Следновогодишни хоризонти

: 10 Януари 2023

макове Хоризонтите в заглавието може и да са в кавички. Знам ли и аз.

Със или без кавички времето си тече, коледните празници отминаха, история са и новогодишните почивни дни. Нека поработим. Да видим докъде я докарахме. Не да се озърнем наоколо за мандати, мандатчета и криптовалути, а да се загледаме по-надалеч, че и да се взрем към хоризонта, ако се налага. Хоризонтите по-точно. Оня отзад и оня отпред.

Ще започна с простичка констатация: живеем добре, дори много добре. Като цяло. Като народ. Като общонародни показатели. Да ни се ненадяваш. Каквото и да брътвят провокатори, мракобесници и човекомразци като Костя Копейкин, живеем добре. Българите сме сред първия милиард – онази една осма от населението на планетата Земя, които живеят най-добре. И съм сигурен, че даже вътре в този условен милиард не попълваме последните 6-7 милиона. По-напред сме. Черногледците да си черногледстват – халал им гледката, но ние наистина никога не сме живели така добре: нито при Аспарух, нито при Василий ІІ Българоубиец, нито при Сюлейман Великолепни, нито преди век при Стамболийски и Цанков... Даже при другаря Тодор Живков живеехме по-зле. Ей Богу! Да не споменавам другаря Жан Виденов.

Да де, обаче…

Ако питаме хората обаче, те са постоянно недоволни. Днес. Най-меко казано недоволни. Някои, докато са дочитали горния абзац, вече са се смеели презрително-ехидно или гневно са разкопчавали кобурите на невърнатите си служебни пищови. Хибридно казано. Или полухибридно. Разбирам ги недоволните. Аз самият също съм много недоволен, че не живеем така, както бихме могли, ако положим повече усилия. Е, да, заплатите. Е, да, пенсиите. Пътищата. Границата. Токът и парното. Ами лекарствата? Да, да, да. И въпреки това, въпреки присъщите за нашето народонаселение мрънкания, оплаквания, претенции, дезоксирибов негативизъм и прочее – никога не сме живели така добре. Като едно многомилионно цяло. Напук на политиците ни, напук на мафии, псевдоолигархични „задруги”, „масонски” ложи и спални или селски „седенки” – добре сме. Би следвало да се гордеем и да сме доволни поне донякъде.

Би следвало, обаче…

Обаче не сме. Нито се гордеем, нито сме доволни поне малко. Камо ли да сме щастливи. Никак. Какво ти щастие! Питат ни щастливи ли сме, ние ръмжим. И все сме на задните места по щастие дори в световен афро-азиатски мащаб. През октомври 2021-ва България е на 88-о място сред 104 страни в международно проучване на „Галъп”, нарича се „Световен доклад за щастието” (World Happiness Report). Хайде да се опитаме да си отговорим защо чак 88-о. Може би ще провидим нещо там, към хоризонтите.

Затова в този текст ще кажа тежки думи за важните, по-важните и изключително важните неща.

Съгласен съм, всичко е важно. И халът на магистралите ни, и оня дерайлирал влак, и следващият подпалил се влак, и токът, и местата в детските градини, и всичко друго важно е важно.

Съгласете се и вие обаче, че освен важни има и по-важни неща. Доста по-важни неща. Например: кои са машинистите на влака, наречен „България”; кой организира конкурса за машинистите; кой избира (или си харесва) организаторите на конкурсите за машинисти; защо ако в конкурса кандидатстват Линкълн, Махатма Ганди и Румен Радев, ние ще предпочетем Румен Радев; защо той ще назначи Стефан Янев или Гълъб Донев за служебни премиери вместо примерно Христо Грозев (идеята е добра впрочем, направо си е жизнеутвърждаваща: руското ГРУ (отдел „Убийци”) много по-трудно помазва с „новичок” министър-председатели, нежели журналисти или дисиденти); защо сме живи без „Газпром”, след като трябваше да сме мъртви според конкурсаджиите; защо на първия ред в парламента седят криминални престъпници, а не народни представители; и много, много други по-важни неща.

