Ехидство и завист с червеногъз привкус
- 28 Януари 2015
Понякога е много трудно да осъзнаваш, че си съвременен българин. Болка е.
Аз обичам Гърция. Мога да споделя и защо. Заради Платон преди всичко и преди всички. Заради Омир и Казандзакис също. И заради онова заливче с белите камъни, където преди години имах щастието да поседя няколко часа. И заради още много неща, които свързвам преди всичко със стара, но и с по-нова Гърция. И въпреки често драматичната ни съседска история.
Гърция... Просто ме е срам да гледам, да слушам и да чета как ѝ се нахвърлихме.
Преди много десетилетия бабата на един моя бивш приятел ни поучаваше така: никога недей да гледаш тези пред теб, а гледай само онези отзад. Никога… Само…
Дълги години това напътствие ми се струваше автентична народна мъдрост. Възприемах го и едва ли не като част от християнския морал. Разбирах го еднозначно: да не завиждам, да не надничам в паницата на този, който има повече от мен, да не хленча и да не съм недоволен от положението си, защото съществуват други хора – онези отзад, които са по-зле от мен, имат по-малко от мен в паничката си и трижди повече от мен бива да се оплакват от своето си дередже.
Поживях, наложи ми се да видя как битуват „автентичните народни мъдрости”. Помъдрях от „мъдрости”.
За жалост не само аз, а милиони преди и след мене сме били затлачвани с такива поуки. С такива привидно невинни, а всъщност нелепи и вредни за всички ни умопостроения. Нелепи и вредни, понеже няма как човекът да не гледа напред, а само назад. Идиотско е да не гледа напред. Няма как човекът, щом е дарен свише с очи, да не гледа навсякъде, каквото и да му се разправя, както и да бъде всуе поучаван, както и да се мъчиш да му връзваш очите. Няма как, защото просто ни тегли да гледаме напред и защото много често напред е действително светлият пример, който трябва да следваме. Оня – човешко-небесният. И защото много често назад е черният пример, от който трябва да бягаме като от дявол. В буквалния смисъл на думата. Съвсем друга тема е какво вижда човекът и какво прихваща от видяното навсякъде околовръст. Така или иначе „видимите” главни резултати от следването на нашата народна „мъдрост” са два. Първият: гледането напред ни най-малко не престава, тъкмо напротив, вторачили сме се напред и ще ни изскочат очите, ще си изкривим вратовете. Сиреч самоунищожителната завист и жалките ни опити за равнение по богати душмани и по разточителни откровени престъпници са се превърнали в национален спорт номер едно. Вторият резултат: гледането през рамо към онези отзад – гледане подигравателно, ехидно, презрително, гледане самоуспокоително, самомнително и самооблъстително, е национален спорт номер две. Възможно е и да бъркам номерацията на двата национални спорта, но това е без значение, да си се подреждат, както намерят за добре.
Гърция… Тя отприщи и двете наши реки в двете им разнопосочни течения. Национални състезатели от двата отбора нахлузиха набързо екипите и хукнаха всеки по трасето си. Всеки, който не го мързи, се упражнява в ехидничене и сарказъм, във вицотворчество и остроумни гръкоблъсканици, без да броим радостните простодушни скандирания, че ние не сме политически най-тъпите в Европа. Вече. Може би. По другия маршрут ехтят фалшиви оди за левия път, прокаран още от добрите стари негодници Маркс-Ленин-Троцки-Сталин-Мао и следовниците им евролевичари, ехтят лицемерни химни за национално достойнство, национални идеали и прочее (в случая) демагогии и (пак в случая) глупости, зад които гнусави оди и химни наднича черната завист завист и на псевдолеви политици, политикани и политруци, и на пишманлеви божем интелектуалци, и на милионното левеещо шмекерство, черната завист, че гърците пак ще се отърват, пак ще минат метър, пак ще преметнат старата загубена дъртофелница Европа и пак ще се изхитрят да не плащат. А дано и ние като тях. Може би.
Когато един народ в целостта си е зает да ехидничи назад и да му текат лигите напред, той е лишен от възможността, той няма време, сили и разум да забележи какво наистина се случва наоколо му, при това не само в Гърция, не само в Турция, не само в Украйна и в Русия, не само в Сирия или в Париж, но най-вече под носа му. Когато един народ в целостта си весело и с много закачки празнува падането си на второ място по политическа тъпота и му се зловиди, че не той самият за жалост, а съседният народ пак се е напънал да докаже, че който не работи, може да яде, и то много да яде, на корем да яде, цял живот да яде, яде, яде, без да работи според мярата на изобилното ядене – тогава такъв народ живее по начина, по който живее нашият народ.
Гърция... Просто ме е срам да гледам, да слушам и да чета какви поуки си вадим от временното, надявам се, гръцко умопомрачение по троцкистки левици и фашизоидни десници. Какви поуки теглим от новия-стар гръцки, европейски, азиатски и световен път, прокаран още от добрите стари убийци и чудовища Маркс-Ленин-Троцки-Сталин-Мао (а защо не и Пол Пот?) и следовниците им евролевичари. Какви поуки прихващаме от видяното на педя от очите ни, с които сме дарени свише.
В главата ми е заседнал скучен и дори досаден образ. Картина една, фантазия. Цяло стадо опърпани маймуни са се накачулили по дървото на живота, в моята скучна фантазия – палма. Единствената червеногъза между тях шари с очи и ту завистливо вдига глава нагоре, където други маймуни нагъват жълтеещите тук-там банани, ту презрително поглежда надолу, където всичко е опоскано, а изостаналите маймуни са принудени да се задоволяват единствено с гледката на червения ѝ дирник, завиждайки ѝ какъв ѝ е червен и гол. А тя доволно се подсмихва, докато се наслаждава на чуждата завист и собственото си червеногъзо величие, спомняйки си славните дни от своята близка и по-далечна биография, когато ѝ раздаваха безплатни таблети и платени от чужд джоб валчери, когато сладко-сладко я оправяха за 800 дни, при това категорично и пак безплатно, когато всички бяха равни, добри и умни и когато дори оня чукундур бръснатият павиан с плоския врат се бе оказал равен, добър и умен павиан, при това доктор на науките… А после блаженството на моята червенодупеста маймуна от досадния образ в главата ми внезапно е прекъснато от бананова обелка, метната отгоре, маймуната ми пак вдига завистливо глава, загризва без радост своя малък и доста поизгнил банан, поглежда ехидно надолу, където изобщо пък няма банани, ухилва се самодоволно – и така нататък, и така до безкрай. И изобщо не ѝ идва на ума, че може да слезе от точно тази палма, защото на този свят съществуват и други неща освен палми с накачулени по нея опърпани маймуни, с поизгнили банани и червени задници.
Гърция ли?
Понякога е много трудно да осъзнаваш, че си съвременен българин. Болка е. Особено когато обичаш България.Дори в съвременния ѝ образ, в днешната ѝ картина, да не кажа фантазия.