Някои впечатления и съответните размисли

: 07 Април 2020

Този текст включва някои впечатления от живота, на който съм свидетел и в който съм пасивен участник. Позволявам си да разсъждавам, но не и да „анализирам”. Няма да откриете никакви мъдрости от рода колко лош е коронавирусът (КВ), колко важно е да имаш добра здравна система и всеотдайни лекари, както и „откритието”, че светът утре няма да е същият. Ще ви спестя моите медицински „оценки” и мнения: аз съм лаик в медицината. Нито дума не ще прочетете за всякакви конспиративни теории и теореми. Нито едно име (и презиме) на жив българин няма да споменавам. Само ще споделя несистематизирани все още (и подредени не според важността им) впечатления с единствената цел евентуално да помогна на някого от вас да систематизира малко по-добре своите.

Ще започна (и ще завърша най-накрая) с Господ, чието възкресение предстои да отбележим. С Господ и Господните люде, мнозина от които доскоро не знаеха, че са такива. Каква поднебесна красота и упование е всеки ден да виждаш и да се убеждаваш колко добри хора има по света и у нас. Писано е толкова пъти: ако в крайна сметка доброто не побеждаваше злото, колкото и мъки да са му стрували на доброто тези победи, нас нямаше да ни има. Всичките щяхме да сме погубени: и добрите, и тези милиардите по средата, и злите. Да живееш изолиран, но да съпреживяваш и съжителстваш – при това едва ли не на живо и дори някак физически на живо! – с толкова добри и състрадателни хора по целия свят е истинско чудо и съвършено нов общожитиен опит за цялото човечество.

Не напразно Христос избра да бъде разпнат. Разпятието все така ражда плодовете на доброто. И ще ражда.

Все по тая тема: цял свят изведнъж се сети колко обича и цени лекарите си и медицинските си работници. И учените си в областта на здравето. Много се надявам страхът от КВ и многострадалният ни опит с него да преобърнат и отношението на нашата държава към нашето (и нейното) здравеопазване. Бих се обзаложил, че съвсем скоро отнякъде (ти да видиш!) ще се намерят и предостатъчно свободни финанси, за да стане заплащането у нас на този безценен труд поне малко по-адекватно на отговорността и тежестта му.

Нещо извънредно важно: като странично следствие от разпространението на КВ се появи или по-скоро възроди се един позабравен жанр в българските медии и българското интернет пространство – добрата новина, текстът, посветен на добри дела и добри помисли, изобщо добротворчеството стана обект на писмотворчество. Ами чудесно. Значи можело.

КВ или по-точно нашата реакция на пандемията – освен смърт, ужас и лишения – донесе и един безценен дар. Вярвам, че стотици милиони хора по света са осъзнали много по-ясно и по-дълбоко какво означава за нас семейството, какво представлява за вида хомо сапиенс организационната структура на съжителство, която ние наричаме семейство. Де са ония идиоти, които го бяха обявили за отживелица? Поне временно се изпокриха в дупките си.

И още едно много добро следствие от всесветовната криза. Затъкнаха се поне малко от малко и хейтърите на „глобализма”, каквото и да разбират те под това понятие. Ала най-вече се спотаиха (докато отмине бурята) ругателите на глобалната интернет мрежа, тая „зараза” и „изчадие адово” на „световната конспирация”. Все пак се надявам да не се покажат още дълго и след като КВ си иде. Питам се какво ли щяхме да правим тези месеци без нет. И изобщо не говоря за възможностите да четем информация и да изразяваме чувствата си (е, да, заедно с фейковете и сводките за моментното състояние на котките си). Говоря за възможността да се управляват държави и здравни системи, да се споделят спешно всекидневните резултати в научните изследвания във всички точки на планетата ни, да си споделяме усилията, куража и съпричастието, ако щете. Но най-вече вярата, надеждата и любовта един към друг. Да, по нета. А как иначе?

Скръбна гледка е световната „лудост”. Оказа се, че е еднакво заразно и копирането на добри, полезни, очевидно правилни и за лаиците като мен, практики; и всеобщата парализа на елементарната логика, на най-простичкото съобразяване кое как трябва да се направи. Какво печално зрелище е да наблюдаваш безпомощен колко крехко същество е уплашеният човек и като цяло – паникьосаното човечество. И едновременно с тази едва поносима печал усещаш и някакво умиление заради и за хората и искрена възхита пред човека – това Божие чудо, което успя да построи такъв сложен живот на още по-възхитителната ни планета и което е способно така лесно да самопогуби част от себе си от пещерен страх и объркване пред точно този вид страх.