Накрая: няма как да не се договорим с читателя, че освен важни и по-важни съществуват и изключително важни неща. За жалост не са едно и две. Ето сега ще посоча само две, пряко свързани с щастието и нещастието на всеки народ, включително и най-юнашките народи като нашия.

Първо, българският народ продължава извънредно много да се затруднява при разпознаването на доброто и злото. Като еднояйчни близнаци са му. Често ги обърква все още. Понякога фатално размества местата им. А се възприема като Божи народ. Дълбоко религиозен – според нас си. Ала бърка и размества добро и зло. След което ужасно го боли, която болка при такова разместване е най-малкото зло.

Второ, то иде от първото. Българският народ като цяло и поединично продължава да е на „вие” с покаянието за собствените си грехове. (А някои наивници като моя милост все така въпият за лустрация на разни дами и господа, отговорни за разни греховни деяния!) Българският народ продължава да е на „вие” със съобразяването с историята си. Не си вади поуки от нея. Не тегли мъчителни изводи. Защо да се покайва народът ни, като винаги е прав? И е бил прав. Я какъв ни е юнак! В резултат се бойкоборисовизира. Напоследък се и славитрифоновизира, но май че му мина. Боя се да не му хрумне и да се костякопейкинизира, че тогава съвсем я втасахме.

Дума да не става, стърчат и бодат очите ни и други изключително важни неща, които пряко произтичат от „първо” и „второ”. Само част изброявам по-долу, като ги подреждам според вътрешното си субективно усещане за значимостта им. Попитайте себе си дали не са и те сред основните причини да не сме щастливи като човеци и като народ.

1. Властта в България не произтича от народа. Това означава, че член 1 от Конституцията ни е суспендиран, казано гальовно. С трите си алинеи накуп – в кошчето за боклук. Казано пак така меко. Не вярвате? Моля, изчакайте пет секунди за копипейст.

Чл. 1. (1) България е република с парламентарно управление.

(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Комай се споразумяхме.

Е, няма как да е щастлив който и да било народ, чийто член 1 от Конституцията е суспендиран в кошчето за боклук, а народът дори не си задава въпросите защо, как, от кого, откога и докога.

2. Властта в България се набира, се рекрутира, се осъществява не от партии, а от представители на партийни котерии, на мафии и мафийки, на пишманикономически, псевдоолигархически, комичномасонски и прочее незаконни формирования. Съответно държавата България е огледало на характера и дейността на тези люде. (Родината ни, слава Богу, все още не е тяхно огледало.)

Е, няма как да е щастлив който и да било народ, чиято власт се попълва до голяма степен от такива същества.

3. Точка 1 и точка 2 са отпред само от уважение към логиката и към върховенството на „идеалната” власт, както са я разбирали Платон и разни други светли умове. А иначе тъкмо в тази точка 3 е скрита баба ни Яга. Точка 1 и точка 2 са само трагично и неотвратимо следствие на „кръвната” и „от векове за векове” имперско-идеологическо-прeстъпно-мафиотско-митологическа „братска” връзка на властта в днешна и вчерашна България с властта в СССР и днешна Русия. До голяма степен нашият модел на държавническа практика е техният модел. Вероятно защото ни харесваше моделът им. И все така харесва на мнозина. Моделът ни днес (все още) е карикатурно, но все пак приблизително копие на техния – с наш бонус географията ни. (За географията – малко по-късно.) Вярно е, тенденциите са за поврат, и то коренен поврат към нормалното и общочовешкото, но той, повратът, не ще бъде наша общобългарска заслуга, а ще е резултат от резултата на престъпната война на Русия срещу Украйна, която война Русия ще загуби, ако му е писано на този свят да го бъде.

Апропо, за „братската” българо-руска, българо-съветска и пак българо-руска връзка. Някой от така наречените патриоти, родолюбци и така нататък потурести „даживейбългарийци” може ли най-после простичко да обясни на нас, любознателните и жадните да бъдем просветени, защо не доверяват на публично заявеното за „братската” връзка от Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов и Стамболов, от Райко Алексиев – Щуреца и Георги Марков, а папагалстват от Георги Първанов, Румен Радев, онова дебилно недоразумение от Варна и от „превъзходителството” Митрофанова? Тишина. Така и ще си останем любознателни и гладни за просвета.

