Първата елементарна нравствена сила

  

Още три миниатюри от книгата ми  „169”.

 

Първата елементарна нравствена сила

  

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, Приложение:

Две девойки разговарят. Едната споделя на другата:

А всички твои усилия да украсиш живота на сестра си и майка си изчезваха като вода в дупка на пода. Защото не ти се удаде да развиеш в тях дори първата елементарна нравствена сила: вкуса. На въпроса какво обичат те, какво харесва на тях можеше да чуеш отговор за хиляди вулгарни неща от еснафския, егоистичния живот, за външния блясък и удоволствията, но Радостите на Светлината на Вечното не заемаха място в съзнанието им."

И малко по-нататък:

И все пак нито живият му пример, нито честите му беседи не могат да разкрият в никоя от нас онези качества, с които се определя мъничката думичка „такт”, ако у нас не е развит вкусът. За да започне у човека развитието на най-фините му духовни сили, образуващи от себе си такта, е необходимо свойственото на всички – от дивака до културния във висша степен човек – първоначално чувство за вкус да премине в изтънчено нравствено чувство. И колкото от по-високо води началото си вкусът на човека, колкото по-реални са съкровищата, които той започва да обича, толкова по-високо се издига той по стълбата на духовната култура, толкова по-близо вижда, усеща Бога и накрая живее в Него и с Него...

 

Гениално! Вкус; най-фини духовни сили, образуващи такта; нравствено чувство;духовната култура; Бог... Безкрайни теми, неизмерими дълбини! Сякаш по-добре е да замълча в благоговение. По-добре читателят да остане насаме с тези слова.

Бих си позволил само да обърна внимание на една от подчертаните думи: първата. Вкусът е „първатаелементарна нравствена сила”.

А ние, слепите и неразумните, непостигналите първото и елементарното, постоянно се удивяваме защо ни липсват – и като хора, и като общество – вторите, третите, четвъртите и Бог знае още кои нравствени сили.

 

„Несправедливост”

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 30:

И всеки разбра доколко е станал възприемчив към невидимите вибрации на хората, колко болезнено чувствителни са станали сега нервите ни и как всеки от нас трябва да се закали в своите физически и духовни проводници, за да имаме силата да предадем на хората всичко получено и да не останем само пазители – безполезни и бездейни за околните – на великите истини, които ни бяха предадени именно за израстването и щастието на хората.

 

Какво излиза? Закаляването на физическото ни тяло, укрепването на духа ни – дори и такива лични грижи не бива да полагаме заради себе си, а за да сме силни заради ближните си, за да бъдем способни да предадем пак на ближните си, а не да запазим за себе си получените свише наши духовни богатства, колкото и малки да са те най-често. Понеже получаваме богатствата си „именно за израстването и щастието на хората”.

Егоизмът, самолюбието, себичността у нас отпърво крещят в протест срещу такава въпиюща несправедливост, срещу такова ощетяване на собствената ни персона, срещу обезличаването ни всред някаква абстрактна маса, която наричаме „хората”.

Докато по-после не осъзнаем или по-скоро не се сетим за очевидното: че тази „несправедливост” ни осигурява статуса на получател на всички „велики истини”, на всички духовни богатства, които ближните ни – закалени телом и духом – са готови да ни предадат.

Ето тогава е редно да коленичим и да се преизпълним с благодарност и благоговение пред Божия промисъл.

 

„Прекомерен” труд

 

Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 3, гл. 9:

Съществуват цели маси хора, минаващи земните си пътища в прекомерен труд. Никога не съжалявай тези хора. Само чрез този принудителен труд, труд за късче хляб, те могат да си изработят навика на дисциплинираното подчинение. И тези зачатъци на дисциплина на труда се превръщат с времето в тяхно духовно зърно. Може да развие в себе си цялата духовна мощ само онзи човек, който сам, без странична помощ, е успял да заложи основата на духовното си зърно в текущата си земна форма. И за това той трябва непременно да стигне до героичното напрежение. Трябва да направи това привична за себе си форма на труд, после да приведе организма си в силата на самообладанието, за да стане трудът му лек за него и накрая да се издигне до онази хармония в себе си, която дава усещане за целия ден, че не е бил труден, а прекрасен.

 

Колко по-добре се чувства човек, когато прочете черно на бяло онова, което винаги е чувствал подсъзнателно! Разбира се, че „дисциплиниранотоподчинение”, тоест възпитанието на самодисциплина, е най-важното, а не „прекомерният труд”. Прекомерен е от нашата гледна точка. Субективната, личната, временната, земната. А от другата гледна точка – обективната, надличностната, извънвременната, космическата – трудът ни, макар и „принудителен”, е полезен именно за нас, за душите ни, за постигането рано или късно на хармонията, която ще ни даде усещането за живота като прекрасно битие.

Съзнавам колко е трудно човек да приеме такава теза. И какво като е трудно?

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com