Страх – паника – депресия – безумие и мракобесие
- 12 Май 2020
Ще се опитам да представя съвсем накратко и по най-достъпния начин проблем, за който се е
писало и се пише постоянно. И ще се пише, защото той ще си остане с нас – въпросът е да не съсипва до такава степен живота ни, както го прави сега.
Бог ни е създал със способността да изпитваме страх. Ясно е защо. Съществуват обаче страх и страх. Нашето злочестие се оказа общосветовната ни предразположеност да живеем в ирационален страх, в страх, който не „се обработва” и „преработва” от разума ни, който не е подложен да логическа „карантина”. Ето такъв страх преживяха и все още живеят с него и в него милиарди човеци от Калифорния през Ню Йорк до Лондон, София, Китай и чак до Хаваите, Мексико и Бразилия.
Няма как да се преборим с този парализиращ ни страх, ако не се замислим от какво се страхуваме и защо. Самият акт да спрем и да се замислим, е огромна крачка напред. Ирационалният страх се преодолява, надмогва се, побеждава се задължително с разум. Необходими са, разбира се, и още куп способности, не на последно място от които е и силата на характера. Ала без разум е невъзможно, докато дори без корав характер е съвсем по силите ни.
За огромно съжаление и на цена, чиято стойност нито един човешки ум не е просветлен дотолкова, че да я обхване, през последните месеци ние се подадохме тъкмо на този сковаващ мисленето ни страх. Големите световни умове не седнаха заедно да обсъдят и разсъдят каква точно е заплахата – като качество и обем – и как следва най-мъдро да ѝ се противопоставим. Не се запитаха редно ли е върхът на еволюционната пирамида на земния разум да се страхува точно по този начин и да реагира тъкмо с тези реакции, а не с други, по-здравомислещи и по-здравословни в буквалния смисъл на думата. Знаем какво се случи, какво се случва и още ще се случва.
Последователната „коронавирусна” ескалация само на най-главните ни чувства и състояния – и като индивиди, и като нации – се сведоха до три главни „спирки”: пещерен страх, всеобхватна паника, депресия и у хора, и на общества. На този скръбен фон изключително варварско и отвратително аморално беше и е поведението на всякакви политически, научни и медицински „вождове” и „авторитети”, които вместо милосърдно да успокояват уплашените си събратя, сочейки им разумния изход, още повече подклаждаха и настървяваха огъня на изяждащите мало и голямо страх и паника. Като резултат от всички тези неадекватни, а често и престъпни действия и безсъвестни дърдорения, днес се вихри световна пандемия от депресия – лека тук или по-дълбока там, без значение. На всичко отгоре човечеството извънредно неумело, безотговорно и пак страхливо реши да се преструва, че изобщо не е депресирано, което ще доведе до още по-големи и по-дългосрочни поражения на потисканата, нелекуваната, необясняваната разумно депресия.
Как изглеждат днес отделните държави, световните организации, водещите съюзи и обединения на цивилизования и не толкова цивилизования свят? Какви ги свършиха? Какви ги оплескахме? Ще се въздържа от преценка с думи. Ще отбележа само, че при ширещи се страх, паника и депресия през март и април, та и сега, редица страни провеждаха и провеждат политика, която граничи с безумието и мракобесието. В по-утвърдените демокрации безумието и мракобесието по-трудно виреят, макар че и там „пролетно” избуяха, докато другаде мракобесието се настани царски на трона си. (Да не говорим за страните, където то си беше на трона и отпреди коронавируса, само дето тронът му бе не чак толкова златен и непоклатим.) Каквато и да е така или иначе степента на безумието и мракобесието, те предопределят грешни и дори смъртоносни решения, объркващи и предизвикващи гняв послания, всеобщ хаос и „тихо” неподчинение – и в крайна сметка само трупат нови безумия и ново мракобесие като отговор на гнева и неподчинението. Перпетуум мобиле.
Къде е мястото на нашата България насред тази шарена картина – нека всеки сам да си отговори според разума и страха си.
Може ли да се справим със страховете си и да излезем от тази епидемия, пандемия или каквото и да е там? Да се справим като единствените същества на тази планета, надарени с разум? Не ми се вярва да можем като цяло, но знам, че всеки индивидуално е способен да опита. Благословени сме свише да притежаваме способността да опитаме. Първата стъпка е да си отговорим от какво се страхуваме до ужас, до паника, до депресия. Какво в края на краищата може да ни се случи?
Наемам се да отговоря само от свое име, при това само от гледната точка на вярващ човек. Невярващите би следвало да имат или да намерят тепърва своя път, своя отговор.
Моята мисловна верига е кратка. Вярвам, че нищо на този свят не се случва и не би могло да се случи без Божията воля. Коронавирусът е под волята на Господ. Моя милост и близките ми – също. Господ си знае работата (и волята), значи няма от какво да ме е страх. Моята вяра ме учи, че Господ не ми желае злото, а доброто.Следователно и моята смирена работа е да правя най-доброто, на което съм способен, за да бъда полезен на себе си, близките си и в по-общ план – на ближните си. Да помагам според силите си. И това да ми носи радост, а не страх. Тъкмо това впрочем правят милиони и милиони свестни люде по цял свят – и вярващи, и атеисти.
А ако ми се случи нещо лошо от земна гледна точка, включително да си ида, къде ще ида? Ще си ида при Отца си. Защо да се страхувам, че ще ида при Отца си? Ама било възможно да си ида мъчително! Ами възможно е. Колко души и душѝ са си отивали мъчително от този свят през последните примерно 10 хиляди години? Колко милиарда? Въпросът е къде отиваш, дори и да е мъчително, не дай Боже! Важното е, че отиваш при Отца си. Че душата ти се прибира у дома си. Че се връща с радост, е не в страх. Това с връщането – при най-, най-тежкия от земна гледна точка вариант. А вероятността за такъв вариант го пише във всеки сайт, който не е менте. Нищожна е вероятността.
Тогава защо да ме е страх? Защо не ме е страх да сядам зад волана –там вероятността да си ида никак не е нищожна? Не, не бива да ни е страх.
Накрая: нямаме особен избор и като личности, и като народи. Или ще посрещаме втрещени всяко по-сериозно глобално предизвикателство и ще го преживяваме в ирационален страх и съответно в някакъв вид поносимо или непоносимо безумие и мракобесие; или ще се опитаме да мобилизираме разума си и да се преборим със страховете си, за да живеем според името си – хомо сапиенс.
Споделете
