Четири миниатюри за писателската орис

 

Още текстове в книгата ми с миниатюри 169с подзаглавие: „169 песъчинки от дневника на един методичен записвач на възторзи и тревоги”.

 

Щение

 

Господ да е на помощ на всеки истински писател, изправен пред дилемата, достойна само за титани на духа. Какво да реши писателят, ако Бог го е благословил с такива изключителни способности, че да има възможността да избере и да осъществи една от двете чутовни мисии: да носи мир и покой в сърцата на хората; или да предлага на човечеството най-величествени идеи, прозрения, пътища към светлината.

Дочети...

Не като да угаждаме на човеците, а на Бога

 

Всеки пореден прочит на текстове от Новия завет винаги носи нещо изненадващо, винаги осъзнаваме нещо ново, което прониква все по-дълбоко в душите ни.

Наскоро се върнах отново към Първо послание на свети апостол Павла до солуняни. В началото за първи път ме сепнаха два акцента, на които досега не бях обръщал по-особено внимание. 

Първият е за труда ни, за вършенето на работа тук на Земята (в случая Божията ни работа, разпространението на Божията благовест сред хората). Иде реч за труда, за практическото дело, „разположено” между вярата, любовта и надеждата – в този им ред. Ще проследя и двата превода на български, с които разполагам.

Дочети...

Христос е у всеки един от вас

 

По-долу публикувам почти дословно онова, което споделих пред гостите, дошли на представянето на „Роялът на ангела”.

 

Ще се опитам да изведа поне част от най-ценното, което научих от Ханс и Учителите му и съответно от историята на написването на тази книга.

1. Внимавай в изборите си.

Бях научен да съм в будно съзнание, да проявявам будно внимание към изборите си. В книгата съм описал как се запознахме с Вергиния. Ние с жена ми можехме да откажем на нашите приятели, които ни предложиха тогава да ни свържат с Вергиния, можехме да не пожелаем да контактуваме с Небесата, можехме да се уплашим, накратко – можеше да не се срещнем с нея. Ние обаче откликнахме на позива на Ханс, а той се дава веднъж в живота. Безусловно, ако не бяхме направили този избор, целият ми живот оттогава щеше да е нещо съвсем различно. Целият, до основи! Целият ми зрял живот, през който изживях каквото изживях, през който написах почти всичките си книги и още стотици  и стотици неща. Всичко щеше да е различно. Аз знам какво щеше да е, помня много добре какво беше дотогава и нямам никакви причини да се самозаблуждавам, че щях да се променя без подтик откъм Небето.

Дочети...

Внимавайте с изборите!

 

Korica-royalyt na angela

2015 година.

Ханс бе в стихията си!

„Няма човек, който да е работил за Светлината и да не е усетил удара на тъмното. Сам Бог, който е абсолютният безгрешник, изпрати сина си тук, на Земята. Онзи, който не направи едно лошо дело, беше осъден от онези, на които вършеше добро, та вие ли? Така че приемете мисията си, кажете си, че само Бог може да ви съди. И онези, които ви обичат, понеже биха могли да ви осъдят по-справедливо, обичайки ви. Или пък изключително несправедливо да ви оправдаят, обичайки ви. По същия начин. По-скоро се доверявайте на критиката на обичащите. И се оставете в ръцете на Бога, защото само той отсъжда. Другите трябва да ги приемете такива, каквито са. За едни ще сте „осанна”, за други ще сте „разпни го”, за трети – просто шарлатани, които са намерили начин да вземат пари. Ами такъв е животът. И за Бог са говорели така: какъв цар си ти, цар на кое, ти си чучело, ти не си онова, за което се представяш, ти си самозванец, фокусник. Всичко е чувал Исус. Дори и той не е издържал и се е молел на баща си да го отмине тази чаша. Дори и той не е издържал на мъката, синът Божи, приел греховете на хората. Не е могъл да издържи мъката и се е надявал на милостта на баща си. Често няма милост у хората, няма. Ако той беше помилвал сина си, тогава днес Бог нямаше да има. Бог Христос.

Ето така.

И още малко за изборите – тези, които често правят (за жалост) родителите спрямо децата си.

„Кръвта наистина е много притегателен център, но моралът е три пъти по-притегателен. Когато някой никога, по никакъв начин не ти е направил добро, когато той дори не се е гордял с теб, дори не те е приласкал – ти трябва да разбереш, че практически нямаш родител. Но изборът е винаги избор на душата и никой отвън нищо не може да направи за нея.”

Дочети...

А има ли за Бог да си хапне?

 

Korica-royalyt na angela

2012 година.

Ханс заговори за едно детенце горе при тях и ни покърти. Отпърво разказваше Вергиния, не той, че съвсем наскоро детенцето било починало в много големи мъки от туберкулоза. Ханс се занимавал с него. Било много умно, със способности на поет, на писател. Детето произлизало от „европейски бедни райони”, било със смесен произход от емигранти. „Боси-боси крачета, одърпано, опърпано” – така го били качили горе. Обичало „шоколад, пастички”… Дали му горе нещо подобно, сиреч помогнали му да си представи, че яде нещо сладко.

Тук Ханс заговори от свое име:

„И преди да го сложи в устата си, малкият ангел го отдръпна и ме попита: „Ханс, а Бог какво обича да яде? За него има ли?” Аз се разплаках. Отдавна не бях плакал. Ето едно такова дете може да спаси света и да стане достоен президент на САЩ. Символично казано. Само по това може да разберете кога един човек е достоен – когато попита за Бог има ли, символично да пита, преди да отхапе залъка.”

Да напомня, точно в този момент американците избираха Обама втори път.

Ханс говореше за детето:

„Беше с посинени от студ и сякаш и от бой ръчички, като го взехме при нас. Сополиво, мръсно, с нещо като рокличка и стари гащички. Защо гладното, болното от туберкулоза ангелче, качено горе, което поиска да яде пастички и шоколад и ние му ги сътворихме и му ги дадохме – ние можем, защо то, преди да отхапе, попита има ли за Бог да си хапне? И защо то да не покаже на останалите хора, че трябва да се разсъждава по този начин, и то да бъде пример. Попитах Учителя си, той помълча и каза: „Не. На този етап от развитието на Земята никой не би разбрал малкия ангел.”

И изведнъж – нова насока на беседата:

„Затова го прибрахме, за да го спасим от Земята и да го съхраним за новия свят. За онази земя, където повечето хора ще питат какво е ял Бог и има ли за Бог; за онази земя, където няма да има подобни страдания и където ще има бонбони и хляб за всички, които пожелаят да имат. Свят и земя, където хората ще са доста по-добри от тези тук и материалните неща ще бъдат на линия само тогава, когато духовните са наред. Не вярвате в такъв свят ли? Има го, има го и той започва да се строи. И началото ще бъдат хей тези малки ангели, които ние се опитваме да събираме по Земята. За да не ги мъчи животът, да ги съхраним и да ги пратим като учители. Това дете ще се подготвя за бъдещ духовен водач. То ще бъде като патриарх, ще е с много висок сан.”

Щом имаш любов, имаш всичко

 

Korica-royalyt na angela

2011 година.

- Ха! – възкликна весело Вергиния. – Той ти казва да прочетеш апостол Павел.

- Кое? – попитах.

- За медта, що звънти.

Ханс ми заръчваше да прочета глава 13 от Първото послание на свети Апостол Павел до коринтяни: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.” И така до края…

Ханс заговори, отново обръщайки се към мен:

„Щом имаш любов, имаш всичко. Ако нямаш, щеше да бъдеш беден, болен и злобен. Затова ти нямаш право на други грешки. Нямаш право на отчаяние, защото нямаш поводи. Нямаш право на гняв по простата причина, че написа „И рече Бог”. Нямаш право на тези неща! А ако те се появят у теб, защото ти си човек и ние не очакваме чудеса от теб, веднага трябва да ги стопираш. Но ние очакваме храбрият ти дух да се пребори с нисшите страсти, които се вихрят у всеки един човек. Никой от вас не е застрахован от тези неща.”

Нея вечер няколко пъти ставаше дума за прошката и за начина, по който молим за извинение и прошка. Ханс се върна на тази тема.

„Как се иска прошка? Когато искаш прошка от някой човек, трябва да хванеш ръцете му, да го погледнеш в очите, да видиш неговата тъга или гняв – зависи в какво състояние е, и да му кажеш: „Виж, аз те обичам, много те ценя, сгреших, слаб съм и съм човек. Но аз те обичам, оценявам те, днес сгреших. Знаеш, че не съм такъв по природа. Имам болка, имам проблем. Може да се наложи да искам съвет от теб, защото ти си мъдър или си по-добър от мен, или си по-възрастен, или си с повече опит. Аз сгреших…” Когато не можеш да кажеш това, когато не можеш да хванеш ръцете на човека и да го погледнеш в очите, когато той е далеч, тогава пишеш писмо. Но пак си представи как си хванал човека за ръцете, как си му поискал прошка и си му казал, че за теб той е наистина ценен и го обичаш. Начинът на прошка е такъв: да погледнеш в очите на ближния и да му отнемеш тъгата, гнева и болката. Те да преминат през пръстите ти, да ги усетиш и да ги отведеш дълбоко в земята. Тогава прошката е дадена и духът удовлетворен – и единият дух, и другият дух.”

Дочети...

Иван Вазов и Елин Пелин: По светенето ще ги познаете

 

Korica-royalyt na angela

2013 година.

А сега да се върнем назад във времето. Да се издигнем нагоре във висините и да замрем в благоговение. Нека не забравяме да свалим шапките си, да сведем глави. Предавам съвършено изненадващото послание на Ханс дума по дума, без каквито и да е съкращения.

„Новата Библия вече е факт. Още не е готова в пълния ѝ вид, но тя вече е факт, тъй като идва ново време. Но искам да ви разкажа нещо, което ще ви порази. Трябва да го чуете, за да осъзнаете какви хора са ходили по вашите земи – живите светци по вашите земи. Да си светец, сине, не означава само това с коя жена не си бил и от какво си се въздържал. Светците, дъще и сине, имат други измерения. Сега ще ви разкажа за дядо Вазов.

Дочети...

Роялът на ангела

 

Korica-royalyt na angela„Роялът на ангела” е лично изживяна книга, посветена на духовните послания и практическата работа на ангела Ханс и човека Вергиния Мартева. По-долу ще публикувам извадки от нея. Започвам с уводните ми думи в „Пролог”-а. Те носят най-обща информация какво представлява тази книга.