Е, няма как да е щастлив който и да било народ, чийто властови модел се мъчи (макар и карикатурно) да следва съветско-руския модел.

Забележка: Следва го вече почти 80 години – с редки и кратки изключения, от които мнозинството българи едва ли не се отрича и гнуси. Като зомбирани повтаряме и повтаряме „прехода” та „прехода”; и отчитаме всякакви „отчети” и алабализми все от 11 ноември 1989-а, сякаш на 10 ноември се е случило някакво чудо над чудесата, освен че Тодор Живков го свалиха от партийния връх. Не, „отчетите” бива да биват от 9 септември 1944-та, когато и откогато се случиха разни неща има-няма вече 80 години. Като едно органично цяло се случиха и се случват. И някои от тия разни неща бяха и са наистина чудо над чудесата, чиито плодове берем и днес с пълни малоумни шепи.

Да, да, покаянието…

4. В днешна България (т.т. 1, 2, 3 „работят”) законодателната и изпълнителната власт са корумпирани, бездарни и ялови. А трета и четвърта власт просто няма. Сиреч съществуват уж правоприлагащи институции и всякакви телевизии, вестници, сайтове и прочее, но няма съдебна и медийна власт. В оня смисъл, нормалния и общочовешкия.

Е, няма как да е щастлив който и да било народ, на който му „се губят” четири от четирите главни власти на съвременната държава.

5. Като следствие на т.т. 1-4 имаме тежки проблеми с демографските ни показатели. Причините за тях са не само в т.т. 1-4, за да бъдем коректни. Нито са само в миш-маша, който бъркаме от доброто и злото или в липсата ни на покаяние. Демографията българска е огромна тема. Тук само я отбелязвам като безспорен фактор за нашето усещане за нещастие. А нашето усещане за нещастие, от своя страна, се превръща в безспорен фактор за демографските ни показатели.

6. Заради многовековни неправди и мъки, които ние си въобразяваме, че са предимно и специфично наша историческа участ, съвременните българи живеем с трагикомичното убеждение, че сме измамени, че сме прецакани, че несправедливо ни е отнето нещо, което по право ни принадлежи, че сме юнаци, ама лошите от лошотия и завист са ни ощетили. И съответно (в съответствие с всемирната справедливост!) сега всемирът ни е длъжен, и то още как, сиреч сега и най-после трябва да бъдем възмездени ако не от всемира, то поне от „лошите” и „късметлиите”. Обаче те не ни възмездяват, правят се на умрели лисици и нехаят за всемирната справедливост. И униваме, понеже сме все така „губещи”.

Забележка: Тук беше и е ролята на българската интелигенция да обясни на народа си едно-друго за всемирната и конкретноисторическата справедливост и връзката им с човешкото щастие. Вярно, някои светли хора се опитаха да обяснят, но не ги чуха или те замлъкнаха. Понеже за зла беда на българската интелигенция през последните почти 80 години ѝ се случиха разни изключително важни неща – нерядко с летален или почти летален изход. Дмитрий Лихачов блестящо е формулирал някои изисквания към – цитирам дословно – „общността на интелигентните, чието задължение винаги е било и си остава: да знаят, да разбират, да се съпротивляват, да запазват духовната си самостоятелност и да не участват в лъжата”. Ама как да го сториш, като пред очите ти нерядко се случват летални и почти летални изходи! (Без ничие покаяние!) Има и още от Дмитрий Лихачов: „Годините на борба на държавата с интелигенцията бяха същевременно години, когато в официалния език изчезнаха понятията чест, съвест, човешко достойнство, вярност на принципите, правдивост, безпристрастност, порядъчност, благородство.” Това се отнася за „братския” Съветски съюз, но с пълна сила важи и за родна България – и преди, но и след „прехода” в немалка степен. Като се добави, че нашата интелигенция (като цяло) се оказа изключително продажна и евтина (и като стока, и като цена), ясно е защо все още няма кой внятно и постоянно да обяснява на народа си що е то всемирна и историческа справедливост и имат ли те почва у нас. А народът да чуе, да ги послуша и поне малко от малко да се поуспокои на тази тема.

