Съвест и коефициенти
- 17 Юни 2020
Дължа ви приятелско предупреждение. В този текст ще говоря за съвестта. Ще е доста скучен, предполагам. По необходимост ще употребявам отвлечени понятия, ще иде реч за престарели истини – вярно, неглижирани и постоянно забравяни истини, които заслужават малко по-добро отношение от наша страна. Тъй или иначе – суха материя, при това нематериална. Идеализъм. Нещо като пунта мара, ако едва-едва поизнасилим нещата. Е, поне ще се опитам текстът да е поносимо дълъг.
Две задължителни уговорки. Първо, почти всичко надолу се отнася за съвестта ни по отношение на (към, спрямо) държавата и обществото, иде реч за социалната ни съвест, така да се изразя; съвестта в личните ни отношения не е моя тема тук. И, второ, няма да търся, камо ли да анализирам причините за съвременното състояние на българската социална съвест – и индивидуалната съвест на всеки един от нас спрямо социото, и националната. За тази цел (ако да бих посмял) ще са ми необходими няколко години къртовски труд и два-три тома обем (сбит и пестелив обем).
На тези, които останаха с мен, предлагам за начало да поговорим за „приключенията” на човешката ни съвест из вълшебното царство на държавното управление в днешна България. Казано още по-простичко: нека да видим що е съвест и има ли тя почва в тази вълшебна приказка – държавното ни управление.
И така, що е съвест? Да отбележа, че не откривам отдавна откритата топла вода, не интерпретирам. Ще приведа само кратки цитати от гугъл и умни мисли, които преписах от разни мъдри книги. Насладете се и вие.
„Съвестта е потребност на човешката личност да носи отговорност за своите постъпки. Съвестта обикновено се осъзнава като чувство за психологически дискомфорт, което възниква вследствие от нарушаването на личните морални и етични норми.”
Вметка: моля, моля, не само личните, чувството възниква и при нарушаването на обществените морални норми.
„В много езици (на гръцки: συνείδησις; на латински: conscientia; на френски: conscience; на италиански: coscienza; на английски: conscience; на немски: Gewissen) основата на думата съвест е образувана от корена на понятието за знание (осъзнаване).“
Вметка: същото е и в нашия език. Да си спомним какво е свяст (свест), а Найден Геров в своя „Речник на българския език” директно указва следните допълнителни значения на съвест: ум, разум, свяст; съзнание.
Дени Дидро: „Цялата сила на нравствената съвест се заключава в осъзнаването на извършеното зло.”
Балзак: „Нашата съвест е непогрешим съдия, докато не я убием.”
Марк Аврелий: „Не прави онова, което съвестта ти осъжда, и не говори онова, което не е в съгласие с истината. Спазвай това и ти ще изпълниш всички задачи на своя живот.”
Менандър: „Бог на всеки човек е съвестта му.”
Вметка: ето защо мнозина са абсолютни безбожници.
Пушкин: „Да презираш съда на хората, не е трудно, но да презираш собствения си съд, е невъзможно.”
Вметка: по-късно ще се върнем на тази „наивна” Пушкинова мисъл.
Лев Толстой: „Аз зная в живота само две истински нещастия: угризенията на съвестта и болестите.”
Шопенхауер: „Честта е външна съвест, съвестта – вътрешна чест.”
Найден Геров (в „Речника”): „Нравствено съзнание, нравствено чувство в човека; вътрешно разбирание доброто и злото; вътрешен глас, който одобрява или осъжда нашите работи.”
А сега, след като си поприпомнихме едно-друго за съвестта, да се подсетим и какъв тип е днешното ни държавно управление. Изненада! Ами да – демокрация е. Що е то демокрация ли? Има ли някой да не знае? Има неколцина! Хайде обратно в гугъл.
„Думата демокрация произлиза от гръцките думи „demos”, която означава народ, и „kratos”, която означава власт; и така демокрацията може да бъде определена като „власт на народа“: начин на управление, който зависи от волята на народа.”
