекрасен очистителен смях. Прага се клати от това отприщено на воля веселие, скалата под замъка Храдчани също се клати, Храдчани аха да падне във Вълтава от разтърсващия великолепния град още по-великолепен изкупителен хохот, сякаш земетресение разлюлява човеците от град Прага, от градовете и селата на Чехия, събрали се да отвоюват своята свобода. Ние обаче сме пристигнали тук, за да видим какво прави Вацлав Хавел, той е обектът на нашето внимание. Смее се, това прави Вацлав Хавел. Смеят се и неговите сътрудници. Ала най-много и най-силно се смее самият Хавел. Смее се радостно заради разкошното чувство за хумор на своя народ, смее се заради освободения смях на морето човеци наоколо си, смее се от щастие, че всички се засмяха само след миг, един миг само, докато схванат шегата му. Смее се от щастие...

Постепенно смехът замира. И Хавел престава лека-полека да се смее. Всички остават да воюват за свободата си. Хавел остава със своя народ, ще остане още ден, втори, когато народът му ще заслужи заслужената си свобода. И през цялото време сред него, сред чешкия народ, ще е частицата от тоя народ Вацлав Хавел. А народът още дълго ще коментира великолепната му шега.

Слава Богу, хората се променят. Слава Богу, народите се променят. Слава Богу, всичко е така относително. Слава Богу, не всичко е тъкмо така, както го чувстваме и както го мислим. Слава Богу, вероятно всичко е не точно така, както го мислим и чувстваме. Слава Богу, всичко, всичко е относително...

Само предателството е неизменно. Не прилича на цвете. Сиво е. И самотно. Сатанински самотно.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com