 

Пролог

 

„Роялът на ангела” е лично изживяна книга, посветена на духовните послания и практическата работа на ангел и човек. Практическа работа с хората и за хората. Героите на тази книга са Божият ангел Ханс и Вергиния Мартева, неговото второ аз тук долу на Земята, необикновена жена със свръхсетивни способности. Тя постоянно общува с Ханс, тя го вижда и чува, тя го разбира, тя предава – устно, но много често и писмено – посланията и съветите му, за да помагат те двамата на нас хората. Тя е той на Земята в някакъв определен, ясен, ала и магически смисъл; той е тя на Небето – онази част от нея, останала горе и живееща у него и чрез него там някъде в Господните селения. Те са един отбор, едно ангелско-човешко цяло, двете небесно-земни страни на една и съща монета.

А моя милост ще се постарая да присъствам по-назад и по-нарядко, доколкото е възможно, а това няма да е никак лесно. Съдбата отреди аз да записвам в началото на ръка и да събирам мъдростта и добротворчеството на Ханс, а от дванайсет-тринайсет години натрупах и огромен архив от звукови файлове, без който тази книга би била немислима.

Дочети...

Ханс и неговият Духовен Учител: Не можеш да риташ срещу Светлината – Светлината ослепява

 

Korica-royalyt na angela

2013 година.

Кръстовден, събота: хубав празник, хубав летен ден в Тракия. Пътувахме за Пловдив четирима души – ние с Радиана и наши приятелки. 

Докато Ханс и Вергиния работеха с двете дами, ние с жена ми се разходихме до близкия квартален храм – чудесно закътано място, което много обичам заради зеленината и тишината му, запалихме свещи, помолихме се, поседяхме там, починахме си.

Дойде време да останем само тримата. Щяхме да чуем за пореден път мъдри слова за помощ и вдъхновение, които щяха да ни бъдат и ориентир, и утеха при много бъдещи изпитания. Нямахме много време, затова Ханс започна направо.

„Тук съм с мой Духовен Водач. Той е един от моите братя – най-висшият от тях. Не може да говори с вас не защото не иска, а защото не трябва, тоест енергията му е различна. Тази информация, която ще чуете, е сериозна. Тя засяга много хора. Няма да бъде глобална информация, не. Сега само една вметка ще направя: искам да ви помоля никой да не става, да не се раздвижва енергията, защото когато Учителят спуска информацията, всяко едно ставане и разхождане ще действа лошо. Да, изключете телефоните.”

Приготвихме се да слушаме. Ох, как въздъхна Вергиния, преди да начене да препредава!...

„Да ви запозная с моя Духовен Водач. Той е архангел от висшите нива, отговаря за мнозина като мен. Аз съм на нисше ниво в нашата йерархия. За вас съм Учител, за тях съм ученик. Аз съм ученик на най-големите Учители. А чрез вас взимам изпитите си горе. Моите колоквиуми и завършекът им зависи от вас и от това аз как съм се справил с вас като Учител. Защо ми прощават грешките? Аз също греша. Но не греша с нещо друго, а с огромното си доверие и любов към всички вас. Те всичките, моите Духовни Водачи, ми прощават грешките, а те са, че понякога мълча, а и тя ми пречи.”

- Прав е – вметна „тя”, преди да последва една от най-важните за мен поуки, която съм чувал от Ханс.

 

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 12

 

Приключвам с извадките от четирилогията на Конкордия Антарова „Два живота”. Подбрах само късчета злато от огромния рудник, преизпълнен с мъдрост и любов. Вярвам, че за мнозина те са донесли духовна радост и добротворно озарение.

 

„Два живота”, т.4:

Сега вие можете да живеете на Земята само като в свещен храм, където всяка минута на вашия труд се лее като славословие на този свещен храм – Земята. Всичките ви предишни понятия за добро и зло, за наказания и награди, за бъдеще и минало, за избор за себе си на изискани положения и места за труд – всичко се разпадна на прах. Вие нагледно видяхте, че цялата Земя и всичко на нея е само трудът на Бога. И вие отсега нататък сте призвани да споделяте този труд, носейки в себе си и знаейки как се подхожда към олтара на храма на свещената сега за вас Земя.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 11

 

„Два живота”, т.4:

Вие сте хората, вие сте света, вие можете така широко да обичате и благославяте опечалените, неустойчивите и нещастните в широкия си живот хора, че вълните на вашето доброжелателство да долетят до тях и да им донесат мир и успокоение. Всяка страст, която вие ще победите у себе си, от която ще освободите сърцето си, ще полети като лъч на радостта и енергията към далечния свят. Никаква енергия, изпратена от човека в доброта, не може да пропадне в света. Енергията на злото омотава само онези, у които среща раздразнение. Тогава тя може да се загнезди у човека. А енергията на добротата няма да подмине нито едно същество в света и ако не освободи, то ще облекчи всеки страдалец, покрай когото лети...

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 10

 

„Два живота”, т.4:

Чувствах се някак висяща в междупланетното пространство, без да имам непоклатима опорна точка. В този момент аз осъзнавам в себе си и небето, и земята. Примиреността и пълното разбиране на раждането и смъртта се носят за мен във всяко прошумоляване на тревите и листата, във всеки смях и ридание, във всяка песен на птица и крясък на животно. Аз познавам великата Светлина в себе си независимо от формата на обкръжението, от времето и мястото. И моят мир, придобитата нова примиреност – моето постоянно славословие към Вечното, верността ми към Него са вече непоколебими.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 9

 

Стигнахме и до последния том.

 

„Два живота”, т.4:

Погледнете колко малко останахте. Нима вие, най-старите вождове, за каквито се смятате, не разбирате, че всичко младо и най-добро при вас умира, защото вие не умеете да се грижите за подрастващото поколение, а не защото съдбата с нейните несполуки ви преследва. Твърдите, че новото поколение расте зло, не ви се подчинява и ви опропастява, разрушавайки солидарността на народа ви. А аз твърдя, че вие малко обичате народа си и не се грижите за бъдещето му.

Дочети...

Музикален триптих

 

По-право е да се каже, че триптихът е не само музикален, а и доста звездно-таралежов. Тук-там се усеща и ненатрапчив научен привкус. Споменавам ги тия нюанси само за да не излезе, че подценявам звездите, таралежите и науката.

А иначе триптихът си е предимно музикален.

 

29 август вечерта.

Отдавна не бях виждал такова звездно небе над селския ми двор. Многотия. Е, повечето звезди не са тъкмо над селото, камо ли пък точно над двора ми. Особено онова съзвездие (не знам дали е съзвездие), любимият ми петоъгълник над планинското било на юг – той повече ми изглежда да е над София.

Дочети...

Безпомощността

 

Безпомощността е богата дума. С нея ние изразяваме невъзможността да сторим едно, второ и трето (или почти всичко) поради поразени жизнени функции, поради някакви други временни или постоянни причини или обстоятелства, сиреч при физическа, физиологическа, психическа и каквато и да било друга човешка безпомощност заради инвалидност или заболявания; изразяваме и невъзможността ние да помогнем на живи-здравите ближни, макар и да искаме; и невъзможността те на нас – живите и здравите – да ни помогнат, макар и ближните да го искат.

В седемте миниатюри по-долу не иде реч за първия аспект на безпомощността.

 

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 8

 

„Два живота”, т.3:

Не можеш да дадеш на някого онова, което ти самият не притежаваш, което ти самият нямаш. Ето затова сред проповедниците на нови идеи са толкова малко онези, които ги проповядват успешно, понеже проповедта им е чисто формална. Призовавайки своя народ към жертви и лишения заради високите идеи, проповедниците най-често издават закони и задължения, изключвайки от тях самите себе си и оставяйки си всички привилегии и преимущества. А онези от тях, които носят проповедта не чрез слово, а чрез собствения си жив пример, винаги постигат успех. На вас ви се иска да отдадете на хората цялата красота, която се отвори сега у вас. Какво може да бъде по-прекрасно от такъв път, където на един човек е дадена силата да пробужда към действие благородството на хилядите, стремително да понася духа им към желанието да творят в областта си само защото творчеството на един ги е пробудило?

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 7

 

„Два живота”, т.3:

Виждам как върху теб се стовариха отведнъж десетки и десетки уроци. Виждам как стоически ги издържаш, мой скъпи приятелю Льовушка. Струва ти се, че наоколо има твърде много страдания, че Милосърдието на Живота би могло повече да се погрижи за радостта на хората. Не, Льовушка, не Животът раздава наградите и сполуките или наказанията. А човек събира в дните си онова, което сам е разхвърлил около себе си в своето творчество през вековете.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 6

 

„Два живота”, т.2:

Необходимо ти е, дъще моя, не да плачеш, не да ти изтича кръвта. А да си спомниш как обеща пред вечния огън да носиш утеха и помощ на хората. Какъв е смисълът да седиш и да плачеш? Нима неизбежното няма да се случи, защото ти плачеш? В кого баща ти може да намери сила и отдих сега? Сега, когато му предстои да промени формата на живота си. Ти си свикнала да наричаш тази промяна смърт. Но няма смърт, има го предразсъдъка ти. Вече ти казах: докато живееш, не губи нито миг в безделие. Стреми се да твориш със сърцето си. А в сълзите няма място за творящата сила. За каквото и да плаче човек, той плаче за себе си. А висшата форма на човешката любов е действието, енергията. Само онзи, който проявява мъжество, преминава във висшия път на благородството и самоотвержеността. И само от такова безстрашно сърце се нуждае животът.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 5

 

 Преминавам към том втори на „Два живота”. И пак блаженство за душата. И все така висша мъдрост, висш покой.

 

„Два живота”, т.2:

Когато Бог зове човека, Той му дава два пътя: или пътя на радостта, или пътя на великата скръб. Няма среден път. И ти, и твоят мъж, и двамата сте щастливи избраници, понеже и на двама ви Той отреди пътя на радостта. […] Сега ще тръгнеш по пътя на обаянието и такта. Пленявайки хората с красотата си, ти ще ги привличаш и с чистотата си към високия духовен път. Помни: злото никога няма да те докосне, докато не те докоснат страхът, неверността и лъжата. Атмосферата на чистота е непоносима за злото и то бяга от нея. И само когато в сърцето ти се мерне най-малката пукнатина на съмнението – само тогава злото ще съумее да те докосне. Всичко е в самия човек. И не външният живот го потиска или обновява, а човек сам създава живота си. Той сам носи у себе си всичките си чудеса.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 4

  

„Два живота”, т.1:

 - Какво, Льовушка, сложностите на живота ли те налегнаха?

- Налегнаха ме, Лолион – отговорих, без повече да се изненадвам от умението му да прониква в мислите ми. – И не това ми е досадно, че хората разпиляват така безполезно силата си за вечните мисли единствено за себе си. А това, че човек се заробва в тези постоянни мисли за битовото блаженство и елементарната близост. Той поверява на друг тайните си, които стигат не по-далече от кухнята и спалнята, въобразява си, че именно това е приятелството, и лишава мисълта си от силата интуитивно да прониква в смисъла на живота; като пропилява така напразно деня си, човек не търси не само знания, но дори и обикновена образованост. И в такъв живот няма място нито за свещения порив на любовта към родината или към друг човек, нито за великата идея за Бога, нито за радостта на творчеството. Нима битът е животът?

