На лъжата краката са дълги

 

Де да беше така, както твърди една от най-популярните поговорки, ама не е така. И по света, и у нас на лъжата краката не са къси, а дълги, често ужасно дълги. И нямат никакво намерение да окъсяват от самосебе си. Има обаче решение на дълокракия проблем. Някои мъдри народи още преди векове са избрали да решават проблема си и къде по-добре, къде по-зле се справят.

Ако не възразявате, ние да си поговорим как е у нас. Най-напред бегъл поглед към безрадостната ни лъжовна картина. Цитирам:

„Република България е безбожна държава, където справедливостта е пленена отдавна, а лъжата и лицемерието се разхождат на воля, явяват се на избори, печелят ги и я владеят републиката не само по оста жълти павета-отсрещни жълти павета-и пак жълти павета, а и по всички вертикални и хоризонтални оси, да не говорим за такива жизненоважни и животоопределящи координатни системи като здраве, образование, публично слово, култура, накратко – лъжата и лицемерието царуват и пируват, никому не робуват, а ум патки пасе. Българският ум.”

Това е частица от дълга полуелегия-полуода, която написах през януари-февруари 2013-а. Друг цитат оттам:

„Лошото е, че с лъжата и лицемерието се свиква. Дори Божиите хора понякога свикват. Едва-едва, но свикват. С омерзение, но привикват. Уморително е да се бориш непрекъснато. Все пак ти се и живее. Свикнеш ли обаче повечко, спираш активно да различаваш лъжата и лицемерието. Те имат тоя адет – сливат се с пейзажа. Понеже те са пейзажът. Целият пейзаж без малко. Спреш ли обаче активно да ги различаваш, губиш честта и достойнството си. Правилно е рекъл Чехов: „Честта не може да се отнеме, тя може само да се загуби.” []

А загубиш ли себе си, остава ти да си живееш, живееш, живееш.

В лъжа и лицемерие…”

И последен цитат:

„Апропо, твърде поучително е колко пъти Христос споменава „лицемерците”, „лицемерите” и „лицемерието”. Само в Светото Евангелие от Матея са 14 пъти, съответно 7, 6 и един път. Господ отлично разбира как стоят нещата с тази чума.”

Това са цитати отпреди точно 4 години. Дългата полуелегия-полуода се казва „Бог. Морал. Аритметика”. Има я в сайта, има я и другаде в мрежата.

Сега ми се ще да добавя още неща за лъжата и лицемерието. Понеже предстоят няколко месеца, които ще бъдат не изпълнени (както обикновено), а преизпълнени с публично лъжене. Българската ни съдина ще прелее (предизборно) от публичното лъжене и лицемерие на публичните мерзавци. Те впрочем текат месеците, вакханалията вече е в ход.

А ние нека започнем от „а” и „б”, както си му е редът. От доброто и злото. Ако човек честно поразсъждава върху съвременната българската съдба, сиреч върху съвременната съдба на българите и България, няма как да не стигне до доброто и злото. Няма нужда да философства, да мъдрува, просто трябва да бели главата лук. Белиш, белиш – и най-отдолу, най-отвътре ще видиш доброто и злото – пак и винаги, и завинаги. Няма какво друго да видиш. Така е, във великата вечна битка между доброто и злото, а често и в мнимото им уж мирно съжителство, се крият изворите, корените, причините на всичко, което се случва в обществения живот на социалното същество, наречено човек.

Лъжата пък е едно от многото отрочета на злото. Лъжата, а и лицемерието, се раждат тогава, когато в битката или насред мнимото уж мирно съжителство между доброто и злото печели злото. Спечели ли то, пръкват се много изчадия, между които и лъжата. А злото печели постоянно временни победи над доброто. Единствената причина злото да печели сме ние, хората. Не съществува друга причина.

Нататък. Нашият народ е приветлив, доверчив народ, дори наивен понякога. Поне що се отнася до публичното му битие. Той някак не умее добре, бързо и безкомпромисно да различава доброто от злото в обществения си живот. Отколе е така. Често му се е случвало и продължава да му се случва и днес. Същото, както е споменато по-горе, се отнася и за различаването на публичната лъжа. Не ни бива в различаването. Това не е вина, голяма национална беда е.

