Елегия за деца и възрастни
- 12 Май 2016
Налага се да повярвам как лети времето. Минаха два месеца и половина, откакто публикувах „Видиотяването: погибел или изход?”. В средата на март написах своеобразното продължение: „Топ 10 на най-големите публични лъжци в България”. Оттогава не съм се обаждал с нито думичка за идиотизма нашенски. Гледах го идиотизма ни, измервах го на сой, на бой, на вой, на лой и на бицепс – и се борех (всуе) с потреса си. Сега да кажа каквото се е насъбрало. То ще е един вид трета част, трета поред елегия. И ще е само частица от насъбралото се.
Голямата ми, ужасната ми болка е за децата на България. Непоносимо е съзнанието, че тези невинни душици, тези (природно) умни, будни, прекрасни създания нямат никаква вина нито са идиотизма ни, нито за идиотското общество, което ние създадохме, а страдат. Боли ме за българчетата, а аз отдавна имам възможност да си общувам с различни българчета – и малки дечица, и по-големички, и почти абитуриенти. Жал ми е и за старците, макар те и да са виновни, че на стари години доживяха да видят каквото виждат очите им, но за дечицата ми е трижди пò жал. Понеже идиотизмът, за който те (все още) не носят отговорност, е особено зло, особена чума. Не е да те свали рязко като грип, да го проболедуваш на легло и да се изправиш пак на крака жив и здрав. Не, идиотизмът бавно отравя, бавно разкапва, бавно те яде отвътре и отвън, докато свикнеш. И не е смъртоносен. Живееш си с него, макар и разкапан отвътре и отвън. Дори мнозина го харесват и се харесват. Него и себе си в него. Като казвам мнозина, имам предвид няколко милиона събратя, доста милиони.
Боли ме за децата. На 18 май ще се проведат задължителната матура по български език и литература (12 клас) и националното външно оценяване по български език и литература (7 клас). Ще имаме (пак) повод да се покахърим, да повъздишаме, да се повеселим също така с разни извадки, с цитати на бисери и диаманти. Бижу е просветата ни, бижу сме и ние, съответно децата ни раждат бижута.
Мъчно ми е и за дядо Вазов. Тая светла душа е дълбоко ранена горе на небето. Езикът, за който поетът, патриархът наш пееше възторжени оди, обеднява. Осиромашава, линее, вкупом непотребни стават голяма част от словата му. Хиляди слова – Бог, дух, небе, отговорност, морал, чест, порядъчност, човещина, състрадание, достойнство, храброст, гордост, смирение, покаяние… Ето такива слова стават непотребни, мършавеят немили-недраги във вътрешна емиграция. Езикът на дядо Вазов е все по-беден и другояче: той вече е безпомощен да изразява онова, сред което живеем. Скоро няма да има думи, с които да назовем онова, което виждаме. Например думата идиотизъм след някоя и друга година ще звучи по-скоро като комплимент за битието ни. Мегаидиотизъм, суперидиотизъм, хипердиотизъм изглеждат по-адекватно, но след време и те ще са бледо копие на реалността. Хубавото е (за комуникацията ни), че тогава вече няма да ни е нужен езикът на дядо Вазов. Ще си имаме друг език, чрез който ще си общуваме и на който ще се провеждат всекидневните състезания по надглупяване. Там (според вица) няма да има победител, понеже всеки участник ще е вече такъв мегаидиот, че няма може да бие останалите суперидиоти.
Може да ви прозвучи егоистично, но се боя и за себе си. Наистина се боя, че с тая страхотна реформа в здравеопазването ще доживея да видя въпросните олимпиади по хипердиотизъм.
Децата… Нашите деца, които нямат нищо общо (все още) с идиотското общество, което произведохме с лека ръка и със свободна воля. Те живеят в това нещо, пипат го, миришат го, дишат го, то става част от ДНК-то им. В Уики-то пише: „Основната функция на молекулата на ДНК е дълготрайното съхранение на информация. ДНК често е сравнявана с програма или рецепта…” Сърцето ти се свива от мъка за децата ни с това „дълготрайно съхранение на информация”. Дано им даде Господ милостта си да научат, че на тоя свят има и нещо различно от нашата ДНК.