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 3

 

Чета, чета...

 

„Два живота”, т.1:

Не всяка любов свързва плътта на хората. Но лоша е и онази любов, която свързва робски духа им. Истинска ще бъде любовта, при която всички способности и таланти се разкриват за творческа дейност, освобождава се човешкият дух.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой. 2

 

Препрочитам за кой ли път „Два живота”. Блаженство за душата. Висша мъдрост, висш покой.

 

„Два живота”, т.1:

Приближихме кърмата и смехът ми изведнъж секна и застина. Дори почувствах, че устните ми са останали полуотворени.

Морето сякаш бе разрязано с нож на две неравни части. Сравнително неголямото пространство, през което се движехме, бе черно, в бяла пяна, но не представляваше страшна картина. Зад тази черна ивица започваха огромни водни планини; стени от зелена вода с бели хребети, налитащи една срещу друга досущ като великани в схватка; оставайки за миг в смъртна прегръдка, те се срутваха в пропастта, откъдето изскачаха да ги сменят нови водни планини чудовища.

Дочети...

Висша мъдрост, висш покой

 

От няколко дни препрочитам за кой ли път „Два живота”. Блаженство за душата. Висша мъдрост, висш покой. 

 

„Два живота”, т.1:

- …Чрез вас и във вас за мен се откриват сякаш нови хоризонти, сякаш целият живот придобива нов смисъл. Едва сега разбрах, че животът е ценен и прекрасен не само с връзките на кръвта и любовта в него, но и с радостта да живееш и се бориш за щастието и свободата на всички хора, която осъзнах край вас. О, какво би станало с мене, ако вие не бяхте до мен през всичките тези дни? Дори не е важно, че щях да загина от ръката на някакъв фанатик. Важното е, че бих си отишъл от живота, без да преживея нито ден в безстрашие и без да разбера какво означава щастието да живееш без натиска на страха в сърцето. И това аз научих край вас. Сега зная, че животът води всеки толкова високо, колкото е голямо разбирането му за собствения му труд в него като труд-радост, труд на светлата помощ, за да може радостта да побеждава тъмнината наоколо. И всички случайности, които сега ме захвърлиха във водовъртежа на страстите, ми се струват благословени, случили се само за да се срещна с вас. И никой, никой на света не може да застане за мен редом с вас!

Дочети...

Весела Коледа!

 

Весела Коледа на всички с два кратки откъса от великия роман на Конкордия Антарова „Два живота”. Цитатите са от том 3.

 

Активната енергия, донесена на хората от Христос, е издърпала изпод краката на невежите основната опора на лицемерието и е дала пример за действие „докрай”, действие на лична доброта и любов.

Дочети...

Есенен етюд

 

Тия дни, шест без петнайсет надвечер. Меко есенно време, нито топло, нито студено. Децата играят в двора на градината, чакат да си ги приберат.

Показвам се зад ъгъла, търся с очи внук си. Той беседва с две госпожици. Оставя ги за малко, премества се да поговори с друга група госпожици, пътем се включва да поиграе мач за няколко секунди. Вдига очи, погледите ни се срещат. Колебае се за миг и вместо към мен с радостен възглас – както обикновено, хуква обратно към дъното на двора и изчезва зад нещо като жив плет.

Забавно е. Не мърдам от мястото си.

Дочети...

Засега без заглавие

 

„Засега без заглавие” е част от самиздатската ми книга „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки” (1990). За нея – в бележката над постинга „Интервю”.

26 години по-късно хиляди и хиляди, и стотици хиляди измежду нас все още се прехранват като през последните 71 години. А мнозина дори наддадоха. Включително и на тегло.

 

В интерес на светата Божа истина времето не беше време. Навсякъде лудееха свирепи хали. Снегът бе затрупал тесните прозорчета и навън не се виждаше нищо. Тясната изрината пъртина водеше до уличката, където не се мяркаше жива душа. Студ, виелица, мразовит вой на голите жици. Вътре в стаичката гореше кюмбенце, но топлинката му едва сгряваше на метър наоколо. Застлана кушетка, масичка, бюфет, мивка. А отгоре – мъждукаща крушка.

Дочети...

Критика на чистата пауза

 

„Критика на чистата пауза” е поредният текст от самиздатското ми книжле „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки” (1990). Повече за него – в бележката над по-предишния ми постинг „Интервю”. Ако останете с впечатлението, че между служителите в някогашната еднопартийна Говорилня и техните духовни дечица и внуци в днешните разнопартийни говорилни няма кой знае каква разлика, причината е, че съвременните говорилни много приличат на майчицата си отпреди 25 години. Каквито говорилните, такива и службашите им вътре. И паузите.

Апропо, от дистанцията на времето е забавно, че написах „Критика на чистата пауза” на 8.12.1989, а в същия ден се провежда пленум на ЦК на БКП, който приема решение да отмени, цитирам, „онази част от решението си на пленума от 10.11.1989, в която изказва благодарност на Тодор Живков при освобождаването му като генерален секретар на ЦК на БКП”.

Дочети...

Предчувствие

 

„Предчувствие” също е част от самиздатската ми книжка „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки”. Може да прочетете за нея в бележката над предишния ми постинг „Интервю”. Там пропуснах да спомена, че не променям нито дума от написаното преди четвърт век.

 

В гората се стелеше сумрак. Подухваше ветрец, захладняваше. Прегърнало голите си колене, опърпаното девойче продължаваше да плаче. Седеше неподвижно върху пънчето, само щръкналите му раменца потреперваха от риданията. Тясното му личице бе мръсно, изпоцапано от сълзите. Беше слабичко, възгрозновато девойче. Приличаше на изгонено слугинче.

Мъжете се появиха, преди да падне мракът. Носеха оръжие. Бяха потни, уморени и превъзбудени. Поклатиха разочаровано глави, когато видяха девойчето. Приближиха все пак.

Дочети...

Интервю

 

Напоследък реших да сканирам и да кача на сайта част от книгата си „Зимата на нашата ламбада”. Помните ли, преди четвърт век ламбадата беше много популярна?

Още от първите дни след 10 ноември 1989-а започнах да пиша кратки, много често иносказателни текстове за нещата, които се случваха около мен и у мен. За националната ни постпревратаджийска ламбада, и за моята си повратно-съдбовна ламбада. Беше изключително интересно време – и реално си беше, и лично за моя милост. Сутрин обличах в думи някакво вътрешно усещане или предчувствие, или духовно озарение, а след обед или вечерта то се случваше. И обратно: денем преживявах каквото преживявах по улиците, площадите, пред парламента или пред оня архитектурен динозавър, който се наричаше партиен дом, а вечер описвах преживяванията си, както ми идеше на сърце. Ето така за по-малко от два месеца се роди самиздатското книжле „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки”. Всеки текст е датиран и понякога самият аз се изумявам какво съм писал например на 14 декември, часове преди „по-добре танковете да дойдат”, ама най-добре, че не дойдоха.

Дочети...

Законът на синархията

 

Има философи и писатели, които играят изумителна, при това неочаквана роля в живота ни. Прочиташ дори част от творчеството им и вече нищо наоколо не е същото. Било е едно, сега е друго. И няма връщане назад. Макар че можем и да не забележим веднага промяната у себе си.

Владимир Алексеевич Шмаков е един такъв граничен феномен лично за мен. Почти нищо не се знае за този изключителен мъж, за този удивителен мъдрец, живял преди около 100-150 години. Може би преувеличавам, но поне се надявам, че разбирам 10 процента от онова, което съм прочел от него. Уверявам ви, 10 е чудесен процент. Иде реч за две книги, които не са преведени у нас: „Священная книга Тота. Великие Арканы Таро” (Киев, изд. „София”, 1993, първо издание – М., 1916); „Закон синархии и учение о двойственной иерархии монад и множеств” (Киев, изд. „София”, 1994, първо издание).

Дочети...

Вечер

 

Понякога ти писва да стоиш сам тук, на село. Редакторска работа, техническа работа, писане, писане, доброволно отшелничество в името на твоето си късче от литературата, в името на значими за теб идеи, в името на важни за теб задачи, които си поел пред самия себе си; имена да искаш. Но ти писва. Иска ти се да се прибереш в къщи при жена си, при децата и внуците, да си пуснеш телевизора, да се излегнеш на фотьойла, да си вдигнеш краката на табуретката и да зяпаш някакъв тъп филм, тъп мач или просто да си легнеш и да си четеш нетъпа книга.

И точно тогава се случва такава вечер като днес, 5 август. Топла вечер, но не е задушна, стоиш гол, но не от жега, а просто защото искаш вечерта да ти гали кожата, тамън ти е и откъм температура за тялото, и откъм благодат за душата, щурци свирят в пълната тишина, цари съвършено спокойствие, меко е, красиво е, планината като майка е кротнала срещу тебе, до тебе, зад тебе, зелена, прекрасна, уютна, приятелска… И я чуваш как майчински ти говори:

Дочети...

Три селски миниатюри

 

 Два подходящи коса

 

Много бе примамливо този текст да се развие нашироко. Предпочетох обаче да е кратък – ясно защо. Пък и е август, жега е.

Много бе примамливо този текст да стане художествена творба; или поне вдъхновена полухудожествена проповед; или поне дълбокоумна притча с райски дълбокоумна метафоричност; или поне някакво духовно „ала-бала”, но пипнато. Предпочетох обаче да си остане само кратко споделяне. Август е.

Тия дни случайно попаднах в лаптопа на стар позабравен файл. По обед жегата навън бе нечовешка, но следобед най-после притъмня и небето се поизсипа на два-три пъти. Зачетох се, полегнал на хладно в къщата ни. Във файла са събрани, за да ми са под ръка, „Символ на вярата”, четири стиха от 22-ра глава на Евангелието от Матея, десетте Божи заповеди и седемте смъртни гряха – греховете с лаконични антигреховни поучения, дело вероятно на съответния сайт, откъдето съм ги свалил. Изчетох файла. Сетне цитирах някои от текстовете на жена ми: на глас звучат доста по-различно. Покоментирахме набързо като как и ние двамата, и църквата ни, и паството по нашите земи изповядваме вярата, спазваме заповедите и избягваме греховете – само тия седемте, смъртните.

Дочети...

Две селски миниатюри

  

Anthology

 

Имам си директория с музика – Anthology. Сам си я сглобих преди десетина години. „Антология”-та съдържа любими хитове. Срещат се и няколко, които много са ми харесвали тогава, но сега не бих ги включил в Anthology. Не я пипам обаче: нито прибавям парчета, нито вадя. Свикнал съм им на произволния ред, те си съседстват, другаруват си и се допълват толкова време вече – нека си бъдат заедно така до края.

Дочети...

