Размисли за порядъчните хора и òмразите

 

Рамките на баба ми за понятието порядъчност бяха извънредно тесни. Излезеш ли (дори само веднъж) извън тези рамки менгемета, тя те отписваше от категорията „порядъчен човек”. Ще трябва да имало немалко порядъчни люде в малкото градче на оная несъществуваща вече България, понеже баба ми сърдечно общуваше с доста хора и бе видимо благоразположена към тях. Странно. Не само броят на порядъчните хора обаче е донякъде изумителен (за 15-хиляден градец тогава, през 50-60-те на миналия век!). При това хора, отговарящи на такива строги критерии. Чудя се и как не съм се замислял за това толкова много десетилетия. Странно е, учудващо е, но е извънредно приятно на зрели години да осъзнаеш, че ранното ти детство е минало сред порядъчни люде.

Баба ми беше начална учителка. Баба Мара.

А самата порядъчност, приклещена в тясната си килия, тя се изхитряваше да възприема в най-широк смисъл. Порядъчността включваше и всекидневното поведение на човека, и цялостния му добротворен принос към общежитието в малкото градче, и – разбира се – морала му, нравствените му добродетели.

Баба ми не поддържаше контакти с непорядъчни хора, освен ако не ѝ се налагаше. (Рядко ѝ се налагаше.) А общуваше със свои близки и далечни роднини, приятели, съседи, бивши колеги – значи, порядъчни. От оная несъществуваща вече провинциална България.

Дотук – единият полюс на бабиния ми класификатор на човешкото племе. По средата следва да е била масата нейни съграждани – нормални хора с греховността си и с добродетелите си, хора като почти всички нас, но така или иначе неприпарващи до ограничената обетована земя на порядъчните.

На другия полюс бяха òмразите. Само да можехте да я чуете,  когато дядо ми ѝ разказваше какви ги е свършил някой побойник, мошеник или закоравял мързелив пияница, как отсичаше: „Òмраз!” С много ударено „ò”.

Нямам идея тази дума от местния диалект ли е (Северозападна България), или си беше новаторство на баба Мара. Второто ми се вижда по-правдоподобно. Не знам и друго: дали баба ми е мразила òмразите, та затова са òмрази. Или ни ги е мразила, а просто ги е презирала, но  защото те все пак са били обект на чуждата омраза, ги наричаше òмрази.

Що е òмраз в понятийната система на провинциалната начална учителка от първата половина на 20-и век, която имах щастието и привилегията да ми е баба в средата и почти до края на века?

Òмразът притежава следните характерни пороци. Всички други (стотици, хиляди?) недостатъци, кривици, често срещани прегрешения и дори престъпни грехове са само екстри и допълват основната картина, а тя е:

1. Грубиянство, побойничество, „юмручно право”, насилие – независимо дали става дума за побой над съпругата или за решаване на спорове със сила вместо с разум.

2. Егоизъм, себичност, да мислиш преди всичко (или единствено) за себе си, а не на първо място за ближните си, а за себе си най-накрая.

3. Лъжене. Тук влиза – освен да си лъжец – и да не си държиш на думата, да шикалкавиш, да се виеш като глист, за да се измъкнеш от отговорност. И т.н.

4. Мамене. Вече се приближаваме към ада – да мамиш близките си, да мамиш бедни хора, да мамиш съгражданите си… Да крадеш от ближните си, да ги използваш за користни цели, да рушиш общежитието с измамите си…

5. Лентяйство. Ето го адът. И няма никакво значение умен или глупав, кадърен или некадърен е мързеливецът. Не работиш ли, щом можеш да работиш, ти вече почти не принадлежиш към човешкия род, а към някакъв друг биологически вид – непотребен, празен, отблъскващо позорен и омерзителен.

Колцина да са били òмразите в градеца на баба ми? Малцина бяха, но пък какви! Някои ги помня и до днес – и лично, и според проповедите на баба Мара какъв не бива да е човекът.

Огледайте се около себе си. Откривате ли много òмрази? Не, нали? Не са чак толкова много, че човек да се стъписа и уплаши. Така е при мен. Полюсът на òмразите, слава на Бога, е сравнително слабо населен. И – дай, Боже! – дано още повече се обезлюди.

Хич не ми се иска да политизирам този текст, но оттук до края се налага.

Хайде сега да тръгнем по жълтите павета от паметника на Света София и да стигнем почти до Университета. Може да се озъртате и вляво, и вдясно. Как намирате концентрацията на òмрази в съответните институции? Нали? Бива си я концентрацията. Плътняк!

Да си призная, нямам рецепта какво да правим и как да се отървем от òмразите и около нас (от „обикновените” òмрази), и най-вече от ония, дето са уж високо над нас и уж са ни управници. Разбира се, няма как да се отървем напълно, но поне да се опитаме да поизчистим авгиевите си (ни) обори. Не, нямам рецепта. Сега простичко ще споделя простичките си размишления.