„Демокрацията (от гръцки: δημοκρατία, „народовластие“) е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа…”
И така нататък, и прочее все в тоя порядък. Известни неща, фасулски. Фасулски (привидно фасулски) е и изводът (фалшив, неверен, погрешен извод), че и у нас има демокрация, понеже има власт на народа, избори, независима съдебна власт, свободни медии, това-онова още… Кавичките си ги слагайте сами.
Ето че стигнахме до много важен факт, очебиен факт (истина, реалност), за който обаче по-голямата част от човечеството няма свяст, не го осъзнава факта с разума си. А фактът е следният: понеже демокрацията нали е народовластие, мнозинството от човечеството живее със заблудата, че тази власт е предпочитана от народа, от демоса. Вековна заблуда, но обяснима. Логично е на пръв поглед. Щом е тяхна, как да не я предпочитат народите! На втори поглед ще се въздържа да остроумнича какво предпочитат народите по света, знаят ли изобщо какво предпочитат, наясно ли са какви варианти имат за предпочитане, пред какви избори са изправени. Убеден съм (вече), че само Господ знае какво държавно управление предпочита даден народ сутрин, обед и вечер, както и нощес, утре, след седмица или месец. Една истина във всеки случай е очевидна: винаги и навсякъде по света, когато и където се роди демокрация, не народите, а някакво активно малцинство, носещо у себе си демократичните ценности, богато и просветлено с тях и от тях, ако и когато поема управлението, то крепи демокрацията. То е основата на демокрацията, то е самата тъкан на демокрацията, то я осъществява, то фактически е демокрацията в действие, в процес. Това управляващо малцинство – освен много други качества и добродетели – трябва да притежава и съвест, за да може да съществува демокрацията. Бих подчертал, на първо място съвест. В този смисъл никъде по света няма „чиста”, идеална демокрация. Няма и как да има, защото нито едно демократично малцинство на власт не е благословено с напълно чиста, идеална съвест. Оттук иде и находчивата реплика на новоизпечения расист Чърчил съществува ли нещо по-добро от демокрацията, но няма да го цитирам, всеки знае афоризма му.
Казах по-горе – за да е едно управление демократично, на първо място се иска то да притежава съвест. Защо? Защото съвестта е „началник” на всички добродетели. Тя стои над честта, достойнството, благородството, справедливостта, състраданието, скромността; над таланта, ума; над трудолюбието…
От друга страна, съвестта преборва, надмогва над пороците ни: самолюбието, честолюбието, горделивостта, суетността, завистта, клюкарството, надменността, равнодушието, подражателството…
Ще се опитам да нарисувам по-ясна, съвсем конкретна картина, за да защитя тезата си за първенството на съвестта сред добродетелите ни. Моля читателя да не забравя, че става дума за управляващото малцинство, за ръководители, за началници, за водачите на нации; и че не съществува идеална съвест – особено пък ако е събирателна (усреднена) за хората, олицетворяващи управлението.
Картината е такава: може да си жертва на куп личностни недостатъци, но пак да си част от демократично управление и да служиш на добра кауза. Ето как:
Можеш да си мързелив, но властолюбието или жаждата за слава (и/или пари) ще те накарат да работиш.
Можеш да си тъп, но да се научиш да се доверяваш на по-умните си подчинени.
Можеш да си нечестен, но съвестните институции ще те държат под око, ще те проверяват и пак ще вършиш работа.
Можеш да си подъл и коварен, но от страх да не паднеш от власт ще се подчиняваш на разума при управлението на своя ресор.
Можеш да си без достойнство, но да си добър в работата си.
Можеш да си жестоко безсърдечен, но да си отдаден на онова, което правиш, и затова да го правиш така, че безсърдечието ти да не пречи на резултатите от работата ти.
И още десетки, стотици такива привидно невъзможни „можеш”. (Представяхте ли си, докато четете, някой наш държавен мъж или жена, някой ваш или общ голям началник? И аз си ги представях.)