Писателят

 

Преди почти две години публикувах тук книгата си с миниатюри 169с подзаглавие: „169 песъчинки от дневника на един методичен записвач на възторзи и тревоги”. Хрумна ми, че вероятно ще е добре – най-малкото за прегледност – да събера на едно място всички песъчинки, посветени по един или друг начин на писателската работа. Допускам, че на някого измежду младите люде с творчески нагласи би могло да му е интересно какво споделям за тази благословена радост, за тази съкровена мъка. А защо не и да му е от полза?

  

Какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе?

Ще се опитам да отговоря какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе.

Ако се абстрахираме от подробностите, нужни са ни идея и писач на есета. Нека приемем, че отнякъде се е намерил писач на есета, и то добър. И да се съсредоточим – за кратко – върху проблема с идеята.

Дочети...

Две миниатюри

 

Още две миниатюри от книгата ми  „169”.

                                                                                                                                                     

                                                                                                                   Смешното

 

Всичко е смешно в някакъв смисъл, в определена степен, в един или друг аспект. Дори и в най-големите трагедии (през булото на мъката ни) може да се различи смешното, нелепото, абсурдното. Комично нелепото, комично абсурдното. Можем да усетим една особена ирония, макар и често твърде болезнена. Един специфичен парадокс, в който откриваме и комичен привкус – въпреки страданието ни.

Дочети...

Семе

 

„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”

Умно го е казал светецът Йоан.

Много по-късно по нашите сегашни земи и наоколо са се появили солунските братя, школите в Преслав, Охрид и Търново, Паисий, дядо Славейков и Вазов, Ботев и Яворов, Захари и Алеко, Пелинко и Йовков. Семе.

А след тях изпоизникнаха и изпобуреняха едни съвсем други, та досега. Безсеменници.

Не е болка за умирачка. Не е основание за униние. Който иска, стига да иска, винаги може да посегне и към Словото, и към семето му. За мъдрост, за радост, за утеха. Буквите са живи и здрави, думите са живи и здрави, книгите са живи и здрави. Който иска, стига да иска, винаги може да се засее с тях. И да поникне. Слава на Господ, мнозина го вършат. И добре правят. Никой измежду блажените, който е сторил този избор през последните над 1000 години, не е съжалявал. Та кой би съжалил, че е избрал да се засее с Бог!

Честит празник!

Гераците

 

Изминава още една работна седмица, през която пак и пак се занимавахме с любимата ни родова троица: замазване, отлагане, приказване нахалост. Възнамерявах да споделя какво мисля за начина, по който работи нашата държавност и изобщо за кпд-то на нашата публичност; за умопомрачителната ни яловост да решаваме проблемите си. Сетих се обаче, че е излишно да пиша наново. Написал съм го преди четири години, тогава и го публикувах за първи път в „Кафене.нет”.

Четири години, пет правителства, три парламента… Сто (или хиляда?) трилиона единици замазване, отлагане, приказване нахалост …

„Гераците” е част от книгата ми с миниатюри „169”.

 

Да си представим 3-4-етажна голяма къща. Прадядо на библейска възраст, дядовци, баби, синове, снахи, дъщери, зетьове, рояк различни по възраст деца: многолюдна челяд, която би трябвало да радва душата. Да, това е огромно семейство. Или семейства, които образуват солиден род от типа на Гераците. Би трябвало, ала даже децата – от мало до мустакато – рядко радват душите на възрастните.

Да си представим, че никой в този дом не е доволен от живота си. (Не е трудно, нали?) Заради едно или друго не е доволен. Или заради всичко. Дечицата – също. Малките ходят на училище или на детска градина, големите на работа или шетат из къщата, бъхтят, служат, печелят, събират се на празници, макар и не всички, веселят се както могат, пият, напиват се, пеят, ала сърцата им не са отворени докрай дори тогава.

Дочети...

Човешкият избор: между Небето и преизподнята

 

Днес е Велика Сряда. Преди 1982 години на този ден се случило нещо изключително греховно: злото е замислило да извърши пъклено дело, което е променило хода на човешката история. От Матея свето Евангелие, глава 26:

3. Тогава първосвещениците и книжниците и стареите народни се събраха в двора на първосвещеника, на име Каиафа,

4. и решиха в съвета да уловят Иисуса с измама и убият;

5. но казваха: само не на празника, за да не стане смут у народа.

14. Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците

15. и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те му предложиха трийсет сребърника.

16. И оттогава той търсеше сгоден случай да Го предаде.

Дочети...

Първата елементарна нравствена сила

  

Още три миниатюри от книгата ми  „169”.

 

Първата елементарна нравствена сила

  

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, Приложение:

Две девойки разговарят. Едната споделя на другата:

А всички твои усилия да украсиш живота на сестра си и майка си изчезваха като вода в дупка на пода. Защото не ти се удаде да развиеш в тях дори първата елементарна нравствена сила: вкуса. На въпроса какво обичат те, какво харесва на тях можеше да чуеш отговор за хиляди вулгарни неща от еснафския, егоистичния живот, за външния блясък и удоволствията, но Радостите на Светлината на Вечното не заемаха място в съзнанието им."

И малко по-нататък:

Дочети...

Четири миниатюри

 

С най-добри пожелания за новата 2015 година! Живот и здраве да е, пак ще бъдем заедно – с Божията милост. Весели новогодишни празници!

 

Абсурд

 

Не можем да бъдем приятели на децата си. Детето ти е дете, за да му бъдеш родител, а не приятел. Абсурдно е да станем приятели на децата си. Невъзможно е да си едновременно родител и приятел. Наивно, глупаво е да се надяваме, че сме способни да го постигнем. Никой никога не го е постигал.

О, нека не се заблуждаваме: не говорят истината онези родители, които с непресторена, разбираема, често трогателна гордост се бият в гърдите, че са приятели – понякога най-добрите приятели! – на децата си.

Дочети...

Кураж

 

Още три миниатюри от последната ми книга  169”. 

 

Кураж

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 18:

 

Деца мои, скъпи мои гости. Никога не мислете за срещнатия човек като чужд за вас. А запомнете всичко, на което бяхте и ще бъдете свидетели тук. Твърдо знайте: до последния момент трябва да вярваш и се надяваш да пробудиш у човека неговата светая светих. До последните сили на сърцето трябва да молиш Живота за помощ на заблуждаващия се, заблудилия се или стъпилия накриво брат, понеже Той живее у всеки, а за Неговото пробуждане няма нито закони на човешката логика, нито закони на човешкото време.

Дочети...

Лято

 

Чужбина. Не далечна, но все пак чужбина. Палми, маслинови дръвчета, морето се плиска на няколко метра, ветрец, синьо небе, хубава бира. И колкото и да си забраняваш, накрая все пак посягаш към лаптопа, понеже в чужбина под палмите има интернет, а теб все повече те гложде какво става в татковината ти. По-скоро по институционалните върхове и ливади на татковината ти.

Откъм близката все пак чужбина, откъм палмите с маслиновите горички ставащото изглежда някак призрачно и може да се опише с три думи: позор, посредственост, простащина. Към трите думи с „п” отпред прилягат стотици прилагателни. По едно време възнамерявах дори да напиша нещо на тема „позор, посредственост, простащина”; там щях да използвам част от най-изразителните български прилагателни.

Отказах се.

Вместо това свидетелствам, че под палмите много върви Халил Джубран. Във всяко отношение. И във всякаква посока – и към небето, и към земята. И по някакъв райско-адски начин геният върви – просто не е за вярване! – и с прочетеното за ставащото в татковината ни. Там, под чуждото древно небе, ставащото някак си изкристализира с любезното съдействие на гения.

Ако ви се чете нещо умно, насладете се и вие на две миниатюри от „Безумецът”.

 

Дочети...

Знаци

 

Тези няколко реда са предназначени за хората, които вярват в Божия промисъл. И съответно в знаците, които Господ ни праща – на всеки лично по пътя му и на всички нас като общност по пътя ни. Знаците са най-различни, а степента им на сложност можем условно да разделим на три вида: извънредно трудни за осъзнаване; поносимо трудни; простички за разбиране, лесни за тълкуване. По понятни причини напоследък Господ Бог изпраща на нашия народ предимно знаци от третия вид. Моля, обърнете внимание на директната символика:

кален потоп;

ужасяваща градушка като леден гняв;

несъстоятелност – уж само банкова, но едновременно политическа, институционална, медийна;

дерайлиране.

Моля, обърнете внимание на самите думи, на най-прякото им, на извънзнаковото им значение: потоп, градушка, несъстоятелност, дерайлиране.

И да напомня нещо общоизвестно: Бог праща знаците, ала наш, единствено наш е изборът как да реагираме на посланията му и изобщо как да живеем. 

По-долу публикувам две миниатюри за Божиите знаци, които включих в последната ми книга  „169”. 

Дочети...

Теология на покоя

 

Вчера, 24 юни 2014. Привечер, небето се е намръщило, пак ще гърми и ще се лее потоп. С младия теолог (точно 5-годишен) се прибираме от детската градина. Беседваме, обменяме мисли. Бог знае защо стигаме до кафето. Конкретно: как действа на хората; защо децата не бива да пият кафе; заплахите, които дебнат детския организъм от страна на коварния кофеин; защо баба и дядо никога не пият кафе след 5 часа следобед, ако искат да спят нормално.

Следва диалог със слабо мое участие.

Дочети...

Опит за летене. Или поне за оцеляване

 

Тежки проблеми, които влачиш от десетилетия. Дълбоко лични, фундаментални проблеми на личността ти. Или на начина, по който личността ти се справя с живеенето си.

Да, опитваш дълги и дълги години да се справиш. Да победиш. Да преодолееш. Да отложиш. Да избуташ встрани. Да се измъкнеш. Да забравиш. Да приемеш. Да се примириш. Да се смириш. И още много и много подобни и различни опити. И все не успяваш. Тежките проблеми стават даже още по-тежки. И сякаш се роят, множат се.

Дочети...

Цел и средства

 

Усещате ли как отново и Бог знае за кой ли път се фокусираме върху целта (целите) на обществото ни? Усещате ли как заветната цел (колкото и да е различна тя за всеки от нас) пак и пак измества, неглижира, задушава темата за средствата, с които възнамеряваме да я осъществим? Усещате ли как публичният разговор наново се съсредоточи и замря върху това какво искаме да постигнем, а въпросът как да го сторим полека утихва, утихва, утихва?… Усещате ли как полъхва познатата позорна смрад, как се носи в душната ни атмосфера неизменното ни и все така неизказано позорно примирение, че пак и пак сме готови да платим всякаква цена за целите си?

И ще я платим, ако не ни дойде умът: средствата никога не прощават.

Долният текст е част от последната ми книга „169”.

Дочети...

Доверие

 

Още миниатюри: в последната ми книга  169”.