Съдбата изпитва човечеството на опън, натиск и ковкост, а то се огъна. Поне в началото. Ала комай отново се взимаме в ръце. Пак ни идва куражът. Милите ние, баронмюнхаузеновците.

Ще си позволя кратък съвет към по-лабилните: паниката и стресът са не по-малък убиец от последствията на КВ. Не позволявайте на тези двоица убийци да завладеят разума ви, понеже после бързо ще дойде ред на тялото ви. А не всички физически тела издържат на паника и стрес.

Изненада ме (поне донякъде) всеобхватността и обемът на несъстоятелността на световните лидери, включително и най-напред тези на водещите западни цивилизовани държави. Тежка гледка беше в първите дни и седмици. Не забравям отгоре на всичкото, че за нас е достъпен някакъв жалък процент от цялата нелицеприятна картина на паника, глупост и егоизъм. Мнозина от „водачите” на свободния свят се проявиха дори като най-тривиални страхливци. Обяснения много, но те никого не успокояват, нито вършат каквато и да е друга работа. Опитвам се да си представя КВ, „избързал” с 35 години, но при днешните нива на науката и комуникациите. И насреща му да се изправят Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Хелмут Кол, Франсоа Митеран, Джулио Андреоти. Очевидно всяко време ражда както великите си личности, така и пандемиите си – и не само вирусните.

Сега вече нещата изглеждат значително по-добре. И още нещо, разбира се: никого не съдя (освен ако не краде, ама аз откъде да знам). Да не дава Господ да си на мястото на някого измежду западните държавници в момента.

Изненада ме (и то доста) вярата в лъжите и обезумяващо тъпите манипулации на водещите източни нецивилизовани държави. Говоря за вярата у нас и на запад в лъжите откъм изток. Не че съм изумен, но все пак такова полусляпо едва ли не доверие впечатлява дори и претръпнал стар кон като моя милост.

Като се почне от вярата в приказките на китайските другари, позоваването на техните страхотни „мерки”, „точна” статистика и така нататък. Да вярваш на един тоталитарен режим какво те баламосва (при това бездарно), да вярваш на комунисти-маоисти, избили десетки милиони свои сънародници през последните 70 години, без да се разкаят нито за миг, да вярваш на една машина, създадена единствено за репресии и лъжи, която божем добродетелствала и говорела истината – значи съвсем да си загубиш ума. Или поне паметта. Ала да я даваш и за пример тая античовешка мелница и да я сочиш като меродавен ориентир за правилност на антиКВ-мерките – това вече идва в повече на всеки нормален разум. Червен Китай да ни е за пример – тези, дето излъгаха света и собствения си народ за КВ и пуснаха духа от бутилката.

Като се продължи с информацията откъм днешен аятолахски Иран, но ще се въздържа от коментар, за да пестя място. Клетите перси.

И като се свърши с днешна Русия, за която също няма да отварям дума. Източниците, които не лъжат, са достатъчно, езиците са близки, всеки може да се информира, ако желае. Господ да им е на помощ на народите, обитаващи империята на бившите и настоящите болшевици.

Беларус, Таджикистан и Северна Корея са извън класирането. За тях няма защо да се безпокоим. Във всяка от тези джамахирии климатът, колкото и да е различен, е съвършено непоносим за КВ. И защо тогава да не ритат мач?

Стигнах и до нашата България.

При цялата разнопосочна бяла и черна енергия, идеща от всички световни посоки, при буквално влудяващия разнобой на информацията за КВ и за степента на опасността от него, накратко – при цялата тази пандемия на дезориентираност и политико-медицинска суматоха нашата власт на всички равнища действа все пак криво-ляво поносимо за нашите толкова ниски български критерии за поносимост. Мога да си представя какво би могло да бъде, ако властта се беше развихрила и бе дала простор на инстинктите си. Действа поносимо обаче, правя уговорката, предимно в областта на забраните и ограниченията, като при това копира какво вършат и не вършат другите страни на запад. Пак бива.

Виж, за съзиждането на нещо умно и организирано добре – особено в детайлите, за съграждането на план, система, целеполагане, ешелонирани здравни и икономически мерки във времето – там нещата са много зле. Твърдоглаво-панически-тъпоумните актове на властта, повсеместните недомислия, простотии и абсурди чупят много често дори нейния щадящ тъпомер. А чупи ли си тъпомерът днес, това означава повече смърт. За жалост отвсякъде прозира или опулен наднича чудовищният ни властови и чиновнически идиотизъм, безсмъртният ни нашенски идиотизъм.