Мисля, че от изложеното дотук е пределно ясно, че не говоря за лъготенето на дребно между приятели, за лъжата при семейните изневери или за нескопосаните ученически извъртания, когато децата са сгафили пред учителите си. Разбира се, иде реч за голямата лъжа в политиката, в публичните отношения, в публичната комуникация на всякакво ниво между всякаквите институции и човеци у нас. Говоря за голямата национална лъжа като среда на обитание; като обществен въздух, който целият народ диша с пълни гърди и изобщо не му пречи и не го е еня, че диша тая отврат; като начин на съществуване, който начин да съществуваме – ако си представим, че по някакъв магически път изчезне за едни час примерно, – ние всички, цялото общество, даже и дечицата – и те, бъдете сигурни, всички до един ще изпаднем в безтегловност, ще сме в нокдаун, ще сме не в културен, а в екзистенциален шок, няма да знаем какво за правим, буквално ще се парализираме, държавата ни ще престане да функционира.

На първо време.

Ние приемаме лъжата и лицемерието като гравитацията. Знаем, че ги има, но почти не им обръщаме внимание. Не ги усещаме почти, но те ни държат такива, каквито сме. И държат България такава, каквато е. Сиреч – страна на позора. Понеже позорно е да сме това, което сме, при положение че живеем насред рая на Земята и без кой знае какви усилия бихме могли да не бъдем това, което сме.        

Писал съм за ето тази стара истина по-долу, сега пак ще я повторя. Доброто ражда, злото е ялово. Доброто е субстанционално, злото не е. Доброто гради, злото може само да руши, това му е работата. Доброто и злото са житейски спътници, ала доброто може да живее без злото – поне в този му български горгономедузен вид на злото и в тези му български кошмарни мащаби. И живее доброто на много места по света без чак такова зло. Злото – напротив – не може да съществува нито миг без доброто, понеже няма да има какво да прави.

Само доброто може да спаси човека от самия себе си. Само доброто може да спаси България от самата себе си. Само изборът на доброто в борбата със злото.

Злото ще съсипе българите. Ще погуби и България, ако така я караме. Ако избираме злото вместо доброто.

Лъжата е дъщеря на злото. Лъжата е зло. Изборът на лъжата е избор на злото.

По-нататък. Лъжата комай е най-свидното (а и най-евтиното може би) нашенско отроче на злото. Не са му нужни на злото у нас нито терорът, нито убийствата, нито религиозните вражди, нито зъбенията между разните етноси, прослойки, региони, градове и села, по-богати и по-бедни, по-умни и по-глупави, най-красиви и не чак толкова красиви. Лъжата си е напълно самодостатъчна, за да ни изтрие измежду народите. Нейно величество съвременната българска обществена лъжа. Дългокраката ни миска хубавица.

Пиша този текст, защото долавям някаква промяна в нагласите към конкурсите ни за красота. Най-после! От много месеци не съм публикувал нито ред какво мисля за всичко онова, което става у нас. Други люде пишат, и то чудесно, умно пишат за повсеместната публична лъжа в родината ни. Разкриват я, сочат я, изобличават я. И вдъхват кураж. Аз пък пиша този текст, за да окуража най-напред себе си, а също и за да се присъединя към окуражаването на онези, които все още вярват в истината. Искам да ги окуража да продължават да вярват в истината. И на свой ред да продължават да окуражават всички наоколо си, които поне се опитват да говорят и пишат истината, както и да живеят в истината според както я разбират и според възможностите си.

Бог обича истината, Той е истината. Историята обича истината. Съдбата обича истината. Онова около нас, дето не се яде и няма как да се пипне, обича истината.

Радостният факт, че сме живи, че има човечество, се дължи на способността на част от хората (във всички времена) да живеят в истината.

Ще ми се възрази, при това с пълно основание, че истината е многолика и променлива, че всеки си има своя истина, че за да се живее в истината, трябва да се формулира що е истина, а това е невъзможно.

Така е.

Не е така.

Всеки човек е благословен свише с вътрешен радар, със свой личен детектор на лъжата, който работи безотказно, когато трябва да се избира кое е добро и кое зло. И съответно кое е лъжа, сиреч кое е щерка на злото. Съвсем друг въпрос е колцина от нас са включили детектора си в мрежата, в системата на моралните си ценности, а ако са го включили – слушат ли го какво им казва, когато са изправени пред избор.

Ние българите не сме много-много по техниката. Не сме никак оправни и с такава сложна машинария като детекторите. Ние по-често предпочитаме да се уповаваме на неволята. Ала неволята в кошара не вкарва. За жалост. 1336 години богат опит с неволята, струва ми се, стигат.

Животът обаче е милостив. Животът милостиво ни предлага да живеем простичко през повечето ни отредено време. През повечето ни отредено време не е нужно да поглеждаме какво драще писецът на детектора, толкова е ясно какво следва да изберем, ако държим да сме порядъчни люде. Животът най-често не ни кара да бъдем Платон или Хегел, не ни изправя пред наистина сложни обществени дилеми, пред които сме безпомощни. О, не, животът не е такъв живот! Той си ни е много снизходителен към живите в това отношение. И не само в това.