 

Проблемът с доверието – една от големите мъки на човека. И у човека. Азбучна истина: без доверие не може да се живее. Абсурдно е дори да си го помислим. Нали? И в най-величествените аспекти на проблема, и в най-, най-дребните и битовите без доверие животът е немислим. Нали? Като най-очевиден битов пример – да влезем за кратко в тоалетната. Вдигаме капака, а на половината цивилизовано човечество ни се налага да вдигнем и седалката. Което движение мърси ръцете ни – на цялото цивилизовано човечество. Какво правим? Да се пипаме с мръсните си ръце ли? Или да се мием, преди да ползваме тоалетната? Ами след като сме я използвали? Нали с мръсните си ръце трябва да пипнем ръкохватката на чешмата! Значи, ще я измърсим и за себе си, понеже, след като се измием, с чистите ръце ще я затворим, а и за следващия след нас ще я измърсим.

Дочети...

Отново от „И рече Бог”

 

По Великден обичам да препрочитам тук-там от „И рече Бог”. Помага срещу едно-друго. Днес е третият ден от Великденските празници. По-долу привеждам малка част от 11 глава. Вярвам, че и на вас ще ви стане по-топло.

Христос воскресе!

  

- А ще ми кажете ли кой е най-впечатляващият текст, който сте прочели напоследък? Този, който най-много лично вас ви е впечатлил?

- Никак няма да ми е трудно.

Жената изведнъж се отпусна, видимо задиша по-леко, по-разкрепостено.

- Вярвам ви – каза гостът ѝ с доста променен тон.

Тя бързо го погледна, понадигна се, взе тънка книга от най-горния рафт на библиотечката, отвори уверено на страница някъде почти в началото.

Дочети...

Приличието

 

Отдавна ми се щеше да напиша нещо като полуесе-полувопъл за приличието. Или по-скоро нещо като епитафия за мъчително издъхващото приличие по нашите земи. За агонията на приличието, задушаващо се без въздух и без слънце сред нас. За сърцесъкрушителното изпитание да наблюдаваш безпомощен тази смъртна агония.

Възнамерявах да развия своя вик. Или стон, ако е по-подходящо. Или зов, ако е още по-подходящо. Щях да обрисувам панорамно трагедията на приличието у нас. Да опиша несретната орис на това българско сираче. Да покажа липсата на приличие у публичните, полупубличните и едва-едва публичните ни хора, дето са постоянно пред камери, зад микрофони или по вестниците и сайтовете. Да покажа липсата на приличие у лекарите и учителите, у администрацията, у политиците. Сред гражданството, с извинение. И така нататък. Тайно се надявах да потреса тоя-оня.

Дочети...

Привидни противоречия

 

И това е песъчинка от „169”. 

 

Все по-малко ме изумяват две привидни противоречия, които до съвсем скоро ме стъписваха. Слабо разбирах природата им, затова.

Първото и по-важното противоречие: защо страхът от смъртта много често се изразява в страх от живота, дори в отказ от пълноценен живот? Не би ли било логично и естествено страхът от смъртта да ни прави много по-витални, много по-жизнелюбиви – дори до безразсъдство? Нали ни чака смъртта, защо да не си поживеем!

Второто противоречие: защо страхът от живота ражда агресия? Защо страхът от живота по правило ни тласка към агресия, бруталност, безогледност, наглост, простащина или просто към невъзпитана настървеност и настъпателност, вместо да ни води до апатия, бездейственост, мекушавост... Нали второто би било много по-логично и по-човешко?

Дочети...

Чудесна книга!

 

Долните няколко изречения не са рецензия, не са отзив, не са бележка. Приемете ги просто като спонтанна реакция на читател, току-що дочел чудесна книга.

Книгата е документалният роман „Царица Елеонора Българска“, автор е Неда Антонова, издателството – „Факел“.

Нека си представим, че заставаме на Централна гара в София (с надеждата за по-представителна извадка) и задаваме примерно на 1000 души въпроса какво знаят за българската царица Елеонора. Не подбираме обаче хората, питаме наред. Убеден съм, че няма да ни потрябва записващо устройство: едва ли ще забравим какво ни казват неколцината ни сънародници, които ще отговорят нещичко. Всички, които прочетат книгата на Неда Антонова, със сигурност вече ще са извън онези 99 процента българи, които не знаят почти нищо за Елеонора Българска. Четенето пък няма да ви струва никакво усилие.

Дочети...

Три миниатюри за творчеството

 

Повече: в последната ми книга  169”.

 

Депресия

С какво писателят ще си помогне, когато е най-обезверен, когато е най-отчаян, че трудът му отива нахалост, че не носи полза на ближните си поради липсата на интерес към произведенията му? С други думи – с какво писателят ще си помогне при най-често срещаната творческа депресия? Разбира се – с онова, което му е най-близко, присъщо, скъпо. Както дърводелецът в потиснато състояние ще грабне триона, чука, длетото и ще измайстори нещо, което ще го успокои и възвиси отново до самообладанието и самоувереността в собствените добротворни сили, така и писателят бива да посегне към фантазията си, тоест към своя тайнствен инструмент, с който майстори творбите си.

Дочети...

За утеха. 2

 

Преди няколко дни публикувах размисли на Конкордия (Кора) Евгениевна Антарова за злото. Днес подбрах светли пасажи за радостта, която е един от нашите най-сигурни Божи щитове срещу мрака. Откъсите са само от първата част на четирилогията „Два живота”.

 

Сине мой – започваше писмото. – Ти доброволно избра своя път. И този път е любовта и верността към онзи, когото ти сам прие за брат-баща. Не се поддавай на съмнения и колебания. Не погубвай делото си с отрицание или униние. Бодро, леко, весело бъди готов за всяко изпитание и носи радост на всичко около теб. Ти тръгна по пътя на труда и борбата, затова утвърждавай, винаги утвърждавай, а не отричай. Никога не мисли: „Няма да стигна”, а мисли: „Ще успея.” Не си казвай: „Не мога”, а се усмихни на детинското в тези думи и кажи: „Ще превъзмогна.”

Дочети...

Два българо-руски казуса

 

20. Дезоксирибопутиноинова киселина

 

Какъв морален изрод е българската путинистика! Моралната гнусота обаче е само част от бедата ѝ, макар и по-голямата, огромната част. Българската путинистика е и интелектуално отвратителен, и естетически отвратителен урод. Като основен и основополагащ дял от родната псевдожурналистика и антижурналистика той, уродът, е и исторически обречен дегенерат.

Да, дегенератът по правило служи само за пари и заслужава само презрение. Ала се срещат и медийни клетници, дето путинясват от сърце и по убеждения. Те вече освен за презрение са и за ожалване. При тях путинистиката е кодирана в дезоксирибопутиноиновата им киселина, а за тая клетъчна трагедия никакви генетични куршуми няма открити.

Дочети...

За утеха

 

Напоследък злото напълзя отвсякъде и ужасно обнагля. По света и у нас. Споделям утехата, която аз намирам в мъдростта на Конкордия (Кора) Евгениевна Антарова и нейния роман Два живота. Откъсите са от втората част на четирилогията.

 

Помни: злото никога няма да те докосне, докато не те докоснат страхът, неверността и лъжата. Атмосферата на чистота е непоносима за злото и то бяга от нея. И само когато в сърцето ти се мерне най-малката пукнатина на съмнението – само тогава злото ще съумее да те докосне. Всичко е в самия човек. И не външният живот го потиска или обновява, а човек сам създава живота си. Той сам носи у себе си всичките си чудеса.

Дочети...

Два казуса

 

18. Панически казус

 

Най-често това чувство идва закономерно и ние знаем защо и как. Подготвени сме, страдаме, преодоляваме го, продължаваме да живеем.

Понякога то се промъква потайно и се стоварва върху нас като непосилно бреме, затрупва ни като лавина, оставя ни без дъх, без изход, без надежда. Буквално ни убива. Тогава е особено трудно.

Чувството на безбрежна самота сред многолюдието наоколо. Чувството за липса на доверие към събратята ни. Чувството, че няма спасение и за нас лично, и за хората като цяло – въпреки Голгота. Чувството, че при нас хората всичко все пак е безсмислено, а който каквото ще да приказва, проповядва и изповядва.

Казус:

Какво правим, когато сме загубили вярата си в ближните?

Дочети...

Нови четири казуса

 

Продължавам поредицата от кратки текстове, които нарекох „казуси”. Останалите: в рубриката „Есета”.

 

14. Докосване

 

Следващите редове са посветени на едно лично наблюдение. То се отнася за четирилогията на Конкордия (Кора) Евгениевна Антарова Два живота. Вече 6-7 години ми е предоставена възможността да следя отблизо как подхождат читателите към романа, който имах щастието да преведа.

Първи том предизвиква възторзи. Вероятно и едно на ум, понеже след него читателите намаляват, макар и почти незабележимо. Допускам, че за някои от тях втори том е дори по-интересен като фабула, но безусловно за всички е по-труден за възприемане. Читателите рязко се стопяват, а останалите са още по-възхитени.

Дочети...

Привечер

 

Младежът е на четири години и девет месеца. Моята отговорност е да го прибирам от детската градина. Разхождаме се, разговаряме за нещата от живота.

- Дядо, откъде З. знае връбски?

З. е едно от усмихнатите момичета, които го гледат в детската градина.

- Тя знае сръбски! – учудвам се аз.

- Не сръбски, а връбски, дядо!

Младежът чака, топлата му ръчица в моята, крачим бавно, а аз се опитвам да съобразя. Ала не ми стига интелигентност.

- Я ми разкажи по-подробно! – предавам се.

- Ами тя ни казва, че едно врабче ѝ пошушвало какви бели сме направили, когато я няма.

- А, този връбски – промърморвам, стараейки се да остана сериозен.

Дочети...

За хармонията

 

Може би мнозина от нас – поне от време на време – имат нужда да си спомнят за хармонията. Препрочитайки „Милост Божия”, си спомних и аз каква благодат е, когато тя те споходи. Двамата ми герои, музиканти, разговарят някъде из Родопа преди повече от 800 години. Само че те не си спомнят за нея, те живеят с хармонията.

  

За хармонията ми беше думата. И за покоя. Те са като близнета. Никога, никога на този свят никой няма да познае хармонията, няма да се огледа в хармонията, ако душата му не е в покой. И обратното е вярно. Няма как да успокоиш и умириш душата си, да се потопиш в нея и да я опознаеш, ако поне мъничко не усетиш Божията хармония около себе си и над себе си.

Дочети...

Четири казуса

 

Продължавам поредицата от кратки текстове, които нарекох „казуси”. Останалите: в рубриката „Есета”.

 

10. Пролетен казус

 

Познато ти е всичко. Толкова години. Много, много години. Февруари, март. Идва пролет. Всичко знаеш как е, как ще бъде. Познаваш чудесно дори оня неуловим аромат на въздуха, който нито бензин, нито боклуци, нито хора, нито нищо не може да заличи – ароматът на пролетта, на живота.