Ама как да е? Без да моля за извинение, когато нашият народ си избира управниците на всички нива, които управници сега трябва да работят с кв-гилотина над главата си – как е очаквал народът ни те да се справят в такива трудни времена със сложната машина, която наричаме държава? С тяхното IQ, с техния коефициент на интелигентност? За Q-то им на почтеност и честност няма защо да се произнасям.

Колебах се дали да отварям дума, но не мога да подмина нашия народен вожд. Мнозина ще си кажат, че той е частен случай, че не личността е важна точно сега. Де да бяха прави. Той не е просто личност, а лицето на властта. И същността ѝ. Той не е подробност, а трансмисия на огромни с важността си национални процеси. Я си представете, че любезно ни предложат да заспим за няколко седмици, докато трае извънредното положение, а будна да остане само властта, за да свърши черната работа по обезвреждането на епидемията. Има ли поне един вменяем човек в България, който би заспал спокойно, защото вярва, че властта и вождът ѝ най-паче ще работят на ползу роду, докато спим, ще работят с мисъл за нас, а не за себе си, без да са подложени на публичен контрол, колкото и да е мизерен и неефективен той у нас? Надали съществува такъв наивник. От друга страна, възможно ли е някой да не разбира и да подценява тази огромна роля на най-овластените личности? Очевидно да. Очевидно стотици хиляди хора въпреки очевидното не я разбират и я подценяват.

Та затова – няколко думи за най-високопоставения. Без никаква ирония заявявам, че за първи път съм наистина впечатлен от психотипа на тази личност. Опитвам се – и не без успех! – да се дистанцирам от емоциите си и да го възприемам просто като обект на вниманието ми. За 65 години живот на тази планета никога не ми се случи да видя човек, който да мисли постоянно и на първо място за себе си дори и в такава драматична ситуация, да следи как изглежда отстрани и как едно или друго действие, решение, едни или други думи ще се отразят на рейтинга му и на оставането му на власт и след като бурята отмине. Който при тия обстоятелства намира енергия да се обижда, да се цупи и превзема. Който и при такива наистина тежки грижи има енергия да театралничи и да играе хитроумни (според него) игрички. Който има самоувереността да си вярва, че успява да ни преметне, без, разбира се, да вярва на дори 1% от приказките, с които ни залива. И при цялата тази постна драматургия – да се самонаблюдава и да се самовъзхищава! Убеден съм, че ако отнякъде се появят някакви добри извънземни, дошли да помогнат, той ще ги качи на „джипката”, ще ги ограмоти, че „всички в Европейския съюз смятат, че ние най-добре се справяме с кризата” и ще даде интервю за тамошното „Извънземно дело”, че макар да се е съсипал от работа, но той народа си няма да остави в беда. След което ще договори лично извънземните да ни внесат (безплатно!) един милиард маски, та да даде и на Урсула, Ангела и Дони.

Какво е това его на въпросното същество! Никога не съм срещал човек да има его, по-голямо от самия него. Като обем и килограми.

Впрочем съседът му отсреща на „Дондуков” е тръгнал по същия път, сиреч егото му е тръгнало по пътя на комшийското его. И комай скоро ще си бъдат достойни един за друг – и двамата генерали, и егото им. Те затова и беснеят един срещу друг – и генералите, и егото им. Само като вметка: тези, гласувалите за ГЕРБ и вожда им, които с основание беснеят срещу президента, сега им е предоставена трагичната, но добра възможност да разберат и да почувстват какво им е пък на онези, които не понасят ГЕРБ и вожда им (както и президента „обединител”). Да, събратя, това са двамата ни национални лидери. Прочее, никога не е излишно да се мисли, когато се гласува за тоя-оня. И изобщо – „прекрасно” е да имаш такива водещи държавници по време на пандемия, избрани от самия теб.

Ще се върна още за съвсем малко към народния вожд. (Президентът не ми е интересен – той е временно и случайно присъствие в политиката; случайно присъствие и „системно” недоразумение, при това логично недоразумение при такава „система”, а отгоре на всичкото сиво и скучно недоразумение.) За вожда: пак за първи път от 15-20 години се замислих какъв е този причудлив и невъобразим сбор и смес от образи на литературната ни класика и фолклора ни. Докладвам резултата от размислите си. На първо място, разбира се, Бай Ганьо, но и задължително Гочоолу и Дочоолу, без да забравяме припокриванията с Данко Хаирсъзина; и лъжливото овчарче; и Андрешко; и Хитър Петър; и „негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский” от„Пази Боже сляпо да прогледа” на Алеко; и Йовковият дядо Златил, но и нещичко от Калмука; и Големанов, да не пропусна; и част от Борис Морев на Димитър Димов; и още много и много.