Та ще ми се да повторя – нека окуражим произнасянето на истината на всяко публично ниво. Нека окуражим всяко дело на всяко публично ниво, когато делото е продиктувано от искрен стремеж за служене на истината. Нека окуражим всяка битка срещу вездесъщата по тия земи обществена лъжа. Нека окуражим всеки читав човек да се бие в тая битка против лъжата според както иска и може.

Истината е благородна субстанция. Тя награждава човека с чистота. Тя ни мие от калта, в която сами сме се оваляли в безразсъдството си. Вижте какво стана, когато един отиващ си от държавните дела тия дни най-висш държавник взе напоследък да говори истината и да действа в истината, вместо предимно да лъже, да лицемерства и да се спотайва, както правеше преди. Добрите хора със сигурност ще го запомнят с добро – и така е редно. Вижте какво става с всяка нова публична идея, инициатива, стъпка, почин, дело, с всяка кауза, която прокламира истина и се обявява срещу българската вседържавна и всеполитическа лъжа. Колко отприщена положителна енергия, колко чиста надежда, колко отдавна забравена споделена радост веднага проветряват – макар и едва-едва – смрадливата кочина, в която никой не ни знае защо предпочитаме да живеем! Все още.

И обратно. Погледнете как си отиват от публичното битие партии, движения, „проекти”, институции… Погледнете как си отиват от публичното битие гнусните лъжци и лицемерци – без никакво значение дали в жилите им тече синя царска кръв или чисто червена болшевишка, или „просто” мутренско-милиционерска, или пък пишмандемократическа. Отиват си богати и разплути, отиват си самодоволни и ненаказани, че и даже „изпрани” от алчни и продажни прокуратури и съдилища. Ала си отиват, съпроводени от всенародното презрение. И бързо-бързо потъват в пълна забрава, „посветили” целия си живот, за да лъжат и мамят, което пък да им осигури възможността да крадат, крадат, крадат и трупат окраденото, да се ширят в ония къщя с розовите кулички, да се разплуват в  ония високите джипове, а някои и за да плюскат като за последно, за да замязат на разкапващи се бъчви…

Вероятно не съществува порядъчен човек, който да не е забелязал, че злото не е естетично.

Свършвам. Дума да не става, че с публичната лъжа се изчерпват (дори само донякъде) проблемите ни с общественото зло. Моля обаче да се замислим. За малко. Няма да ни отнеме и половин минута. Представете си, че лъжата в обществото ни е намаляла наполовина. Или два пъти, или пет пъти, или многократно! Представяте ли си, пет пъти! А сега се запитайте коя от многото други рожби ехиднини на злото (политическа и криминална престъпност, корупция, беззаконие, социална жестокост или безразличие; каквото ви дойде наум из тоя демонски зверилник), коя злина ще вирее волно и нагло, ако наоколо ѝ на тая проклета друга рожба на злото няма толкова много лъжа, а пет пъти по-малко; ако другата черна рожба няма да може да бозае когато и колкото си иска от щедрата гръд на нашенската лъжа, за да расте на бой, на волност и наглост; ако черната друга рожба няма да има възможност да се скрива в лъжата, да се потапя в лъжата и винаги да избягва отговорността за делата си, изплувайки от лъжата още по-огромна, по-волна и по-нагла.

Запитахте ли се? Аз съм се запитвал.

И отговорът никак не е труден.

Пак да кажа, лъжата у нас се възприема като гравитацията. Човек се ражда с гравитацията, свиква с нея, най-често изобщо не я забелязва. Но нея я има и тя работи неотвратимо.

Ние българите грешим. Лъжата изобщо не прилича на гравитацията. Лъжата не ни владее неотвратимо. За разлика от гравитацията човек винаги може да избере да не служи на лъжата и да не живее в лъжата. Може!

Господ не ни е дал свободен избор по отношение на гравитацията, докато сме на Земята.

Господ ни е дал свободен избор да не живеем в повсеместна лъжа. На всички човеци, включително и на всеки от нас българите.

Толкова ли е трудно този личен избор да се превърне в национален? Толкова ли е трудно поне малко над половината българи да поискаме да живеем в публична истина вместо затънали и удавени в публична лъжа?

Решението е едно единствено: ампутация на дългокраката ни национална лъжа. Ама ще боли. Е, едва ли ще боли чак толкова много, колкото боли сега, докато се самоубиваме.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com