И въпреки това тръпнеш в очакване на неочакваното. На онова, дето ще дойда за първи път. И то ще е прекрасно – и това знаеш.

Пролет.

Дочети...

Гении

 

И това е песъчинка от „169”.

 

Интересно и извънредно поучително е отношението на простосмъртните към най-великите гении на човечеството. Към онези, които сътворяват и извършват най-титаничните световни дела – величави борби за справедливост, епохални открития, разтърсващи и пречистващи творби на изкуството и пр. Ако някой от тях, от гигантите – дори когато вече е провел битката си докрай, дори когато вече е приключил изключителната си работа, – ако предаде идеите си, отстъпи от принципите си, загърби веруюто си, тогава ние, простосмъртните, биваме много разочаровани и натоварваме този човек с всичките си собствени негативи и комплекси.

Дочети...

И още три казуса

 

7. Симпатичен казус

 

Как ме мъчи всеки ден

тоз въпрос трагичен –

хем да бъда откровен

хем да бъда симпатичен.

 

Това изповядва Радой Ралин.

Казус:

Има ли изход от тази „трагедия”? Или да махна кавичките?

Разбира се, че има. Нужна е една-единствена стъпка, и то не особено трудна. Просто трябва да се замислим – не е кой знае каква драматична стъпка.

Дочети...

Още три казуса

 

4. Солен казус

 

Помните ли как се нарича Лотовата жена?

Това е въпрос-уловка. Не ни казва името ѝ Библията. Безименна е жената на Лот. И безименна се превръща в солен стълб – точно както я е бил предупредил Бог.

Казус:

Защо се обръща назад Лотовата жена?

И това не ни казва Мойсей в „Битие”. Просто се обърнала и там си останала във вид на сол. Какво е искала да види още веднъж – за последно – тази любознателна жена? Любимия си Содом, потъващ в небитието сред огън и жупел? Жестоката картина на възмездието? Или пък никак не ѝ се е вярвало, че Господ ще удържи на думата си? Ала Той я удържал.

Дочети...

Три казуса

 

1. Дебат по време на чума

 

Как постъпва човек, доведен до ръба на бездната заради постоянни унижения и гаври с достойнството му? Отговорът е повече от ясен. Понеже човекът вече няма какво да губи, там – на ръба на бездната – гадориите са крайно оголени, той се извръща и с отчаяна ярост се хвърля срещу онези, които са мачкали живота му. Понякога дори печели, когато се оказва, че потисниците му са страхливи негодници. По-често те го изхвърлят в бездната, но пък човекът загива с чест и достойнство.

Казус:

Как постъпва народ, доведен до ръба на бездната заради постоянни унижения и гаври с достойнството му? Отговорът сякаш пак е повече от ясен, ама не е ясен – аналогията ни подвежда. При народите е по-сложно, нещата следва да се разделят.

Дочети...

Милите те

 

Милият януари. Приземната стая с решетестия прозорец. Потъналият в сняг двор, докато го гледаш отдолу нагоре. Тихо. Бяло. Само печката бумти. Баба и дядо.

Милият февруари. Гората мълчаливо следи стъпките ти през ланшната шума. Тук-там – мънички преспи с тънки корици отгоре. В ниското вече бълбука поточе. Опияняващото усещане за обнова, за ритъм, за живот.

Милият март. Едно ново момиче с най-сияещата усмивка на света. С тънки пръсти, с тънки длани, с тънки китки. И с големи сияещи очи, излъчващи доверие. Едно ново момиче, което с годините ще се превърне в твоето старо и все така ново момиче.

Милият април. Паркът, алпинеумът, група от десетина 18-годишни деца, които скоро ще станат възрастни. Обещания, вричания, клетви. И мечти, мечти. А отгоре беснеят лудналите птици.

Дочети...

Три миниатюри

 

Приказки

 

Какво пишат добрите писатели? Ако разопаковаме внимателно и докрай опаковката, ако стигнем до зрънцето? Само едно пишат – приказки за малки и пораснали деца. Красиви или грозни; смешни или тъжни; щастливи (в края) или страшни до края – все приказки и само приказки.

Нищо в книгите не е точно като в живота. И все пак – колко ли по-малко щяхме да знаем за живота си, ако в измислените си приказки за малки и пораснали деца добрите писатели не ни го рисуваха толкова истинно, правдиво и вярно?

Дочети...

Нещо като хайку

 

1.

 

Момченце къса

смръзнати жълтурчета.

Бог отлага зимата.

Дочети...

Няма прошка за словоблудието

 

И това е песъчинка от „169”

 

О, не очаквайте някакво ново откровение за думите след милионите думи, изписани и изречени за думите от поколения мислители.

Кое за мен е странното? Като човек, който работи с думите и буквално живее с думите, би трябвало малко от малко да им познавам нрава и капризите. Ала все още съм далече от такова познание.

Дочети...

Равносметка

 

В крайна сметка най-важното нещо за вярващия християнин – по-важно от конкретните частности: какви родители сме били, какво дело сме оставили след себе си, колко любов сме дали на хората (може и в обратен ред) – е каква искрена равносметка бихме направили за живота си, ако попаднем пред Христа и той ни предложи да го сторим. „Подражавали” ли сме Му или не? И ако не – защо?

Дочети...

Да действаш в Истината

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 32:

 

Казах ви, че най-великата от действените сили на човека е мисълта. Ако човек е постигнал самообладанието, мисълта му се е изравнила. Тя повече не изобразява скоковете и зигзагите, в които е бил притиснат несдържаният човек.

Самообладанието на избухливия е заплашено от всичко, включително от всяко нищожно външно препятствие. Човекът с пълно самообладание може да се разпорежда с мисълта си точно толкова спокойно, без да се стеснява от всякакво разстояние, както се разпорежда с речта си във физическото общуване. Но за това са нужни още и чистотата на неговата преданост към онези, на които той изпраща мислите си, и пълната освободеност, а вие знаете, че освободеността и радостта са синоними. Но да знаеш на теория, в мислите, в идеята – още не означава да знаеш в истината. Знае правдата на Истината онзи, който пред Нея, в Нея и за Нея действа. Свикнал да действа в Истината, човек престава да различава двата свята – на земята и небето; тогава за него съществува само един нов свят, светът на слятото небе и земя, в който той живее, мисли и действа. Човек може да премине в тази психика само тогава, когато дълго време е живял, утвърждавайки себе си и ближния си като живеещи в два живи свята – на небето и земята. Този подготвителен период, водещ към живот в слетия свят, към действие в общото творчество на Целия Единен Живот, продължава при всяко същество толкова дълго, колкото тече пътят му за изработване на монолитност на мисълта.

  

Разбира се, давам си сметка, че моя милост е съвсем в началото на визирания „подготвителен период”, ако изобщо съм и навлязъл в него. Иначе казано, много съм далече от живота в „двата живи свята”, в „слетия свят”. При цялото ми уважение към всеки индивидуален духовен път, допускам, че абсолютното мнозинство от читателите ми едва ли са много далеч по-напред от мен. Така че съвсем свободно, като пред съученици, ще споделя една единствена своя мисъл.

Всяка дума от цитирания текст е важна. Доста думи в него носят огромна мъдрост. Някои пък думи са натоварени със величествено значение, проникването в което, проумяването на което, дълбокото осмисляне на което би ни донесло качествена позитивна промяна на мисленето, а оттам и на живота ни. Една дума обаче – поне за мен – прозвуча като ключ: Истината. Съвършено немислимо е да вървиш по какъвто и да е бял, праведен, Божи път, без „да действаш в Истината”. Струва ми се, иде реч за всички и всякакви аспекти на Истината, за всички и всякакви нива и мащаби на Истината – включително и за най-ниските, най-елементарните, най-делничните.

Та за какъв духовен път можем да мечтаем, когато сме потънали до горната част на долната устна в лъжа, лъжа, лъжа, лъжа, лъжа... Най-ниска, най-елементарна, най-делнична. Всеобща и всекидневна лъжа.

И колцина са тези, които поне искат и съответно полагат усилия да се измъкнат от всепоглъщащото мочурище?

Малцина?

Е, и слава Богу? 

Словото на утехата

 

И това е песъчинка от „169”

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 29:

 

В срещите на сивия ден не е важно словото на човешката философия. Важно е словото на утехата, за да може човекът да намери в себе си пътя към Мене. Аз не съм съдия, Аз не съм предопределение, Аз не съм неизбежна карма. Аз съм Светлината в човека, неговата Радост. Към Мен няма път чрез помощта на другите, а само чрез мира в самия себе си.

 

Главните букви подсказват Същност от какъв порядък говори. Не това е важното обаче, а какво ни се казва.

Дочети...

Богове и хора

 

От „169”.

 

Когато отлагаме днешната неотложна работа за утре, ние го правим, защото смятаме, че сме безсмъртни. Дълбоко в себе си, най-често неосъзнато и неразумно, но така смятаме. Иначе щяхме ли да я отложим? Значи, ние се смятаме за богове. Безсмъртни богове.

Да направим пауза? Да размислим, да асимилираме по-бавничко написаното? Добре.

Е, как е при вас? При мен е все същото. Размислих, асимилирах, ала все така не виждам никакъв разлом в логиката. Да, ние, няколко милиарда души, всеки Божи ден отлагаме днешната работа за утре или за още по-нататък, понеже приемаме себе си за безсмъртни богове.

Дочети...

Вяра и знание

 

И тази песъчинка е от новата ми книга 169”.

 

Ние не знаем кой е създал мирозданието. Знаем, че е Бог, но кой е Бог? Не знаем.

Не знаем как Бог е създал мирозданието.

Не знаем защо го е създал.

Не знаем как функционира.

Не знаем къде отива.

И още мириади неща не знаем. Не само за Бог, не само за мирозданието, но и за почти всичко. Все още.

И въпреки незнанието си оцеляваме. Нещо неизмеримо по-важно – движим се нагоре. Напред и нагоре.

Дочети...

Вещи

 

И още един текст от новата ми книга 169”.

 

Има един тъжен разказ на Георги Марков, „Подялба на вещите”. Публикувал го е през 1968-а в сборника с разкази и новели „Жените на Варшава”. Кратък разказ, твърде кратък, към 80 реда. Прекрасен тъжен разказ, за развод. Всички вещи остават за нея, така иска героят на Георги Марков. Ето какъв е краят:

„Най-после стаята е празна. […] …прашните прозорци гледат мрачно и е пусто като в гробища…

А кому да остана аз?”

Дочети...

Етикети

 

Още един текст от новата ми книга 169”.

 

Всекидневно и неуморно лепим етикети на всеки и всичко. В 99 процента от случаите, без да съзнаваме. Знаем, че го правим, но не съзнаваме знанието си, докато го правим. И след това. Не се усещаме. Не съобразяваме какво вършим.