Ех, нашата ДНК! За тези два-три месеца се случиха доста случки в татковината ни – пред очите на порастващите ни деца. Някои случки бяха наистина потресаващи не само за детските, но и за всякакви очи.
Не си и помислям да коментирам каквото и да е, свързано с лицето Бойко Методиев Борисов с неговите мъжки думи, нежна душа и чувствителни нерви, от които нерви зависи съдбата на президентската институция в клетата ни татковина. Писал съм десетки и десетки пъти за него. Стига толкова засега! Който няма уши да чуе, очи да види и който няма мозък да проумее чутото и видяното, него моите писания няма да го променят дори и чудо да стане да прочете някой ред. За такива хора бронебойни писания няма открити – и така е логично да бъде в страната на властващия идиотизъм.
Изобщо няма да пиша нищо за политика. Нищо за конгреса на БСП, въпреки че той изкусително (и престорено самокритично) ми маха с костеливата си лапа и ми шепне: „Кажи нещо за мен, моля те, кажи две думи барем за „еманацията на националното самочувствие, суверенност и държавност”. Ще изпуснеш ли такъв мегаидиотизъм в действие?” Ще го изпусна. Да вървят по дяволите и конгресът, и конгресмените му, и мегаидиотизмът им. И патриотизма ще подмина: и новите герои родолюбци, при това коскоджа ми ти рейнджъри, и старите кримки, вехтите бургаско-одрински и софийско-македонски комити. И без всички останали азбучни политически герои ще мина този път: всички от АБВ до ЬЮЯ. Да вървят… Не, повече няма да споменавам дяволите.
За децата ми е болката. След няма и седмица ще ги мъчат що е контраст, алегория, метафора, метонимия, синекдоха… Що е гротеска... Те не разбират какво е гротеска, не усещат тънкостите ѝ. Те не разбират, че бай Ганьо не се е държал точно така у Иречека, че това е гротеска, че Алеко е попреувеличил, че ловко е поизкривил реалността, че е „искал да каже” да не се държим така байганьовски, че не бива така да живеем като карикатури. Децата не разбират, защото сега тъкмо по байганьовски се държат на живо по телевизията, така живеят на живо по телевизията и не само по телевизията – и това не е никаква гротеска, а норма, пример е за национално подражание. Децата не разбират и какво е алегория. Не я схващат като литературен похват, понеже те са родени в алегория, понеже те винаги са живели и живеят в нашия свят, в нашата басня, където едно се говори, а друго се разбира (който разбира), и няма как да проумеят, че „слънцето и въздухът за всяко живо същество” не са съвсем слънцето и въздухът за милиарди други същества и наблизо, и доста далеч от Балканите. Децата не се справят и с метонимията – и то отдавна, аз имам наблюдения. Метонимията е трик, при който една дума се заменя с друга поради връзка между тях. Няма как да се справят, понеже те от люлката си само това и виждат – да се назовава нещо като нещо друго, но с една огромна разлика от метонимията: децата виждат, че няма връзка, че думите не се заменят по сходство, няма логика и творческа находчивост в замяната, а има просто абсурд, с който лека-полека свикваш от люлката. Същото е дереджето и с контраста. Никак не могат да уловят контраста децата ни, колкото и контрастно да изпъкват баба Илийца или лирическият герой от „На прощаване”, който дори съвпада с автора. Съвременната българска интелигенция е огромен длъжник на децата ни, задето не разбират от половин дума що е контраст. Съвременната българска интелигенция е огромен длъжник на децата ни, задето тя не контрастираше и продължава да не контрастира на обществения идиотизъм. Като казвам съвременната интелигенция, имам пред вид претендиращите да ги приемат за интелигенция през последните 71 години и половина.
Та трудно, много трудно ще е на децата ни на 18 май. Карай да върви, важното е, че ги обичаме.