И да се почувства поне малко от малко по-щастлив.

7. Седем е хубаво число. Това ще е последната от тия точки за изключително важните неща.

Някой би казал, че се изисква известен снобизъм, доста горделивост, та и кураж, за да споделиш публично каквото възнамерявам да споделя. Аз обаче изобщо не смятам, че е снобизъм и горделивост да пишеш каквото мислиш. Нито пък се имам за куражлия и смелчага, споделяйки: много голяма част от българския народ е доста тъповата. (Между тъповатите често се срещат и страховити, „чутовни” тъпаци.) Значителна, структуроопределяща част от народа ни са тъповатите. Не е вина, беда е. Повечето са общо взето добри, сравнително работливи, криво-ляво порядъчни хора, но тъповати. Навсякъде по света е така, ако това звучи успокояващо. При някои „братски” народи частта не е много голяма, а огромна. При тях е структуросгромолясваща. Какво обаче да сторим ние с тъпотията си? На първо време, да приемем факта. Да свикнем с него, на второ време. Това за хората, за които фактът е новина. Съществува обаче още един факт, той също така не е отраден: другата голяма част от българите не всичките са умници. Тъй е то. Мъка. Поне три четвърти от тях са някъде по средата. Ту мислят и постъпват повече като тъповатите, ту повечко като умници. Напред-назад, тако и вако. Пак бива. Накратко, трябва, следва и е умно да заложим на умниците. Да се опрем на винаги (или поне твърде често) умниците. Да им дадем политическата власт, да им дадем държавните икономически механизми, да ги изпоназначим за полицаи, следователи, прокурори и съдии, да подкрепяме медиите им, да им връчим образованието, здравеопазването, родилните домове, гробищните паркове… Дайте да им дадем! Дайте да ги провъзгласим за „боен авангард” – както едно време комунистическата партия се самообяви за авангард, сега да „назначим” умниците за авангард, та да ни поведат към „сияйните върхове” на демокрацията!

Да ви прилича малко-много на „научния комунизъм”? Някои не сте запознати с тази „наука” ли? Млади сте или сте я забравили? И по-добре. Да ви успокоя все пак: няма да заприлича на „научния комунизъм”. И няма как, понеже няма да се случи. Нищичко няма да им „даваме”, защото и с умниците има много проблеми, а тежките са поне два. Първият тежък проблем е, че мнозина умници са лоши и подли, безчестни хора (Ахмед Доган) и трябва да си луд да им довериш каквото и да било, камо ли управление, та ако ще и на каруца да е. (Ние обаче сме си башка луди.) А вторият се крие във всеобщото и равно право на глас, т.е. тъповатите и глупаците трябва да разпознават, избират и назначават умниците, а те нямат мозъчен апарат за тази сложна работа. Тъповатите имам предвид.

Забележка: Изобщо не отварям дума, че заради масовата тъповатост огромна част от народа ни не разбира сложнотиите на живота както в дълбочина, така и в плитчина. А неразбирането винаги води до „логичния абсурд” да имаш мнение – най-често с претенциите за последна инстанция на истината. Затова мнозинството от тъповатите са спецове и по световната политика, и по еврото и криптовалутите, и по ядрената и всякаква друга енергентика, и по всичко, без да забравяме футбола. Край на последната ми забележка.

Така че да се върнем на земята и да се опитаме да бъдем реалисти. Да се постараем да бъдем като много други народи, които опитват, упорито опитват и пак упорито опитват – и често постигат умниците им да карат националните им локомотиви. А не Румен Радев и Бойко Борисов.