И лепим, лепим. Стикер след стикер. Клише след клише.

Лепим и не ни е еня. Което съвсем не означава, че не знаем какво могат да причиняват етикетите. Етикетите могат жестоко да убиват, да съсипят цял един – много често невинен – живот, да нараняват, да удрят болезнено, грубо да нахалстват, да досаждат, неприятно да бръмчат… Могат и да са безобидно смешновати, слава Богу, макар и доста рядко.

Дочети...

13 септември 2012

 

Следващата седмица ще публикувам в писателския си сайт новата си книга „169”. Има и подзаглавие: „169 песъчинки от дневника на един методичен записвач на възторзи и тревоги”, което напълно представя, струва ми се, и краткостта на текстовете, и съдържанието им. Ще кача лесно достъпни за четене формати, имах случай вече да спомена – безплатни.

По-долу е още една от песъчинките, писана на днешния ден преди една година.

 

Много неща преживях това лято. Много нови места видях, запознах се с нови хора. Беше доста разнообразно лято за разлика от някои други лета. И доста дълго ми се стори. Като детско лято сякаш.

Дочети...

Дишане

 

Още една песъчинка от бъдещата ми книга, която ще види бял свят наскоро. Стори ми се подходящо в навечерието на утрешния ден да си спомним някои истини за дишането.

 

Често казваме: „Там не може да се диша.” За някой дом или учреждение. Или град, държава. Или въздъхваме: „Около нея/него не може да се диша.” Както и обратното: „Там се диша с пълни гърди.” И не иде реч за планина, а за центъра на пренаселена столица, примерно.

Съвършено вярно сме забелязали, че въздухът променя духовните си параметри. В него сякаш се съдържа чувството за покой, за доброта, за порядъчност, за справедливост, за чест… И за още много благи Божи дарове. Да, ние буквално дишаме тези Божи дарове, с които сме благословени да им се радваме и да ги пазим.

Както и обратното. Въздухът сякаш се насища с тревога, лошотия, позор, неправда, низост… И не може да се диша – буквално. Умираме от задушаване.

А ние – кой ни знае защо – се кахърим най-първо и почти единствено за въглеродни окиси и двуокиси, за прашинки и оловни аерозоли, за феноли и сероводороди…

Август

 

И този августовски спомен е част от бъдещата ми книга, която ще види бял свят наесен. Може би е редно пак да спомена, че всички тези текстове са писани от края на август 2010 г. до април-май 2013-а.

 

В началото на месеца ходех до църковния двор към девет и петнайсет. Тъкмо се стъмваше напълно. Сядах на пейката до входа на малката черквица, облягах глава на топлия каменен зид и дълго се молех. От „Отче наш” до най-подробни лелеяни копнежи. Молитвата ми обаче не е точно молитва, а по-скоро благодарност към Христос Бог за всичко. Включително и за все още неосъществените ми копнежи. Молех се сред пълното вечерно безмълвие, ако изключим сладкия хор на щурците. Най-много кола да мине по улицата по-долу, но ти не я чуваш, молиш се.

От нищо не те е страх. Освен от обичайните неща.

Дочети...

Бог

 

Това е още една песъчинка от бъдещата ми книга, която ще види бял свят наесен. Няколкото реда са писани преди две години. Свидетелствам: нищо не се е променило. Бог е толкова постоянен… 

 

Колата си я оставил точно над скалите. Отваряш широко прозорците, палиш и поемаш бавно-бавно по изровения коларски път. Гледаш в огледалото. Не знам защо, но е по-добре в страничното, то дава по-добра панорама от вътрешното. Фантастично е красиво. Виждаш море, само море, после хоризонтът на морето, после само небе; завой, виждаш суша – изгорялата крайморска трева преди скалите; пак завой – отново морето с хоризонта и предвечерното небе.

Бог.

А след минута-две излизаш на шосето и можеш да тръгнеш накъдето ти душа иска. Не е възможно да се изгубиш – Бог е навсякъде.

Безличните глаголи в българския език

 

Няколко месеца след написването на печалните ми размисли, които озаглавих „Минало неопределено време” и които посветих на дистанцирането от собствените ни избори и дори от собствения ни живот, чух нещо покъртително в централните новини на една от най-гледаните национални телевизии. Ала преди да цитирам нещото и да приключа, нека надзърнем в класическия труд на стария мъдър професор Любомир Андрейчин, корифей на българския език и учител на поколения филолози. Ето какво пише проф. Андрейчин в своята „Основна българска граматика” за безличните глаголи в нашия език:

Дочети...

Пак от „И рече Бог”

 

Напоследък препрочетох „И рече Бог”. Написах романа през 2009 година, мина време. („Написах” може да се прочете и като „записах” – няма да е погрешно.) В книгата се описва житието-битието на Господ Бог Иисус Христос в човешки образ. Спасителят прекарва немалко месеци у нас, в България, в наши дни. Контактува със събратята ни, учи ги на едно-друго. По-долу привеждам няколко абзаца от 28 глава: това е част от прощалното послание на Христа към дванадесетимата му последователи. Струва ми се, че посланието ще е от полза на мнозина честни люде, които сеят добротворно и с любов на житейското си поприще. А и на онези, за които са предназначени семената и плодовете, няма да е излишно: бих искал да вярвам, че след няколко минути те малко по-добре ще разбират сеячите.

Дочети...

По пътя и над пътя на земното благоденствие

Ще започна от кучето, че да е по-кратко. Може да се почне и от заека или пантерата, и от мравката, и от комара, от поповата лъжичка, от амебата или от зелената еуглена дори. От някоя бактерия. Не бих посъветвал никого да опитва – ще си загуби времето, а резултатът ще е същият. И тъй – от кучето.

Опърпаният босяк, който живее покрай кофите за боклук, гледа хърбавото куче със струпеи по кожата, което му се умилква за къшей мухлясал хляб, и си казва: „Господи, ама и неговото е такъв кучешки живот! Този приятел е пълен нещастник в сравнение с мен!”

Покрай кофите за боклук минава циганинът, който събира с коня си старо желязо и кашони, гледа как босякът бърка в контейнерите да събира огризки, за да хапне нещо, и си казва: „Господи, ама и неговата е пълна гадория да се рови постоянно в тая гнилоч! Този приятел е пълен нещастник в сравнение с мен!”

Дочети...

Пак от „Визитацията”

 

Написах „Визитацията” през 2006 г., тогава се развива и действието. Едноседмично действие, което се разгръща през точно тези дни на лятото. В романа се описват 167-те часа, които великият ни сънародник Христо Ботев, слязъл изневиделица от небето, прекарва в съвременна България. По-долу привеждам малка част от словото на Христо Ботйов Петков в парламента пред народните ни избраници. Да, ония отпреди седем години. Да, ония отпреди две врътки на вампирската им въртележка. Една част от тях и сега са същите – ветераните. Останалите пък от днешните са от един дол дренки с „постоянното присъствие”. В този техен смисъл гнусното им съединение наистина прави злата им сила.

Да бих имал надежда, че поне един от тях би могъл да чуе и да се пробуди някаква свяст в порочното му съзнание, сам щях да ида пред „Коня” да им почета какво им казва Ботев. Нямам обаче такава надежда.

 

 - Моля за пет минути усамотение – произнесе Ботев между приветствията и говорилнята.

Осигуриха му минутите в малък приветлив кабинет, където специалният гост на парламента разкъса обемистия пакет, подарен му от комично изглеждащата женица, извади великолепно ушита синя воеводска униформа, шапка с лъвче и перо, меки ботуши, сгънати фантастично ловко между крачолите на брича, та изобщо да не се напипват отвън, колан с ремък – всичко, всичко.

След пет минути шашнатите бодигардове пред кабинета се превърнаха в солени стълбове, виждайки как подопечният им чужденец се е превърнал във войводата Христо Ботев. Наложи се усмихнатият войвода да ги подбутне, та да се раздвижат и напълно загубили дар-слово, да ги поведе едва ли не той да му покажат къде е входът за пленарната зала, пред който го чакаше председателят.

Дочети...

Препрочитайки „Визитацията”

 

Написах „Визитацията” през 2006 г., през нея година се развива и действието. В романа се описват 167-те часа, които великият ни сънародник Христо Ботев, слязъл изневиделица от небето, прекарва в съвременна България. По-долу привеждам обръщението му по националната ни телевизия, което той прави на четвъртия ден от престоя си при нас. Струва ми се, че посланието на гения ще е от полза на мнозина честни люде да се ориентират променило ли се е нещичко през последните седем (и седемдесет!) години. И за да решат не бива ли да променим начина, по който служим на ближните си и на себе си.

 

Добър ден, сестри, братя, дечица.

………………………….

Десет земни минути са много малко време. И твърде много. Положително ще ни стигне да си поговорим от душа за националния идеал.

Със сигурност сте забелязали, че когато човек идва отдалеч и на непознато място, видимите проблеми се виждат доста по-отчетливо, отколкото ги виждат хората, за които тези проблеми са всекидневие. Аз идвам отдалеч и днешната България ми е почти непозната като непосредствено лично впечатление. Видях вече много проблеми, забелязах още повече проблеми, досещам се за още и още. Разтревожен съм заради тях и ще се съгласите, че има защо.

Дочети...

Препрочитайки „И рече Бог”

Напоследък почувствах подтик да препрочета „И рече Бог”. Написах романа през 2009 година, мина време. („Написах” може да се прочете и като „записах” – няма да е погрешно.) В книгата се описва житието-битието на Господ Бог Иисус Христос в човешки образ. Спасителят прекарва немалко месеци у нас, в България, в наши дни. Контактува си със събратята ни, учи ги на едно-друго. По-долу привеждам няколко абзаца от 8 глава: това са думи, отправени към един от героите, писател. Струва ми се, че посланието ще е от полза на мнозина честни люде, които сеят добротворно и с любов на творческото поприще – каквото и да е то. А и на онези, за които са предназначени семената и плодовете, няма да е излишно: бих искал да вярвам, че след няколко минути те малко по-добре ще разбират сеячите.

 

- Самотата на истинския писател не е наказание, а част от правилника за движение по пътя на доброволното честно служене на правдата и красотата. Самотата е цената, която истинският творец доброволно заплаща за правото да твори правда и красота. В работилницата, където се изковават правдивото и красивото, не е пренаселено и не бива да е пренаселено: там има място само за майстора. Самотата не е самоцел, тя е начин на работа. Самотата е средството, с което творецът се самонаграждава, постигайки най-доброто, на което е способен. Самотата е условието, без което творецът не би могъл да изтръгне от себе си зрънцето Божие, за да засее нивата си с правда и красота. Самотата е небесната благодат, която разграничава създателите от подражателите. Самотата на твореца е дар Божи.