Боли ме за тях, макар че ги обичаме. Жал ми е и за възрастните хора. Извънредно болезнено е да наблюдаваш безпомощен как неотклонно и денонощно убиваме децата си с идиотизъм (и от време на време буквално я пияни на пътя, я с ножове от алчност, я ги душим заради похот); и как неотклонно и денонощно убиваме старците си с брадви, сърпове, колове, сопи, с каквото намерим под навеса – както и с идиотизъм. Идиотизмът, знайно е, ражда престъпност; простотията, знайно е, не се търпи с реда, не се понася със справедливостта, с просветената законност. Там, дето властва простотията, демокрацията се оттегля. Тя преценява че тухлите, зидарията, мат`рялът не са подходящи за нея. Оттегля се демокрацията и изчаква. Ако надникнете в чакалнята – там е, седи си и чака. Тя е търпелива.
Да не усложнявам. Ще го кажа директно и простичко. Тия, дето чудесно знаят кой убива и пребива децата и старците ни, но си траят заради подлост ли, заради подкупност ли, заради идиотизъм ли – от министъра до селския тъп милиционер, – те са криминални престъпници досущ като убийците. Умонепостижимо ли е да се проумее, че между това безмозъчни и бездуховни да убиват децата и родителите ни, от една страна, и това – примерно – бат` ви еди кой си да е депутат или министър-председател, от друга страна, няма принципна разлика? Няма разлика и в земен, и в небесен план. Или – примерно – оня многоапартаментният пипон да е организаторът и вдъхновителят на най-голямото и най-успешното партийно нещо в клетата майка наша! Или пък онова изнежено нещо – „светиня” му, светлозарният ракетолюбеец от храма „Свети Александър Невски” – да е свещеник, душеводач, душоспасител!... Разбирате ли, всичко е една верига, всичко е с една мая, всичко е от един порядък – порядъкът на узаконения и царстващ идиотизъм.
Ще посмея да обобщя. Мисля си, даже съм убеден, че България мина границата, в която нормалното има все още адекватни инструменти да се бори с ненормалното. Сега сме отвъд. Какво означава това? Ние, които все още вярваме, че България може да се върне към нормалността и да се пресътвори в нормална държава, сме вече на друго бойно поле, където законите на нормалността не означават нищо. Трябва да се сражаваме по друг начин с лудостта, която е поразила като тумор (или като чума) родината ни. Не знам какви граждански битки ще водим – каквито ще да бъдат, но знам, че не бива да се бием по законите на нормалността. Осъзнавам, че звучи ужасно. Но иначе сме обречени да губим и утре, както губим постоянно и сега, и вчера. Губим битките! Не можеш да се биеш с ненормалното с аргументите на нормалното. Не можеш да се биеш със злото, а идиотизмът е огромно зло, при това да се биеш на негова територия, използвайки оръжията на нормалното, които злото познава, свикнало е да се брани от тях и дори ти се присмива колко си наивен (и безотговорен пред децата си), че все още не ги сменяш. Осъзнавам, че сме изправени пред необикновено предизвикателство: да се биеш с ненормалното и да останеш нормален.
А какъв друг избор имаме?
Не няма да забравя за лъжата, която е един от най-тучните донори за вечно свежата кръв на „националноотговорния” идиотизъм. Болно ми е за децата как ги лъжем ката ден за всичко, за което не ни изнася да не лъжем. А на нас ежеминутно не ни изнася. „Лъжа и робство на тая пуста земя царува!” – страда лирическият герой в друго стихотворение на поета, който все съвпада с лирическите си герои. Поетът е имал предвид друго време, други обстоятелства, а „пуста земя” означава цялата земя, визира се целият свят. Ако се ограничим обаче до България, лъжата продължава да царува. По сложно е с робството, но ще избягам от тая дума, че ме е страх от ония новите-стари родолюбци с бухалките. Да кажа така: робство – не, ама присъствие у нас „е налице като такова”, особено присъствието на идиотизъм и даже на мегаидиотизъм – както родолюбив, така и космополитен. Колкото до лъжата, и по времето на поета, и днес говоренето на неистината е лъжа; говоренето на врели-некипели вместо истината също е лъжа; и скриването на истината е лъжа; и казването на половината истина е лъжа; казването дори на по-голямата част от истината също е лъжа особено когато другата част – нищо че е малка – е много по-важната. Тия неща не се изучават в училище, когато „се минава” творчеството на поета, на когото все му се налага да си е сам лирически герой. Тия неща за лъжата са табу! А ако ги доверим на децата си, те ще помислят, че ги лъжем, защото са свикнали непрекъснато да ги лъжем за истините, свързани с лъжата.