Всичко по-горе е възможно! Много трудно, много рядко, обаче е възможно. Но! Абсолютно невъзможно е да свършиш нещо наистина ценно, нещо народополезно, нещо угодно Богу, ако нямаш съвест. Ти дори няма и да се опиташ именно защото нямаш съвест. Как да опиташ, щом нямаш съвест? Как даже да се сетиш да опиташ, като нямаш съвест!
Я да си представим за момент как безсъвестни люде вършат нещо голямо, красиво, ползотворно – дори без значение демокрация ли е или не. Наемаш безсъвестни майстори, а те правят Лувъра или катедралата в Сиена. Ала обратното – нашият случай – е още по-нагледен: майсторите нека даже да са добри професионалисти, съвестни да са в работата си, но „управителното тяло”, архитектът, проектантът, изпълнителният директор да са без съвест. Айфеловата кула ли? Така се строят укрепителните брегови съоръжения с асансьори, тръбопроводите за Перник, така се ремонтират централните улици, носещи името на българомразци. Така се управлява цяла държава.
Но да не се занимаваме с подробностите на всекидневието.
Да вървим нататък. Няма как, опираме до вечната тема за доброто и злото. Сега ще изкажа „еретична” мисъл. Позволявам си го, защото дълбоко вярвам в еретизма си. Вярвам, че мнозина от безсъвестните разграничават доброто от злото. Твърдя, че не е вярно, дето не ги били различавали. Някои действително не ги разпознават, те са доста по-малко измежду безсъвестните, поне така ми се струва. Другите обаче, мнозинството безсъвестни, много добре виждат разликата. То си им личи.
Първата група е странен вид хомо сапиенс. Клетници, но и проклетници, напаст Божия за света. Могат да си живеят, подсвиркайки си, докато вършат зло, защото съвестта им е вече занулена и те са престанали да различават добро от зло. Това, което те мислят, приказват, правят е добро според тях. Тогава спокойно можеш и да се кълнеш в децата си, докато лъжеш като ром в напреднала пенсионна възраст (за да не кажа дърт циганин) или докато сквернословиш публично като оператор на товаро-разтоварващи дейности (за да не кажа хамалин). Ето тук бих рекъл на „простодушния” Пушкин: „Ех, Александър Сергеевич, ех, гениални поете, тогава може и да е било невъзможно да презираш собствения си съд, и то в твоите дворянски среди, ама ела у нас сега след 200 години да видиш невъзможно ли е! Презират съда на съвестта си и си летят със изтребители, шпорят джипките, а каскетите им са кривнати настрани като на юнаци!”
Защо ли? Ами защото не може да те съди нещо, дето го няма.
Втората група. Мнозина лоши хора с безсъвестни деяния, запазили в една или друга степен способността си да различават доброто и злото, живеят с остатъците от съвестта си и съответно с угризенията си. Как живеят ли? Трудно. И да повторя – личи им отдалеч. Ако угризенията им са достатъчно тежки, а остатъците от съвестта – достатъчно големи, част от тях, от втората група, спират да вършат зло, както и да вършеят плодовете на безсъвестните си дела. Те вече не могат да продължат напред по безсъвестния си път, защото тъкмо съвестта ги изяжда. Някои се разкайват, променят се, стават нови, различни хора. Бог е вече с тях, с тези бивши вече полуклетници. Другите от тая група, които не могат да намерят сили да се преборят със себе си, да се пречистят с покаяние, така и си умират, изядени от огризките на съвестта си, докато самите не се превърнат в огризки – живи или погребани.
Е, вече се налага да обясня и защо пиша този текст. Причината е съвсем прозаична: ще ми се да дам и моето семпло обяснение на хората, които се ядосват и измъчват защо у нас състоянието на държавността е такова, каквото е, а не инакво; защо нивото на ужким демократичното ни управление е под всякаква критика и е позор за страна, членка на Европейския съюз; и най-вече защо напоследък нашенският вариант на идиотско-народняшки полуавторитаризъм преминава в нещо като мутренско-олигархичен полутоталитаризъм с елементи на някакъв нов вид извратен, лицемерен, перфиден, шизоиден четвъртфашизъм. (Я четвърт, я вече полуфашизъм.) Простичкото ми обяснение звучи така: понеже висшите етажи на държавното ни управление са окупирани от напълно, тотално безсъвестни люде. От лица, изцяло принадлежащи към първата група безсъвестници, към напастта Божия, към ония, които са престанали да различават добро от зло, които не познават човешкия катарзис, който обозначаваме с понятието разкаяние.