Най-напред, мисля си, трябва да се научим да различаваме òмразите. Не е чак толкова трудно. Критериите на баба ми, струва ми се, доста помагат за различаването. Всеки естествено ще си добави и собствената си мяра.

Различим ли ги, ще е лесно да избягваме – доколкото е възможно – общуването с òмрази. Целта е максимално да ги изолираме от личния си живот, от всекидневието ни.

После идва сложното. Крайно време е 30 години след падането на Берлинската стена да се научим да подбираме управниците си – от общинския съветник и кмета до министър-председателя и президента. Да можем да разпознаваме òмразите и никога да не ги допускаме да кандидатстват за изборни длъжности, камо ли да гласуваме за тях. Нека за момент се върнем на жълтите павета и да се запитаме:

1. Избраните от нас използват ли най-груба сила, за да наложат волята си над народа си? Включително убийства от време на време, включително перфиден, прикрит геноцид понякога?

2. За себе си ли мислят, или за народа си?

3. Лъжат ли, носят ли отговорност за думите и делата си?

4. Мамят ли, крадат ли, рушат ли народно общежитие?

5. Работят ли здраво за народното добруване? Или са лентяи и търчи-лъжи некадърници?

Е, не е чак толкова сложно да си отговорим, нали?

Сложното е другаде. Към властта най-често или поне много често се стремят именно òмразите. Обяснимо е. Къде другаде можеш да използваш безнаказано жестокост и сила; да чешеш скапаното его колко си важен и велик; да лъжеш, без да носиш отговорност; да мамиш и присвояваш безнаказано; да не вършиш нищо срещу купища пари? Следователно – трябва, жизнено важно за оцеляването ни е да спрем пътя на òмразите към властта. Защото когато главата е препълнена с òмрази, тялото умира. Вярно, и главата също, но това едва ли успокоява клетките на тялото.

Вижте как е в другите държави, където хората в максимална степен са отграничили òмразите си от публичната власт. Там се живее съвсем поносимо. Дания, Холандия, Норвегия... Долу, сред масата, вероятно има доста òмрази, няма как да е другояче, но от тях не зависи съдбата на страната. За разлика от нас в Дания, Холандия, Норвегия за управници избират качествени хора, сиреч съдбините на държавата и местната власт управляват нормални хора като нас, а между тях и голям брой порядъчни. И тези народи просперират.

Още нещо за разпознаването на òмразите. Те много умело мимикрират, царе са да се правят на света вода ненапита. Дори и тези, които мандат след мандат напиват и тровят водата ни с мръсните си муцуни. Понеже мислят само за себе си и са майстори да лъжат и мамят, те все някак успяват да излъжат пак и пак доверието на стотици хиляди и милиони хора у нас. Ето защо òмразите трябва да бъдат постоянно изобличавани. Нямам отговор защо ние българите притежаваме един огромен недостатък: когато търсим причините за някоя малка беля или за голямо престъпление, ние не ровим докрай, а се задоволяваме повече със следствието, нежели с причината. Ние не се борим срещу омразната архитектура на общонародната сграда, не преследваме омразните архитекти и проектанти, а протестираме срещу кривото стълбище, ниските тавани, идиотското разположение на помещенията, лошата хигиена, ужасяващата неразбория при стопанисването на сградата. А каква да е сградата ни с òмразите горе на върха, с „архитектите” и „проектантите”, избрани от нас?

Текстът набъбва, ще привършвам. Струва ми се, ясно е какво изповядвам пред читателя.

Ще приключа с няколко думи за наивитета ни и странната ни вяра във фалшивите „чудеса”. Българите сме наивни хора. Уж сме земни, уж сме много прагматични, ама сме и много наивни. Изумително е как десетилетие след десетилетие успяваме да вярваме, че нещо може да се промени към по-добро с вълшебна пръчка, включително и òмразите по върховете на властта да се преобразят в нещо противоположно на самите себе си, да се „реинкарнират” в нещо трудолюбиво и порядъчно, след което да заработят на ползу роду.

Добре, нека си го представим в наивитета си.

Бензинът е по 50 стотинки литъра, майките получават по 5-10 хиляди лева месечно за дете с увреждания (Бойко Борисов може да им дава от джоба си на всички поне 5 години – вземете калкулатора и вижте, може, може, и още как!), заплатите високи, данъците – ниски, пътищата без дупки, а в парковете – гъмжило от деца.

И кой ще е сътворил този рай? Òмразите, държейки òмразните си вълшебни пръчки? Преобразените òмрази? С благотворната помощ на „обикновени” хора с анцузи или с калпаци и в народни носии? Не, и така не става. Нищо не става с наивна „вяра”.

Става с трезв ум, здрав разум, с добра воля и себеотрицание, което значи отрицание на себе си, на егото си, на лакомата ни алчна същност. Става с добротворна работа.

И с много, много порядъчност.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com