951 думи за мъдростта на народа
- 17 Април 2019
Все си мисля напоследък за народа. За моя народ. За мъдростта на моя народ. И неизменно се сещам за вуйчо ми, който обичаше да повтаря с неприкрито възхищение: „Няма нищо по-мъдро от народа.”
Бях малък тогава и му вярвах. После попораснах и на същото ме учеха в училище. А и вуйчо ми си беше жив и здрав и продължаваше тържествено да повтаря веруюто си. Накратко – каквото мисли, каже, направи народът, то е истината от последна инстанция. И аз вярвах. Все още вярвах. Струваше ми се доста правдоподобно, понеже и живеех в народна република. Ако преведем от латински – в „народно народовластие”.
А после съвсем пораснах, научих едно-друго за миналото, нагледах се на трето-четвърто. И авторитетът на вуйчо ми рухна, що се отнася до някои аспекти на вярванията му.
Мисля си за моя народ. За съдбините му не чак от Аспарухово или Симеоново време, а от по-скоро. Примерно последните 150 години. Век и половина е това, не е малко. От Левски до днес. От онова „Народе????” досега.
Мисля си кога и в какво народът ни е бил мъдър. Мисля си и кога състоянието, дереджето, че и благосъстоянието, че и авторитетът на монархията или републиката български са зависели от българския народ като единно цяло, камо ли от мъдростта му. Особено пък по време на „народното народовластие”. Отговорът е еднословен – никога.
Да препуснем набързо през годините. За периода до войните не е сериозно дори да се споменава – Алеко добре е описал какво е зависело от народа. И мъдростта му добре е изобразил.
Войните не се броят, не е честно.
Някой би се изкушил да се самоизлъже, че поне при Стамболийски народът е бил господар на държавата си. Само ще попитам: народът или „оранжевата гвардия”? И коя точно част от народа е господарствала?
После идват кърви, бомби, по-нататък преврати, царщина… И втора война, която пак няма да броим, понеже кой ги бръсне народите по време на война. Дори и мъдрите народи.
Сетне е Народна република България. НеРеБе-то. Всичко в името на народа. Имаше и виц за цоцащите „вимето” на народа. Народовластие...
За да дойде демокрацията по нашенски. Малко майтапчийски се получава, но демокрация пак означава народовластие. Да, това нещо, нашенското нещо през последните 30 години. Да, и днес.
Народовластие ще да е било при Луканов и мутрите.
При Беров и мутрите също, нали е демокрация.
При Костов също – особено когато обещаваше на властващия народ, че никога няма да го предаде, че ще накаже сурово от името и в името на народа разните виденовци, чичибаби, гечевци и премяновци (помните ли ги?), защото милиони хора искаха възмездие за тях и свобода от тях, от модерните болшевици, включително го искаха и ограбените симпатизанти на комунистите.
Народовластие ще да е имало и при, с извинение, царя, посветил старините си на „трудолюбивия български народ, който за 800 дни…”, а трудолюбивият български народ 800 дни наблюдаваше уродливото си разграбване, както и налагането, а после и разцвета на противобългарските механизми, чиито плодове бере той и в момента. Мъдро.
Да не пропусна народовластието при тройната коалиция.
За да се стигне до Бойко Борисов – „народният” човек, прост като нас, сиреч като народа си, заради което и така добре се разбира с народа си.
Ако човек повярва на вуйчо ми, логично е да заяви, че Бойко Борисов е еманация на мъдростта на българския народ. Разбира се, човекът е свободно същество с право на свободен избор. И може да избере да не вярва на вуйчо ми.
Съвсем умишлено пропускам въпроса за вината. Темата за вината на даден народ заради изборите, които е правил и прави, не се побира нито в 1000, нито в 100 000 думи. Пък и темата за вината ни не е продуктивна, не носи рационално зърно, тя може и да обясни, но няма да излекува. Не вината, а други два въпроса ме измъчват във и от историческата ни перспектива:
1. Народът ни съзнава ли изобщо каква роля изпълнява в собствената си история? Притежава ли самосъзнание той ли е творец на собствената си история? Или отговорът на този въпрос не го вълнува, затова и не си го задава?
2. А ако да, ако българският народ съзнава незавидната си, пасивната си, ролята си на статист, ако си задава нелицеприятните въпроси творец ли е и какъв творец е на собствената си история, ако се измъчва дори от тези въпроси и страда – то тогава пита ли се българският народ защо нищо не прави, за да промени историята си? Понеже очевидно трябва да положи много и усилен труд, за да изкорени срамната и скръбната традиция да бъде обект, а не субект на собствения си живот. За да създаде нова, достойна, радостна, съвършено противоположна традиция, както и се полага на народ, членуващ в семейството на народи, които почти винаги сами създават историята си – пък нека понякога и да е съвсем недостойна за следване тяхната история.
(В скоби: след като пораснах, никога не успях да си отговоря убедително мъдреците Платон, Сенека, Галилей, Нютон, Хегел, Сахаров част от народа ли са? Народът ли ги ражда личностите, които теглят човечеството напред? Народите ли раждат „наднародните” герои на човечеството, благодарение на които то оцелява и се развива? Или те са Божии чеда, Божии пратеници в помощ на хората?)
Мисля си с болка за народа ни. Мисля и се колебая кое е най-важното за него в момента, днес, април 2019-а. И ми се струва, че най-важният въпрос за всички нас българите тук и по света е следният: може ли да се разчита, да се има доверие, да се уповаваме на съвременната мъдрост на съвременния български народ? По-точно внуците ни могат ли да разчитат, да ни се доверят, да се уповават, че като пораснат, поне нещичко ще е мръднало напред от оная смразяваща записка с давност век и половина: „Народе????”
Аз нямам отговор пред внуците ми. А така ми се иска да имам. И то позитивен.
Споделете