За да съм съвсем ясен, тук е мястото да въведа едно мое си „изобретение”. То се нарича „коефициент на съвест”. За краткост – кС. За улеснение: кС се разпростира в диапазона между 0,00 и 10, сиреч използвам десетобалната система. Още нещо важно: и хората притежават кС, и народите. Така че трябва винаги да отчитаме ролята и значението на двата вида кС – личностния и националния, когато говорим за дереджето на една конкретна държава. Примерно България.
И така, какво е средното ниво на личностния кС на средностатистическия българин? Не знам. Няма и кой да ми го сметне. Да приемем (на око), че е около 5. Което означава, че активните хора у нас, тези, които гласоподават, които активно участват в партийния и извънпартийния политически и обществен живот, тези, които са извор, земя и тор на висшето управление, трябва да са с поне кС7-8 – за сметка на пасивните, равнодушните, циниците, маргиналите, пияниците, наркоманите, неграмотните… Ниво 7-8 не е никак лошо, нали? Е, ако е вярно.
Тогава какво следва да е средното ниво и на личностния кС на най-висшето ни държавно управление? Съвсем логично и то бива да е поне 7-8 единици. Нали? Ама не е, иначе висшите етажи на държавното ни управление нямаше да са окупирани от отчайващо безсъвестни типове и типеси.
Да-а-а… Колебая се как да го напиша по-меко. Значи: ако съм в по-добро разположение на духа, тогава бих оценил средния личностен кС на най-висшето ни държавно управление на около 0,5-1. (Да спомена все пак, че извънредно рядко съм в добро разположение на духа, когато мисля за гражданите от най-висшето ни държавно управление.) Ако обаче е 18-19 февруари или 2 юни, когато ми се случва да попадна за няколко секунди (преди да превключа канала с дистанционното) на омерзителната гледка как най-големите мръсници и хайдуци поднасят венци пред паметниците на най-великите ни герои и хайдути, как съответният лоясал мръсник и хайдук свежда лицемерно глава, след като 365-те дни след миналогодишния венец не е правил нищо друго, освен да вреди и мърсува на най-високо държавно равнище – та тогава бих ви отговорил, че средният индивидуален кС сред най-висшето ни държавно управление е точно 0,00. И това сякаш е точният бал и на усреднения им кС, макар че усреднено 0,00 малко противоречи на аритметиката, ако боравим с положителни числа. В българската „висша” аритметика обаче положението с положителните числа комай е точно такова – 0,00!... (Вметка: за удивителните закономерности на нашенската аритметика писах още през 2013-а в „Бог. Морал. Аритметика”, друг мъчителен за мен текст; има го в сайта ми.)
Връщам се при събратята си, които негодуват и се кахърят за хала на съвременна България. При милионите българи, които се измъчват защо и как така все оплескваме нещата у нас, как така все нищо не върви като хората, ако зависи само от нас, как така уж сме европейци, ама все на изток ни тегли – и на североизток, и на югоизток. Това всичко го изреждам „на сухо”, без да се разпростирам напоително за държавната престъпност, за корупцията, грабежите и безнаказаността, за правоохранителната и медийната проституция.
Та със събратята ми, колкото и да го отлагаме, щем не щем, трябва да пристъпим към най-гнетящия ни, най-проклетия логичен въпрос, от който няма къде да избягаме, ако притежаваме поне малко съвест. Въпросът не е сложен: кой избира, подкрепя или търпи българското държавно управление такова, каквото е? Питането може да се зададе и иначе: как активните, будните хора у нас с претенции за кС с ниво 7-8 (че и с 9-9,5 някои!) избират, подкрепят или търпят сбирщина с кС 0,5-1, да не говорим за „първенците” с кС 0,00? Възможен ли е такъв абсурд? Хич не ми се вярва.