Признавам си, нямам вече никаква реалистична (а не утопична) идея какъв да е пътят ни към по-светлото. Имах разни полуидеи, осминки идеи, споделял съм ги десетки пъти, всичките се оказаха утопични, нереалистични, пожелателни, безплодни и безсемкови. Не знам какво следва да сторим, за да се измъкнем най-после от въртопа на безрезултатните ни и най-често показни политически и медийни заигравки със самите себе си. Знам обаче много добре какво не бива да забравяме, докато се мъчим да се изтръгнем от собствената си мъртва хватка. Ще го изприкажа набързо – без подредба по важност, без изчерпателност – и ще приключвам.

Най-напред: не бива нито за миг да забравяме, че напук на управията ни никога не сме живели по-добре. Да не пропусна няколкото думи за географията ни. Живеем добре и заради нея. Милата ни, прекрасната ни, обичната ми география! Ако тя бе различна, не ми се мисли каква щеше да е управията ни. Ако географията ни бе примерно молдовската или украинската, или грузинската, щяхме да сме видели и още щяхме да виждаме бял вълк по пладне. Или по-скоро „серый брянский волк”. По-възрастните и ученолюбивите сигурно помнят:

Товарищ Сталин, вы большой учёный –

В языкознаньи знаете вы толк;

А я простой советский заключённый,

И мне товарищ – серый брянский волк.

Господ милостив, добре сме си между Турция и европейските народи.

Какво друго още бива да помним?

Бог си знае работата, т.е. промисъла, затова доброто винаги побеждава злото. Рано или късно. Иначе нямаше да ни има всичките 8 милиарда – при каквато и да е география за който и да е народ.

Да помним, че животът има смисъл. И в крайна сметка смисълът му се свежда до радостния факт, че доброто по един или друг начин е победило злото.

Да помним, че е висше благо да не се живее в лъжа. Че е достойно не само да не ѝ способстваш, но и да ѝ се противопоставяш.

Да помним, че всеки порядъчен човек трябва да продължи да прави каквото си прави и до днес: най-доброто на което е способен в своята област, на своето парче от обществената нива. И да става каквото ще!

Да помним, че най-лесно е да се отвратиш от управията ни, да се затвориш, да не участваш в опитите да я променим от по-тъмно към по-светло. Със сигурност съществуват и по-големи заблуди човешки и общонародни, но една от най-големите и най-разпространените е, че като загърбиш свинщините, като издигнеш „стена” около себе си, свинщините ще спрат да влияят на живота ти. Де да ги спираха стени и огради, де да мирясваха свинете в човешки облик…

Така че да се обърнем с лице към българските си свинщини.

Да помним, че ни предстои да избираме нови машинисти. И че този път можем да опитаме да ограничим броя на държавните мутри, както и на мутроцентричните хора с ленив ум и робска психика.

Да помним, че ни предстоим да изберем нови читави кметове на София и големите градове, за да повлечем крак.

Да помним, че обединението на неколцина порядъчни хора в нещо порядъчно носи огромна сила и огромна надежда. А често и резултат.

Да помним, че на тази страна са ѝ нужни нови хора за работа от горе до долу – и че всяка пречка пред тези нови хора е пирон в ковчега на България.

И, разбира се, ако погледнем извън границите ни, да помним, че Европа и светът днес живеят във война. И че България без никакво основание е обявена за вражеска страна от Русия, агресора в тази война. И че този акт, войната – ако ще някои люде у нас да застанат на фуражките си, – няма как да не повлияе на „братските” връзки. От нас зависи как ще повлияе. От нас зависи какви отношения ще създадем утре с новото държавно образувание, което ще се роди вместо сегашния агресор: делово, разумно, спокойно, добросъседско съжителство или отново ще се продадем общодържавно и индивидуално – кой за кесия жълтици (ще им останат ли жълтици и за нашите измекяри?), кой за шепа копейки (или каквито там ще им бъдат дребните стотинки), а кой и просто от малоумие (пак и пак – „от векове за векове”).

И още, и още неща, които следва да бъдат „незабравяеми”.

А ако не ги помним – здраве да е. Във всички случаи ще се случи каквото има да се случва. Здраве да е, ама ще боли. Пак. Защото няма как да е иначе на тази планета.

Споделете