Боклукът вън е следствие на боклука вътре
- 20 Септември 2022
Попътувах и поживях напоследък из родината. Цели три седмици. Бях в Средна гора, в Родопите, оттам обратно на север към Балкана, после морето край Балчик, накрая на запад към София. Нагледах се на красоти и хоризонти. На разни други неща у хората и около хората. Сега обаче ми се ще да кажа две приказки за пътищата ни и по-конкретно за отбивките. И за изборите ни.
Допускам с огромна вероятност, че в нашата прекрасна с природата си страна няма нито една пътна отбивка, където да не е захвърлен боклук. Много или малко. Или съвсем малко понякога. Но без боклук няма. Няма и няма. Някои отбивки са просто покъртителни – не просто като гледка или воня. Те са покъртителни със самото си съществуване. Не и за нас, разбира се, които ги създаваме. Ние не сме лесно покъртяеми.
Ще разкажа само за една по-специална. Родопска. Там ужасът е „умело” поприкрит, а отбивката е „само” средностатистическа гадост. Спираш между отпадъците, за да си налееш вода от чешмата отсреща. Студена вкусна вода, фантастична борова гора, чист въздух, синьо небе, жив човек няма. Птички. Наливам вода, решавам да се разходя малко по-надолу, да погледам наоколо, да си взема довиждане с любимата ми Родопа. Там е част от сърцето ѝ, между Давидково и Манастир. Далеч вдясно в ниското тече река. Дълбоко стръмно дере, поне 30-40 метра. Надзъртам в една просека между боровете – и пред очите ми лъсва каквото лъсва. Това не е обичайната помийна наша свинщина, не е „синдромът ляв завой”, както го наричам, когато Ленчето бомбардира гората през десният прозорец с каквото им се е насъбрало с Кольо в москвича през последните километри – не, това е огромно сметище, хиляди и хиляди пластмасови бутилки, опаковки и т.н. От шосето до реката долу, десетки и десетки метри, хиляди и хиляди човешки избори.
Това чудо не е сътворено от 100 души. Нито от 500. Не зная и не ме интересува откога датира. Видях го с очите си примерно две седмици преди потопа из Карловско. Докато съчувстваме на ония хора там, да ви запозная с малко география. Тая рекица над Манастир отива до селото, влива се в Манастирската река, после следват Белишката, Юговската, тя се влива в Чая, оттам всичко бухва в Марица.
Помните ли наводненията заради прелялата Чая, сиреч Чепеларската река?
Колко такива сметища има в Родопите?
Колко такива сметища има в България?
Колко милиона души участват в построяването на тези пирамиди на съвременната „българщина”?
Колцина от тях осъзнават някаква отговорност за състоянието на съвременната „българщина”? Понеже се осъзнава със съзнанието.
Като се прибрах в София, имах работа на запад от центъра. Пресичам площад „Възраждане”, втората кола съм на светофара. Юнакът пред мен изчаква зеленото и изхвърля смачканото си шише фанта или кока-кола между трамвайните линии на булевард „Христо Ботев”.
А Христо Ботев го гледа откъм паметника си и си мисли за боклукчарника около и в Калофер.
Сега за изборите ни български.
Представяте ли си какъв избирател е лицето, което избира да постъпва като себе си, вместо като възпитан човек? Представяте ли си как лицето, хвърлящо боклуците от колата си в дерето, в полето, в гората, върху асфалта, просто на магистралата, как това лице гласува с разума си и с морала си? Мнозинство ли са у нас такива лица? Очевидно, ако вярвам на това, което видяха очите ми. Може ли да се разчита на такова мнозинство? Може. Естествено, че може. Точно на разума и морала му това разчитат българските мракобесници със и без пагони.
Последните години ми минаваше мисълта за образователен ценз. За законова забрана. Поне неграмотните да не гласуват. Нищо че Европейският съюз го забранява. (Той и да се краде уж забранява.) Ясно е, че българските мракобесници със и без пагони никога няма да въведат такъв ценз, няма да си орежат следовниците я! Но на човек му минават подобни мисли. После се сещаш за стотиците грамотни, повечето с „вишо”, които познаваш или си виждал, представяш си ги с лекота как изхвърлят боклуците си, докато от джоба им стърчи престижната диплома – и меракът ти за изборен ценз се изпарява.
Минава ти и друга мисъл, тя и надежда. Надежда, че ще помогнат трудностите, изпитанията. Понеже настъпи трудно, изпитно време. Нека не се заблуждаваме обаче. И трудностите днес не са и няма да са спасение. Нищо не е чак толкова трудно и лошо у нас – напротив. Ще се справим пак с всичко, сигурен съм. Като общо население. Някои ще страдат жестоко, разбира се, но това няма да промени нагласите на огромното мнозинство. Включително към боклукоизхвърляне, където им падне. Нито нагласите към продажничество и към „мека” робия, които са пряка рожба на склонността ни да живеем сред боклук. И примирението ни да живеем сред боклук. Морален включително.
Не, нито тези скорошните, нито изборите напролет ще променят нещо. Тия нагласи не се променят с парламентарни избори.
Не ме питайте с какво – не знам. Ех, да знаех…
Знам поне да смятам. Сметнах, че ако всеки от нас, които не хвърлят боклуци в деретата или по пътищата (или от балкона си), убеди поне един от другите, от хвърлячите, от мнозинството, то ще намалее точно с толкова, колкото сме ние. А ние не сме малко. Изглежда просто и примамливо. Не е голям зор да опитаме. Ето, аз го правя.
Ала и в това не вярвам особено.
Господ и времето са ми упованието. Ако е рекъл Господ.
Споделете