До погледнем проблема от друг ъгъл. Приехме (на доверие), че личностният кС на средностатистическия българин е около 5, тогава горе-долу толкова трябва бъде и осредненият национален кС на българския народ. Да допуснем, че висшето ни управление се избира, подкрепя или търпи не от активната част от обществото, а от всички, от средностатистическия българин. Е, тогава нивото на кС на пасмината, на шайката, на овластената мафия следва и то да е поне около 5. Следва, ама все така не е, тъй като е между 0,00 и 1, и то ако сме толерантни. Значи – пак не става. Не е и така.
А как е?
Извънредно се затруднявам да отговоря. Факторите, които влияят на процеса, са хиляди. Идат и от миналото ни – далечно и не толкова; раждат се и ни съсипват и съвременни, съвсем „пресни” фактори. Каквито и да се причините обаче, фактът е факт: милиони българи с по-висок кС издигат, избират и оставят да управляват по висшите ешелони на властта лица с нищожен кС. Да, правят го. Иначе трябва да допуснем, че обществото нарочно занулява съвестта си и по време на избори, и през дългите години между изборите, когато се прехласва по избраните или безволево ги търпи.
И кога тогава я отнулява?
Защо, защо се получава така? Защо високосъзнателни групи с почти максимален бал кС не се обединяват и (поне) не се опитват да спечелят властта в България? Защо не можем да излъчим нов Левски? Защо не се появяват нашите Линкълн и Рейгън, Чърчил и Маргарет Тачър, Аденауер и Кол? Защо през 3-4 години настъпваме една и съща мотика, а после 3-4 години послушно мажем раните си с мехлем и търпим? Нали „45 години стигаха”? Ала и още 30 не стигат.
Който може да намери верен, правдив цялостен отговор на тези инквизиращи ни въпроси, напълно заслужено трябва да получи Нобелова награда за народознание и обществоведение.Ала опитва ли се някой ако не да спечели Нобеловата награда, то поне „да каже нявга народът”, че този някой се е помъчил да свърши нещо в негово, на народа, име? Събраха ли се поне убедените, искрено вярващите в “demos” и “kratos” български умници и проходци към бъдещето, обсъдиха ли всичките тези „защо”, формулираха ли някакви общи решения, та след години да ги няма тези „защо”, обединиха ли се заедно да изпълняват приетите вишегласно решения? Все и аз щях да чуя, ако се беше случило такова чудо над чудесата.
И нека не се облажваме с елементарните обяснения: поголовното ни равнодушие, националната ни апатия, обезвереността на „хората”, турското робство, тоталитарните ни сантименти, световната конспирация, „българската работа” и т.н. Тъй като веднага възникват цяла верига от нови въпроси: на какво отгоре сме равнодушни, живеейки насред рая на Земята; кой ни обезвери – марсианците ли; и Васил Левски с Ботйова ли са „българска работа”, или са венецът на българската работа? За болшевишките сантименти пък да не отваряме дума, че 90% от сантименталните вече са покойници. И т.н.
Наясно съм какво си мислят повечето от читателите: „Добре де, ама навсякъде по света е горе-долу така.” Напълно съм съгласен с „горе-долу”, макар че бих избегнал думата „навсякъде”. Да, последната около половин година се оказа особено обезкуражаваща спрямо оптимистите, които твърдяха, че поне сред водещите цивилизовани демократични (почти) държави националната и управленската безсъвестност (и идиотизъм, и волунтаризъм, и безхаберие) са пренебрежимо малки. Никак не съм сигурен, че оптимистите са останали на новогодишното си дългогодишно мнение. И какво от това? Повсеместната глобална профанация на типа държавност, наречен демокрация, като най-висша форма на политическо служене на събратята си означава ли, че и ние българите трябва да вдигнем ръце и да се предадем на инерцията? Понеже е най-лесно. И понеже да се бориш, не е никаква далавера. Толкова за „международното положение”.
