Стоян Михайловски

: 10 Ноември 2020

stoqn

Днес пак е 10 ноември. За 31-ви път. И пак ще се изпонапишат и изговорят милионите думи, които пишем и произнасяме всяка година. Същите думи. Само разочарованието и гневът, с които емоционално ги натоварваме, растат в геометрична прогресия.

По българските земи някога е живял наш сънародник, името му е Стоян Михайловски. Ние нищо не знаем за него, освен че е създал „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви…”И някакви басни. По-търпеливият читател, който ще се запознае с цитата по-долу, ще подразбере защо нищо не знаем. Впрочем ние почти нищо не знаем и за Левски, за Ботев, за Захари. Това обаче е друга тема, да се върнем на 10 ноември.

31 години вече се опитваме да си обясним защо нещо куца със свободата ни, защо все нещо куцо се получава с дарената ни през 1989-а куца свобода, защо едно, защо друго. Опитите ни никога не водят до общонароден смислен отговор, но пък имаме стопроцентов национален консенсус за едно: ние не сме виновни за качеството на свободата си, всеки един от нас; всеки един от нас не носи отговорност за качеството на свободата ни, носят отговорност другите.

Стоян Михайловски е разсъждавал преди стотина години, по-точно през 1924-та, три години преди да си иде от тази свят, върху тази куца материя свободата. А по-конкретно върху българската свобода между 1878 и 1924 г. И е стигнал до някои прозрения, които ми се струват извънредно актуални. С прозренията обикновено е така – безсмъртни са. И затова не се изучават в училищата, където свободата куца. Ето линк към откъс от „Политически и философско-религиозни размишления” на будителя Стоян Михайловски:

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=39&WorkID=648&Level=1

А аз ще приведа само кратък цитат за нашенския тип свобода и нашенските илюзии за свободата. 96 години оттогава!

„Човек може не дотолкова, доколкото знае, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на знанието си. Това, защото идеята не въздействува върху нашето живеяне, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие, тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

Исто така човек бива свободен не дотолкова, доколкото знае какво нещо е свободата, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на своята свобода. Това, защото идеята за свобода не въздействува върху нашия modus vivendi, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие - тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

А това значи, че човек бива свободен пропорционално със своите граждански добродетели - сиреч пропорционално с чувствата на дълг, солидарност, преданост и любов, които го въодушевяват и ръководят в публичния живот.

Друго нещо е свобода, и друго нещо е вънкашна свобода, дума Соловьов, като подразбира, че друго нещо е вънкашна свобода, веществена свобода, и друго нещо е вътрешна свобода, сиреч духовна свобода. Човек може да обладава пълна вънкашна свобода - получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти. Примери можем да наброим със стотини и хиляди в нашето общество, където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни вълнения и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, за да заграбят наново изгубените властнически блага и прерогативи.

Да, заробен човек не значи човек, комуто деспот някакъв връзва ръцете и ограничава волята и начинанията.

Човек може да е с развързани ръце, да се държи волно и независимо - и да бъде раб.

Казваме раб, а не роб.

Роб - това е физическият заробеник.

Раб - това е духовният заробеник, робуващият на пороците.

Рабът може да не бъде роб: това обстоятелство обаче не го прави волен.

Истински свободен човек е онзи, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, понеже е заробеник духовен, понеже слугува на своите лоши страсти.

Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наопаки, случаи, когато вънкашната, чисто веществената свобода усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано!

Така стана с българите.

Може да се докаже с една математическа точност - сиреч със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият прогрес осъществен у нас е прогресирането на рабската алчност и хищност, на рабската вражда и мстителност, на рабското самолюбие и самопоклонство.

Да, робът изчезна - рабът продължава свят да светува.

Потисникът - като се отстрани от политическата арена - завеща своята духовна сплутост на потиснатия!”

Споделете