Но нищо общо с Винету.

Все по темата за властта е и проблемът с харченето на парите. Имам предвид нашите пари, харчени от нашите избраници. Имам предвид евентуалното мародерство по време на чума. За да не се повтарям: преди 2-3 седмици публикувах в сайта си „Златният телец и коронавирусът”, там съм казал, каквото мисля. Междувременно се прибавиха още едни изкусителни 10 милиарда. Проблемът обаче е същият и не зависи от броя на милиардите.

Поведението на Светия синод на Българската православна църква по време на общонационално бедствие. Това вече е отделна позорна приказка, която също не се нуждае от никакъв коментар. С ръка на сърцето мога да се изповядам, че не очаквах чак това, колкото и „очакванията” ми за реакция от водачите на БПЦ да са били извънредно разтегливи, ако мога така да се изразя.

Всяко дело, особено пък всеки грях на този свят ражда своите плодове. Мога да разбера, защото съм живял в онова време, да станеш сътрудник, доносник или каквото там и да било на Държавна сигурност, за да оцелееш, за да не провалиш свещеническата си кариера, заради едно или друго, на което държиш, заради страх и ужас от комунистите. Но да не се покаеш от 11 ноември 1989-а, та до днес, да не се оттеглиш от висше (па и не само висше) митрополитско пастирство, за да се обърнеш със смирение към Господ и да изкупваш страха си или греха си с добри дела – това не го разбирам, нито го приемам. Та като няма покаяние, как да постъпват точно този тип престарели люде и по-младите им избраници и следовници, ако не както го правят в момента? Докато мнозина очакваха слова на утеха и угодни Богу дела на състрадание и помощ.

А Господ ги гледа отгоре „тих, невъзмутим”, както му се е струвало на дядо Вазов като млад. На някои владици съвсем скоро ще им се даде да видят чак толкова ли е невъзмутим Господ Бог.

Доживях до чуя от доста по-млади наши семейни приятели прозренията им за живота на родителите им, на родителите на родителите им. Звънят ни и ни споделят, че чак сега били осъзнали и почувствали на собствения си гръб какво точно сме преживели ние през десетилетията преди края на 1989-а. И това само защото няколко седмици са ограничени да ходят, където искат, не могат да пътуват за уикенда до Гърция или Италия и не могат да вечерят в любимите си заведения.

Ала и тези им прозрения, колкото и да са нищожни и „прощъпулни”, все пак са някакъв прогрес в усещането за времето като процес, във вглъбяването на това поколение в историческата родова памет, в осъзнаването на днес като следствие от вчера. И онзи ден. И до девето коляно.

Комунизмът в умовете този път може и да си отиде заедно с КВ. Ако е рекъл Господ.

Ще си позволя (за настроение) и една добронамерена закачка с многократно по-добрата половина на нашия народ. Това за многократно по-добрата половина не е закачка, а е дълбокото ми убеждение за ценността и многотърпимостта на българската многострадална жена, принудена да съжителства с другата половина от населението… Но, обаче, все пак, от друга страна, не са съвършени – за жалост – жените из нашенско. Поне за един недостатък мога вече да се подпиша, понеже той стана тенденция, ако не правило: липсва им на жените ни добра преценка кого да си избират за месия, за любимец, в кого да се влюбват (мало и голямо) от пръв поглед, по кого да ахкат и охкат и да си го искат за началник и вожд още преди да са му запомнили името. Трети път вече само за 20 години! Обещах да няма български имена в този текст, така че спазвам обещанието си. Първо беше царят, после беше и още е пъдарят му, сега (надявам се, за много кратко) изгря нова униформена звезда. Цар и генерали… Мили мои, добри многострадалнички, вас ли да ви уча да гледате очите, очите. Очите и нищо друго. А не пагоните и короните.

КВ ще мине и замине. По-бързо или по-бавно. С по-малко или повече скъпи за нас жертви. Всичко най-важно в нашия живот ще остане обаче непокътнато като човешка ценност. И то, най-важното като ценност, ще продължи да бъде мерило за смисъла на живота ни.

Преди много години в книгата си „169 песъчинки” написах ето тези думи по-долу. С тях и ще завърша. Бъдете здрави!

„Смисълът, дълбочинният смисъл на човешкия живот не е нищо друго освен смиреното ни изразяване на величието на Божията милост към нас. В някакъв по-строг контекст всичко извън това смирено изразяване не принадлежи към същинския човешки живот.”

Споделете