867 думи за синдрома Гинденбург/Примакова
- 14 Март 2019
Напълно наясно съм, че това, което ще напиша, в крайна сметка ще е безсмислено: нищо няма да се промени към по-добро. Е, поне да съм „обърнал вниманието” ви към проблема. А той постепенно (но бързо) се превръща в чудовище. Ние от своя страна не само мирно съжителстваме с чудовището, а и го храним, радваме му се, че дори и другаруваме с него.
Ето ви два цитата от руски текст, преведен на български в наш сайт. Преводачът е анонимен. Не е важно кой е текстът и къде съм го прочел тези дни, всеки може да си го намери.
Първи цитат: „…робкие и непоследовательные попытки следующих правительств (С. Кириенко и Е. Примакова)…” на български звучи така: „…плахите и непоследователни опити на следващите правителство (С. Кириенко и Е. Примакова)…” Нека не се заяждаме, че „правителство” е в единствено число, това вероятно е техническа грешка, важното тук е „Е. Примакова”.
Втори цитат: „Вот такое вот наследство оставил нам Борис Николаевич Гинденбург.” Превод: „Ето такова наследство ни остави Борис Николаевич Гинденбург (Елцин).”
Това „Елцин” в скобите е добавено от анонимния преводач или от някой друг за евентуалните български тъпанари, които няма да разберат смисъла на авторовото послание.
Това са два примера от един кратък текст. Всеки, който чете каквото и да е – книги, публикации в мрежата, вестници – може да даде стотици, хиляди други примери. И много по-драстични, много по-ужасяващи в глупостта си. Да, но моите два примера са от уважаван сайт, следят го културни и проевропейски мислещи хора.
Нямам идея какво е нужно да се направи, за да помръднат нещата поне малко от малко към по-добро. Най-простото е да чете още някой след онзи, която е подготвил текста за публикация. Ако е възможно. Това не е препоръчително, то е абсолютно задължително. (И ако може, да е по-възрастен, по-начетен, с повече обща култура.) Той или тя да е примерно онзи човек, който натиска вълшебното копче за окончателното публикуване или се разпорежда да бъде натиснато.
Преводачът отделно, но какво би следвало да стори човекът, който натиска вълшебното копче? От когото зависи качеството на онова, което четем? И нека дори да е млад, без много-много опит. (Ще почна отзад напред.) Ами би следвало, първо, да му направи впечатление този Гинденбург. Да се запита откъде накъде се появява съвсем накрая този Борис Николаевич Гинденбург. Що за птица е такъв хибрид между Елцин и енигмата Гинденбург? Какво иска да каже авторът на текста? За какво натвърдва? Значи, вече ще се е появила мисъл. Ура! Тогава човекът пред копчето ще влезе в Уикипедия и там веднага ще му се появи следното: „Може би имахте предвид: Хинденбург”. Ще прочете за г-н Паул Лудвиг Ханс Антон фон Бенекендорф унд фон Хинденбург, предходникът на Хитлер, и ще проумее, ако дотогава не го е проумял, какво е искал да каже авторът: чий предходник и на какво е предходник Борис Николаевич Елцин. Но всичко дотук означава, че този човек (след преводача от руски, който „превежда” Гинденбург) трябва да е прочел през живота си някаква информация на руски, където се споменават Геракл, Геродот, Гамлет, Гитлер… И да се сети, че може би името Гинденбург е от тази група имена на древни и съвременни граждани.
Второ, на човека, който натиска копчето за публикуване, трябва да му направи впечатление какво е това чудо над чудесата – жена да е премиер на Русия. Да, въпросната Примакова. И да види, че няма такава, че това е покойният Евгени Максимович Примаков, стар кагебист и дипломат, премиер и министър на външните работи на Русия. И да съобрази, че това в скобите е родителен падеж в мъжки род с окончание „а”, падеж, пропуснат от преводача, който вероятно никога не е чувал името на Примаков. Ала как да се случи всичко това, като (също много вероятно) нашият герой пред копчето никога не е чувал за родителен падеж, камо ли в мъжки род с окончание „а”.
Та така. Не мога да определя с една-две думи какво е това, което ни залива като печатно слово. Неграмотност, невежество, некадърност, мързел, непрофесионализъм, карай-да-вървизъм, глупост, простотия… Или дори арогантност към темелите и правилата на всичко околовръст, включително и на мирозданието.
Човекът се превръща в наистина разумен човек чрез незабележимите за нас, но постоянни всекидневни натрупвания на знания, култура и мъдрост. Питам се, какво щяхме да правим без тези натрупвания? На какво щяхме да приличаме?
Добре, но ако източниците, от които и чрез които трупаме знания, култура и мъдрост (да не отварям дума за телевизия, радио, кино, видео…) са калпави, а ние сме зелени, неопитни или просто нямаме информация за материята, която тези източници ни поднасят – тогава какво става? Какво получаваме в замяна на своето отделено време?
Получаваме трайно или за кратко в съзнанието си някакъв „Борис Николаевич Гинденбург (Елцин)”. И някакъв руски премиер от женски пол – Примакова.
Накъде отиваме? Какво писмено наследство ще оставим на поколенията след нас? Някой изобщо замисля ли се за културната писмовна продукция, която произвежда съвременната българска нация? Как поминуват събратята ни, избрали голготата на професиите коректор, стилист, редактор, научен редактор? Тази простотия, която ни залива и дори ни „управлява” (повръща ми се от фалшивите празни думи „управлява”, „управленец”) – това ли ще е „запечатаното” с букви послание към бъдещите българи?
Преди време пишех разни текстове под рубриката „Камо дегрядеши?”. Нищо по-тъжно от факта, че името на отдавна изоставената от мен рубрика става все по-актуално.
Споделете