Ей Богу, дечица, това по-горе е изключение.
Въртим се в кръг. Кошмарът е, че завихряме и клетите си дечица в нашия кръг. Всеки час, всеки ден (само си го представете това торнадо!) дете след дете, десетки деца престават да бъдат деца, пресичат невидимата линия и престъпват отсам, при нас, при нашия победил, зрял, реален и какъв още там беше идиотизъм. И се завъртват дечицата ни по кръга…
Да си кажа и за квадратурата на кръга. Идиотурата на кръга е точното име в случая. Всеки кръг няма начало. И този нашият идиотски кръг няма начало, но за да го опишем съвсем схематично, нека вземем като произволно начало изборите – каквито ще да са избори. Да завъртим пергела: избираме предимно политически и морални идиоти (какви хора избират предимно политически и морални идиоти?), те допълнително видиотяват (трупат върху стореното от предшествениците си) законодателството, допълнително видиотяват изпълнителната и местната власт, хората – и без това видиотени – се видиотяват все повече, така растат децата ни, децата нямат изисквания към родителите си и към обществото – и как да имат, та те са деца!, – децата стават големи като нас, а ние (заедно с порасналите бивши деца) свикваме все повече и повече с идиотското си положение, критериите падат, готови сме вече да избираме още по-големи идиоти на следващите избори, които ще видиотят още повече нацията… И така нататък. Или предпочитате да вземем училището като начало на кръга? Добре: умопомрачени от мизерията си и от безпросветния идиотизъм на „просветното” ведомство, учителите учат и възпитават децата с все по-малко усърдие и професионализъм, децата се видиотяват и там, а не само в семействата си и на улицата, порастват, виждат, че и родителите им, и обществото не са по-добре от тях по отношението на заразяването с идиотизма, въздъхват облекчено – ако изобщо и са се притеснявали мнозина от децата ни, – и поемат по голямата идиотска пътека: стават част от все повече видиотяващото се общество, стават избиратели на идиоти, стават избираеми от идиоти, идиотите възпроизвеждат себе си, докато са на власт, а „властполучаващите” все повече и повече затъват в блатото на ниските, на идиотските критерии за функциониране на обществото – и така до припадък.
Ще завърша с една страшновата освиенцимска картина, която не ми излиза от въображението. Страшна е, но добре илюстрира моята елегия. Картината представлява множество, милионно множество голи дами и господа, пълнолетни дами и господа, млади и стари, вменяеми и със свободна воля. Те стоят прави и голи-голенички в някаква грамаданска зала, стоят по своя воля и по свой избор, смеят се, карат се, приказват си, закачат се, спорят, изобщо си живеят по своя воля и по свой избор… Затворили са дебелите врати на залището и за да им е по-задушевно, са си пуснали вече оня газ, как се казваше? Да, „Циклон Б”. Подчертавам пак – по своя воля и по свой избор са си го пуснали! И изведнъж неколцина се сещат, че са забравили да вземат децата си на забавния купон. Суматоха, врява, шеги и закачки, отварят отново вратите, притеснените изоставени деца, скупчили се отпред, щастливи се юрват към мама и татко, към баба и дядо, към леля и чичо… А мама и татко пак залостват железните порти, без дори и да помислят за оня газ, задушевния, „Циклон Б”, дето струи от процепите…
Та като казвам, че ужасно ме боли за дечицата, не преувеличавам.
Без малко да го пропусна! От много и много години се чудя каква утеха намират онези сестри и братя, които вярват на идиотите и на идиотизма, ала не вярват в Бога и в извечната му справедливост. Която вяра, сестри и братя неверници, е изворът и на надеждата, и на куража, и на биткаджийството в името на доброто, понеже идиотизмът е зло.
Бог да ви е на помощ и на вас!
Споделете