А сега, на изпроводяк, да въведа набързо още едно мое „изобретение”: коефициента на ефективност на съвестта, кЕС. Той сочи как се използва личната и националната обществена съвест за неговото, на обществото, собствено добруване и развитие. След всичко написано дотук е ясно, че нашият български кЕС е много нисък. Това означава, че хората с висок кС, най-съзнателните ни и благословени свише сънародници, не заемат високи властови позиции, т.е. тяхната съвест не е „употребена” на ползу роду. Поне в държавното управление. Този наш кЕС обяснява много неща. Едно на ръка, че националният ни кС е нисък – и кЕС в национален план е смехотворен. Пак същото на ръка, че башначалниците на разните видове власти (бръснатите глави, да ги наречем) са с кС, клонящ към 0,00, ами и общобългарският кЕС клони нататък. (Помните ли какво казва по-горе Шопенхауер? Колко хора на честта познавате, ала да са публични личности на висока ръководна длъжност?) И изобщо как си представяме управляващите (администрацията, мениджърите на една държава, нашата) да са с най-ниския кС, а те да вършат добри неща; как си представяме държавата ни да е просперираща, след като кЕС в същата тази наша държава е нищожен? Ние наистина ли сме идиоти, както благоволи да се изрази Христо Ботйов Петков, или все пак само се правим на такива?
Да се върнем на основния факт и да приключваме. Основният факт е очевиден: у нас „по-добрите” избират, подкрепят или търпят най-лошите. Това е. Звучи покъртително зле. Много е обидно. Непоносимо унизително е.
Непоносимо за кого?
Какво следва утре ли? Нямам идея. Вижда се с просто око, ако човек не е абсолютно безсъвестен, че утре България отново ще е пред все същия кошмарен избор между партийните „формации” на еднокнижния доктор на магистралните науки Бащицата, Алкохолика от сараите, бузлуджанската Кебапчийка, Приемащия-Паради-с-Дънките Войвода, Биещия Бабички Шумозаглушител и прочее индиански вожд. А защо не и пред алтернативата Али Баба-Черепа. (Това безумие накрая е последното умопомрачително доказателство за нивото и на националния кС, и на националния кЕС.) А наоколо (пак утре) ще душат за мръвка Пчеличката от плодоносните черешови градини, Ферарито с цвят червен, оня Копейкин ли беше или Рубльов и подобна „комсомолска” компания…
Прекрасен национален избор. Достоен. Напълно съответстващ на текущите ни национални кС и кЕС. (Кавичките пак от вас.)
И, да, много добре знам, че пропускам една-две политически сили. Съвсем умишлено го правя. Когато те се обединят в името на народовластието, когато станат истинска алтернатива на целокупната мафия, изброена (не изчерпателно) по-горе, тогава ще ги споменавам.
А какво ни чака след утре? Пак нямам идея. Нещо обаче ще се случи, не е възможно да продължаваме все така. Рано или късно ще се случи. (Дано да не е късно, ако късно се случи.) Ако някой беше попитал българите през 1870 г. (узаконяването на Българската екзархия) какво им предстои, колцина провидци измежду тях щяха да отвърнат, че след осем години ги чака и Освобождение, а след още седем и Съединение? А в навечерието на относително богатата и плодоносна 1939 г. кой у нас е предполагал, че след две години възторжено ще хвърляме цветя по влаковете с германците, след още три – пак възторжено – по влаковете с руснаците, а после още 45 години ще строим „светлото бъдеще” за свинете в Белене? Така че само Господ знае какво ни чака след утре. Ала какво ще е то, „утрето”, зависи както от Божията милост, така и от нас.
Каквото и да се случва обаче, едно не бива да продължава, ако ни е останала поне капка национална съвест. Не бива и занапред Христо Ботйов Петков да е все така прав със своето пророческо „свестните у нас считат за луди”.
И съвестните. Което е почти едно и също.
2-16 юни 2020
Споделете
