Предатели и родолюбци
- 13 Октомври 2020
Текстът ми търпи десетки кавички. Включително и в заглавието. Предоставям на читателя тази неблагодарна работа. Слагайте си ги, където душата ви подскаже.
Мисля си за предателите на България. Не от онзи ден, откакто приеха многострадалната паневропейска резолюция, покрай която предателите се опозориха окончателно, а от години си мисля. И пиша от време на време на тази тема. За националните предатели. Не е трудно да се пише за тях, повярвайте ми.
Всичко е просто, а публиката у нас, както е известно, обича простотата, за да се разбира и помежду си, и с властта. Коя е родината ни? Правилно – Република България. Който не я харесва такава, каквато е, какъв е? Правилно – предател. А който я харесва и я брани от предателите, какъв е? Правилно – родолюбец, той и патриот. Предателите, слава Богу, са малцина, но няма да ги соча поименно, защото не заслужават такова усилие. А патриотите са мнозина. Родолюбци в сърцето на лицемерната Европа са Сашо Йорданов, Новаков, Слабаков и Джамбазки, които прославят Република България. А отсам границата се борят с предателите, които си позволяват да хулят на глас родината си, и така ни отсрамват в тази благородна битка изтъкнати родолюбци като Бойко Борисов, като Гешев, Цацаров, Тома Биков или Георги Марков – не писателят предател, дето закономерно го убиха, а депутатът от ГЕРБ, агентът на Държавна сигурност Николай. Те никога, ама никога не хулят родината си дори наум.
Виждате ли колко е просто да се пише на тази тема?
Та си мисля за предателите на България. И винаги, неотклонно се сещам за Левски и Ботев, от нашата страна, и за Солженицин и Сахаров, от другата.
Няма сега да се занимаваме с предателите Солженицин и Сахаров, които оплюваха светлата си родина СССР. Нека се върнем при Левски и Ботев. По-скоро не при тях, а при въображаем техен сънародник и съвременник, примерно прапрадядото на Тома Биков или прадядо му на Сашо Йорданов. Не по кръв прадядо им, а като духовен предтеча на въпросните съвременни патриоти и хилядите като тях от Тимок до Велека.
Да, съзнавам, че аналогията ми няма да е коректна, че всичко е доста различно някога и сега, ама е съпоставимо – дума да не става, съвсем съпоставимо е.
Сънародникът им – изфантазираният – и той като мене си мисли за предателите на България. Тогавашните. Коя му е родината на прадядо им (духовният) на Гешев и Цацаров? Правилно – Османската империя. Понеже тече есента на 1876-а, реколтата му на прадядото вече е събрана, гроздето му е в бъчвите, виното ферментира. Човекът не че е богат, но е сравнително заможен за онова време, можем да го наречем и чорбаджия. Та чорбаджията си мисли за предателите, сиреч за Левски и Ботев. О, не мисли за тях с лошо чувство вероятно защото вече са мъртви, а някак така със съжаление какви будали са били приживе.
Ей го Левски, разсъждава си прадядо му (духовният) на Георги Марков, агент Николай. Добре, не е баш късмет отечеството ти да е под турска власт, демек да си гражданин на Османската империя, ама това да не е от вчера или от миналия век. Свикнали сме вече, и прадедите ни са били свикнали, и техните прадеди. И още – тая власт да не е случайна? Избрана си е съвсем демократично от Аллах, с пълно мнозинство, така да се каже. Ако нещо трябва да се променя, Аллах ще направи нов избор, пак съвсем демократичен. А ти си хукнал да буниш хората и да сваляш властта с оръжие!
Ама защо го хванаха, как го хванаха органите на реда? А де! Всичко е свързано с обира на пощата в Арабаконак. Ааа, пътят през Арабаконак, чоджум… Ако го нямаше пътя, кой щеше да минава оттам? Не поща, дявол нямаше да мине. А Абдул Азис направи път за чудо и приказ. Да свърже Северна с Южна България, да се отвори алъш-веришът.
И само това добро ли сториха султаните ни? Ами десятъкът! Само 10 процента данък, какво му плащаш? Това означава стабилност, растеж! Животът рязко се подобри напоследък, що народ вече станахме чорбаджии! Пътуваме си по Европата и из Ориента – свобода, рахатлък! И, разбира се, всичко, което прави султанът и министрите му, е в името и за благото на раята.
Напомням – това всичкото си го мисли чорбаджията през есента на 1876-а, докато му кипва новото вино, а мишките благодарят на Аллах за чувалите жито в хамбара му.
И ти – за благодарност! – ще ходиш да участваш по легии на Запад, ще търчиш да сваляш султана! И ще се оплакваш наляво и надясно, че животът в родината ти бил лош и бил робия! Даже и по запустелите румънски воденици на оня протестър Христо Ботев, калоферчето, ще се жалваш, докато ви измръзват кокалите. А калоферското даскалче само поддаква, нали и то е на същия акъл. Вестници издава, стохоплетства, клевети властта, проклина султана и зове на бунт. И цяла Европа чете и ни гледа срамотиите как се излагаме… И все Русия им е виновна. Който щял да ни освободи, той щял и да ни пороби – такива ги приказвал карловецът. Дрън-дрън. Тя да ни освободи, пък нека и ни пороби по-после. Какво толкова, джанъм! Санким ще ни е за първак!
И какво стана накрая? Разбуниха тоя-оня, вдигнаха се срещу властта тук-там, изклаха ги, изпоозаптиха ги по горите и деретата и айде в Диарбекир. А ония двамата? Единият на бесилото още през 73-та, другият с куршум навръх Балкана. Хак да им е!
Така си е мислел нашият български духовен прадядо на днешните родолюбци. И е оцелял и след Априлското въстание, и след Освобождението, и след трите национални катастрофи, и след болшевишката катастрофа – та до днес. И е жив та жив и сред брюкселските българи, и тем паче сред тукашните.
Мисля си за тях, за предателите, но пò ми е мъчно за патриотите. Имат деца, внуци. Умни деца и внуци, които или вече разбират, или скоро ще разберат каква кръв носят. Не само духовна, а истинска, с хемоглобин и едно-друго. Няма да им е леко да осъзнаят каква битка им предстои да очистят кръвта си. И като си помисли човек – цялата тази дандания и тогава, и сега винаги е била за пари. Заради пари. Милите родолюбци… Колко са евтини... Евтино родолюбие за жалки стотинки от пещерата, където са камарите жълтици на неколцината али-баби на българския патриотизъм.
Ама когато човек е решил да се опозорява, никой не може да му попречи. Ни деца, ни внуци.
Тук за финал би било подходящо да се цитира протестърът Христо Ботев, предателят на Османската империя, с последния си стих от кръчмарското стихотворение „В механата”. Би било обаче банално.
По-добре да свърша пак с нещо банално. Помните ли какво бе написал най-големият син на бай Минчо Вазов, сопотчанинът? Финалът на „Немили-недраги”? Цитирам: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?” Та и на мен ми се ще да въздъхна: „Бедни, бедни Сашо! Защо не се отдръпна някъде на тихо и покойно – като Радикал-демократическата ти партия?”
Ама пусти жълтици, па макар и да са само шепа-две…
Само шепа-две, ама жълтици, ще ми се сопне патриотът Тома Биков.
„Тъй върви светът!”, би обобщил стихоплетецът от Калофер, светла му памет.
Споделете
