Елегия за „птички под дъжда”
- 12 Май 2021
Бележка: цитатът, който ми се стори подходящ за заглавието, е от филма „Зеленият път”. И една чудесна книга имаше едно време с подобно заглавие – на Александър Томов.
За всеки непредубеден разумен човек е очевидно, че децата не са приоритет за нашето общество. Много ги обичаме, много се грижим за тях – особено за здравето и образованието им, но с ръка на сърцето трябва да си признаем, че съществуват и по-важни проблеми от тях. Терзаят ни фундаментални въпроси, чието решаване не търпи отлагане, докато децата могат и да почакат. Какви въпроси ли? Що за проклети въпроси биха могли да стоят над добруването на децата ни! Ами стотици са. Ще дам примери, за да не ви звучи голословно. Коя е Мата Хари? Ето ви един първостепенен национален въпрос, а отговорът кара цялата ни държава да тръпне. Друг: колко карата са кюлчетата злато в чекмеджето и какви са им серийните номера? Или: какви точно са сексуалните забавления в оня затворнически клип? Или: кой скулптор ще се окаже по-òправен с културата – мултакът или „отровният” мускетар? Или: кой хубавец е най-красив с каскет: мъдреците на маркс-ленинизма Никита Хрушчов и Тодор Живков или все пак титанът в борбата с корупцията Иван Гешев? И още стотици такива тежки общобългарски въпроси. Децата могат и да почакат. Те се радват на щастливото си детство – какво тук значат десетина или двайсет години да потраят, докато ние си отговорим на питанията.
И все пак, децата… Те заслужават вниманието ни, нали? Нека им отделим пет минути. Най-малкото защото такъв дори авторитет, признат донякъде и по нашите земи, като Господа Бога ни Исус Христос е рекъл: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.”
Няма спор, че потресът от онова, което се случва в България буквално пред очите ни, засяга пряко и възрастните, и младежите. Болката ми обаче е най-вече за децата. За всички наши деца. Ала аз няма да пиша тук за всички деца, а само за една конкретна група. Ситуацията с децата и внуците на – да ги наречем – определени хора наистина би следвало да е обект на специално внимание. Поне от страна на тези от нас, които се безпокоят за детската психика не само на своите, а на всички български деца. В това число и децата на „определените хора”. Кои са „определените хора” ли? Ами овластените, да кажа така, властниците политици, продажни правници, продажни журналисти и всякакви други продажници от всякакви други власти.
Ахааа… Значи, мислите си вие, ще си чешем езиците с децата на негодниците! Признавам, нещо такова ми се върти в ума. Вие ще кажете, че са важни нашите деца, добрите деца, правилните. Абсолютно вярно, важни са, особено собствените ни. Обаче нека не забравяме, че тези деца, за които иде реч, са хиляди и хиляди. Те са децата на хиляди „активисти” – крадци, разбойници, рушватчии, разпределители на порции и грантове, видни деятели или просто деятели, „бизнесмени”, приятни – както казваше Гогол – във всяко отношение, и просто приятни „бизнесмени”, едри и дребни чиновници, едри и дребни партийци, ченгета с пагони и без пагони, „журналисти”, „публицисти” и „социолози” и „политолози” – и безбройната рат от измекяри, плужеци и попови прасета, които пълзят около тях, защото в копанята с помията винаги капе по нещо, а понякога и по много неща.
Ситуацията с тези деца е проста. Татко и мама, дядо и баба постоянно са на телевизионния екран или са герои в интернет, или са герои в местните новини и клюки. С какво се занимават от сутрин до полунощ татко и дядо? Освен с крадене и беззакония, разбира се. С араламбене се занимават, както казваше преди половин век Йордан Радичков по друг повод и за други хора. За определените хора, за които говоря тук, „араламбене му е майката” не е само житейски девиз, но и начин както за оцеляване, така и за служебно издигане и съответно забогатяване. Тези родители, тези баби и дядовци изобщо не ме интересуват: те са обречени, те се самоунищожиха, те си „заработиха” абсолютно напусто изживян търчи-лъжовен живот, па ако ще да се самопогребаха под хиляди кюлчета злато, под килограми скопъценности, препълнили поцинкованите им кофи, или в прегръдките на ПИК-ови „поетеси” и „журналистки”-баничарки.
За децата и внуците им е моята елегия. Включително и за най-малките, които сега може и да не разбират, но след година или пет години ще има кой – и в училище, и на улицата – да им представи нещата за мама и баба по начин, от който ще им се изправят косите.
Нека сега си въобразим няколко дечица, неколцина тийнейджъри, че дори и почти абитуриенти, деца и внуци на някои от политическите „остриета” с озверелите животински физиономии, дето не слизат от екрана или от фейсбук. Най-общо, без да се спираме на хилядите нюанси, тези неколцина деца и юноши попадат в три групи.
Първата – многобройната – одобрява всичко, което семейните величия правят и говорят, кефи се, консумира благата, идващи от „трудовия” позор, с една дума – живее си живота. Какво ще се пръкне утре от тези млади души? Не ми се мисли. Бог да им е на помощ.
Втората значително по-малобройна категория деца включва непукистите. Изобщо не се вълнуват какви ги плещи баща им, в какво го обвиняват публично и общонационално, важното е никой да не ги закача, докато си консумират благата от татковия позор. Не ги вълнува какво говори един чичо за простата им кърджалийска майка, при това всенародно. Не желаят да ги закачат. Дори баща им ги дразни, когато ги закача: стига им той да влачи. Какво ще се пръкне утре и от тези млади души? Не ми се мисли. Бог да им е на помощ и на тях.
Третата съвсем малка група, говорим за пораснали юноши, младежи, умират от срам, чудят се къде да се скрият, когато мама или баба „подкарат моторетката” от някое директно предавано заседание я на парламента, я на някои друго мафиотско сборище. Тези деца знаят откъде и как идват парите в къщи, знаят какъв подлец, мръсник, извратеняк или пък буквално криминален престъпник трябва да е баща им, за да печели тези пари по този начин. И няма как да се самоизлъжат просто защото няма как. Те да не са идиоти, тези добри, невинни деца, поели тежкия кръст да се родят в семействата на подлеци и гангстери. И когато те, децата, гледат „Зеленият път” и Джон Кофи казва: „Той е лош човек, шефе” – те си мислят, клетниците, по асоциация за баща си или за дядо си. А когато Джон Кофи стене: „Уморен съм, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда… Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Уморен съм от болката, която чувам и усещам по света всеки ден” – те волю-неволю мислят за делата на баща си и дядо си, които допринасят светът да бъде такава гадост, каквато често е. И за себе си в този свят мислят, със съответната фамилия.
Как ще оцелеят тези млади чисти души? Как ще се съхранят от тази непоносима болка, от семейния си позор, за да вършат добро през своя си живот? Мисля за тях, всеки ден мисля. Бог да ги благослови по пътя им!
А ние? По-възрастните от тях, доста възрастните и съвсем възрастните? Какво правим ние?
Отговорът е досадно всеизвестен – шоу. Постно, скучно, бездарно, отвратително, престъпно шоу, в което е заложено на карта бъдещето на нашите деца и внуци. Всичките стотици и стотици хиляди наши български деца и внуци.
Едно такова бъдеще за мен, едно такова бъдеще за теб – това му трябва на човек…
Бог да пази децата ни от шоу-бъдещето, което ние им спретваме.
Споделете