Дочети...

Сълзата

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2007, т. 1, гл. 23

 

...Чудесно помня как той ми каза: „Придобитото с кръв и страдание, с кощунство и грабеж не само няма да донесе щастие и власт, но носи робство, отрова и смърт на самия собственик. Ако чистата целувка на състрадаващо сърце не пресуши сълзата върху бузата ти – краят ти ще бъде страшен!” Тогава не придадох никакво значение на тези думи и му се смеех в лицето. А сега се сбъднаха...

 

Възнамерявах да приведа доста по-дълъг цитат, но се отказах. Пак сравнително кратък, но доста по-дълъг. В драматичната сцена на пряк сблъсък на доброто и злото участват повечето от главните герои, носители на основните идеи в първия том на четирилогията. В сравнително краткия цитат от впечатляващия диалог, който бях подбрал, се споменават имената на почти всички действащи лица. Нямаше как да избегна обясненията за контекста на разговора, кой кой е и така нататък. Щеше да се получи сложно, объркано, а и се съмнявам, че би станало и кой знае колко по-просто и по-ясно. Както и да е, отказах се. И оставих само късчето злато по-горе.

Дочети...

Крушение

 

Кое е първично? Първо се рушат семейството, обществените институции, държавата, а след това идва страдалческото чувство за липса на справедливост, което убива живота на хората и дори желанието им да живеят активно и пълноценно? Или обратното – първо идва мъчителното чувство, защото нещо наистина е смазало, погубило е справедливостта, а едва после вече идва разрухата на семейството, обществените институции, държавата?

Опитвам се да намеря аргументи за евентуалната последователност на тези прискърбни явления. Не мога. Сякаш те стават едновременно. Загубата на основополагаща сигурност в живота на планетата ни, каквото е благословеното усещане, че тук е имало, има и ще има извечна справедливост, върви паралелно със крушението на основните темели на човешко съобщество.

 

Раздели

 

Как се разделят хората в духовен план?

Без дори да се усетят понякога, между тях се натрупват различия. Тоест единият/едните тръгват на една страна, другият/другите на втора. И край. В един момент разбират или само усещат, че няма какво да си кажат. Че няма какво да правят заедно. Че си пречат даже. И тъй нататък.

Кои са тези две посоки?

Едната винаги е напред и нагоре. Втората може да е назад, настрани. Може да се случи и често се случва и да е тъпчене на едно място. Едните хора обаче задължително са поели напред. А защо не и те да са свърнали настрани? Защото ако е така, двете групи няма да се разделят духовно. Ще си доскучаят, ще се изпокарат, Господ ги знае какво ще вършат, но ще са в една плоскост, на един етаж, в един егрегор.

Духовната бездна зейва, когато едните тръгнат нагоре.

А ако вторите тръгнат и те? Ами прекрасно! За каква раздяла тогава иде реч? Просто повече душѝ ще вървят нагоре към Бога.

 

Прекрасно!

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 31:

 

Не аз трябва да ви увличам и не след мен трябва да вървите, където ви посоча. А вашата звучаща с радост енергия на Живота трябва да ви тласне към хората като стремителен поток на Любовта. Вие трябва да им донесете най-обикновена доброта и доброжелателност. И където и да се трудите за хората – навсякъде ще се трудите за Живота, живеещ в тях. А трудейки се за Живота, хората се трудят извън времето и пространството, извън текущите обстоятелства и форми, почитайки Него, Вечния, във всичко временно.

Дочети...

Любов и страх

 

Неведнъж съм размишлявал за възможностите на любовта. Несъмнено и вие сте го правили. Няма човек, който да не си е блъскал главата над извечните загадки на любовта. Да не изтръпвал пред възможностите както на безкрайната магическа мощ, която се крие зад висшия смисъл на понятието любов, така и заради чудната сила на „простичката” земна любов между жената и мъжа. Сякаш всичко е написано с океаните мастило, сякаш всичко е казано в милионите устни предания, легенди, приказки, народни мъдрости... Ала познанието все не ни стига. И за едната – Божията, върховната, голямата любов; и за другата – нашата, човешката, обикновената. Та все добавяме още и още мъдрост от любовните ни въжделения, преживявания и съпреживявания.

Дочети...

Божи кравички

 

Въпреки постоянните и повсеместни тюхкания и вайкания по идиличното минало, което било прелест в сравнение с отчайващото настояще, истината е съвсем различна. Тъкмо обратно: все по-малко диви ставаме, все повече се очовечаваме. Идеализацията на младостта ни е разбираема, но тя затова е и идеализация, защото лъже.

Преди почти половин век част от дървата за готварската печка на баба ми лежаха на огромен куп край герана. Сред дървата живееше колония червени буболечки, които се наричат Божи кравички. Моя детска милост разнообразяваше безкрайните летни дни – о, идилия, о, свобода, о, детска волност и безгрижие! – с незабравимото удоволствие да пече живи Божи кравички в някакво старо канче с много подходящ за случая капак. О, идилия, о, как приятно припукваха клетите животинки!

Дочети...

Всеки текст заслужава читателите си

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 17:

 

Не е необходима велика наука, за да действаш правилно за ползата и щастието на своя народ. Нужна е обаче велика любов, която учи да пазиш човека. Не Бог, а вие сте сложени да пазите хората си. Не се мъчете да стоварите върху Бога собствената си отговорност. Може да види Бога в небесата само онзи, който се е научил да вижда и обича Него в човека. Помнете какво ви казах сега и не чакайте помощ отвън. Намерете любовта само в себе си. Любовта ви ще роди енергия, а енергията ще ви открие новия път на труда.

Дочети...

Красота

 

Какво е необходимо на един писател?

Разбира се, на първо място, стойностни идеи. Същото, каквото е необходимо и на писача на есета (Какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе?), само дето писателят трябва и да облича идеите си в сюжети. При това адекватни, съпоставими със значимостта на идеите сюжети.

Дочети...

Минало неопределено време

Говоренето за самия себе си в минало неопределено време е точен подсъзнателен словесен израз на дистанцирането от собствения ни живот. Говоренето за самия себе си в минало неопределено време е точно подсъзнателно вербално свидетелство за дистанцирането от собствения ни живот. Минало неопределено време е дистанцирането от собствените ни избори, то е изява на причудливата ни нагласа, че животът ни е някаква сляпа случайност и едва ли не течението му не зависи от нас, както не зависи от нас и посоката на течението му.

Дочети...

Лъжата

 

Всички ние лъжем постоянно и за най-малките неща. Без смисъл. Без полза за нас. Без заплаха за нас. Без принуда. Без да съзнаваме дори – понякога и така се получава.

Защо лъжем? Защото се страхуваме, че сме сбъркали, бъркаме или ще сбъркаме. Страх ни е, че грешим. И лъжем, за да скрием, замажем, омаловажим грешките си, които много често са въображаеми.

Ако живеехме с убеждението, че няма защо да ни е страх – дори и да сме сгрешили, нямаше да лъжем. Или поне толкова много да лъжем.

Дочети...

Как ни търпи Земята

 

„Как ни търпи Земята?!”

Често го чуваме този полуреторичен полувъпрос-полувъзклицание. Изразяваме гняв, яд, обида; учудване; привързаност, благодарност към майчицата ни. И още много чувства – според каквото ни е на сърцето.

Как ни търпи ли? Вероятно все по-трудно. И тя като нас има избор: дали да ни търпи и доколко да ни изтърпи. Бог и на нея й е дал правото на избор.

Дочети...

Чистачите


Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 3, гл. 9:

 

Ти нито веднъж не само не изрази неудоволствие, че живееш сред полукретени, но дори и не се запита: защо си захвърлен в такава пустош? Небесата те слушаха само да благодариш за красотата, в която живееш, но никой не е чул от теб ненавист, завист или недоброжелателство. Онова, което можеше да пречи на неустойчивия, само укрепваше твоята чест. Колкото повече виждаше крадци на държавни средства, разбойници, измамници и лицемери, толкова по-твърдо ти самият разбираше честта и честността, толкова по-ясна ти ставаше ценността на всяка дума, която произнасяше, толкова повече търсеше възможност да пробудиш у ближния си разбирането на величието на Живота. Ти растеше в своята пияна, задушлива и нестабилна среда и не се разлагаше в нея. И с живия си пример ти подкрепяше и изчистваше всичко, което беше по силите ти.

 

Не би могло нищо да се добави към този текст, написан преди седемдесет години за съвсем различни от днешните обстоятелства отпреди двеста години. Единственото, което ни е необходимо, за да посеем тези проникновени думи в душите си, е да повярваме с цялото си сърце, че всичко това е могло да се случи. 

 

Смисълът на добротворчеството

1.

Добротворчеството трябва да има някакъв дълбок, грандиозен, величав смисъл. Струва ми се. Изписани са морета от мастило на тази тема, но не ми изглежда да сме стигнали до еднозначен или поне до задоволяващ мнозинството отговор. Мнозинството от мислещите хора. И докато за Христовия подвиг – при цялата условност на нашето разбиране на космическите тайни – горе-долу ни е ясно, че Господ е дошъл да изкупи греховете ни, да ни даде ново начало, да ни поведе по нови пътища, то смисълът на делото на добротворците от по-нисък порядък е обвито все още в мъгла.

Дочети...

Какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе?

 

Текстът по-долу е въведението към бъдеща книга, която подготвям под работното заглавие „Дневник на писателя”. Текстът ще обясни и защо избрах в менюто да пише „Есета”: не искам да обърквам читателя. Иначе за мен тези кратки форми, тези мои радости и болки си остават „песъчинки”.От време на време ще прибавям тук по някоя и друга трошица, капнала от пясъчния часовник на времето ми.

Дочети...

Чудо

 
Какво се случва, след като си се насладил на наистина хубав филм, книга, платно, музика... Чудо се случва! Гледаш надписите на филма, затваряш последната страница, зазвучават последните акорди, а ти вече не си същият. Срещнал си се с измислено, нереално, създадено от тленен човешки ум творение, за да съществува то в онази нереална сфера, която наричаме изкуство.

Дочети...

Отговорността

 

100-процентовата отговорност е 100 процента следствие от осъзнаването, че всичко е едно. Човек е дотолкова отговорен, доколкото е осъзнал единството на всичко в мирозданието. Затова и никой простосмъртен не е 100 процента отговорен. Никой не е достигнал онова стъпало на развитие, откъдето е възможно да се обозре Божията цялост. Все още.

Дочети...

Радост

 
1.
 
Нека се абстрахираме от критичните житейски ситуации: скръб по починал близък; тежко болнично лечение; възстановяване след катастрофа; друга голяма мъка...
Нека се взрем в най-обикновеното ни всекидневие. Възможно ли е сутрин с отварянето на очите си да не намираме повече поводи за радост, нежели за напрежение, притеснение, страх, гняв?

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn