В парка

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Мъжът седеше на пейката и гледаше гората наоколо, ала умът му бе другаде. Хубав мъж, спокоен, достоен по някакъв очевиден начин. И пейката бе хубава, здрава, удобна. И оригинална: представляваше два яки ствола, съответно обработени и боядисани, които лежаха направо на земята. Макар да нямаше облегалка, беше удобна. Поне да си седиш, а умът ти да е някъде далече.

- Здравей, момче! – поздрави бодро старецът.

Момчето, което бе около петдесетте, а може би и доста над петдесетте, не се стресна, въпреки че се стегна и за миг затвори очи. По-скоро трудно се върна оттам, където беше отишъл в мислите си.

Дочети...

Оптимистична теория за част от българския народ

 

Това беше краткото заглавие. Нямаше как, наложи се да съкратя пълното, а то е:

 

Оптимистична теория под формата на ретрофентъзи за конкретни отломки нищожни от българския народ, изретрофентъзирано в късното лято на 2016-а от изгрев до заник-слънце озарен, че и нощем, насред селския ми двор в Балкана, с изключителното участие на скъпите на сърцето ми (по реда на появяването си): Иван Хаджийски (в краткото заглавие), Пейо Яворов (в пълното заглавие), Йордан Йовков, Елин Пелин и Иван Вазов (в самата оптимистична теория под формата на ретрофентъзи)

 

Дочети...

Водокеф

 

Мъжът спря в средата на въжения мост. Загледа се на запад към гористия връх, но не изпита познатото съжаление. Беше му додеяло вече няколко години поред да съжалява, че дори не може и да си представи как би изкачил този връх, от който се ширваше такава вълшебна панорама. Опита се поне да си представи панорамата, да я възстанови в паметта си такава, каквато беше едно време. Не успя, едно време беше твърде отдавна. Сведе очи към реката, която почти безшумно течеше под него. Облегна се на дебелата стоманена тел, която служеше за парапет, и се отдаде на покоя и крехкото усещане за сигурност, което често се ражда от повтарянето на един и същ ритуал в продължение на много години.

Дочети...

Победата над Родопа (в цвят)

  

Съвместна публикация с www.fakel.bg

 

С възрастта остават все по-малко тъмни страни на битието, с които не се примиряваме. Не иде реч за никаква мъдрост, за никакво духовно смирение – просто се примиряваме. Осъзнаваме най-после, че тъмното се променя извънредно рядко, а ако чудото се случи, промяната най-често е в посока към по-тъмното, а не към светлото. И се примиряваме. Допълнително играе роля и самозаблудата ни, че самите ние с нищо не можем да променим природата на мрака.

Разбира се, не сме прави да се примиряваме. Липсата на примирение у нас служи на светлината – най-малкото води до запазване на статуквото, на баланса между доброто и злото на тоя свят. Да не говорим колко благодат е видяла земята ни, когато непримирението със злото ни е карало и да действаме на ползу роду и на ближните ни.

Както и да било. Мисълта ми е, че все още не мога, а и не искам да се примиря с почти абсолютната ни липса на българска историческа памет. Изумявам как е възможно да не помним не само по-дълбоките корени на всичко, което живеем, в което живеем и с което живеем днес, но да изличаваме тотално паметта си за случилото се буквално вчера и онзи ден. Недоумявам как е възможно да не правим – като народ, като цяло – и най-малкото усилие да помним. Да, съществуваме в постоянна, във всенародно възприета и всенародно обикната „епопея на забравеното”. В този смисъл изобщо не се налага и да споменавам за теглене на съдбовни поуки от миналото, за учене на безрадостни, но безценни уроци, за неповтаряне на тежки грешки и грехове, за народна мъдрост, легнала върху народния опит.

Тъй. Няма да ги споменавам. Няма и да се примиря обаче.

Дочети...

На въжения мост

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Мъжът с боровата тояга стоеше точно в средата на въжения мост и си приказваше сам. Вероятно е по-право да се каже, че мъжът стоеше насред люлеещия се мост, понеже някой читател може да остане с убеждението, че мостът бе от ония старите, които бяха направени от въжета. Вярно, и този селски мост се крепеше на две дебели въжета, ала те бяха стоманена тел. Изобщо целият мост беше от метал – и плоскостите, върху които се стъпваше, и разните скоби и болтове с гайки, и двете по-тънки въжета, служещи за перила. Здрав мост беше, макар и ръждясал вече, а мъжът с боровата тояга стоеше точно в най-долната част на дъгата и си приказваше сам.

Дочети...

Образ и подобие

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Готина мацка, а? – отбеляза безпристрастно младежът.

Не го произнесе сухо, а именно безпристрастно.

- Не ви закачам – каза възрастният мъж.

Осъзна, че младите хора го плашат вече по някакъв особен начин. Осъзна го, без да се учуди ни най-малко. Кой знае откога го плашеха. Едва сега го осъзнаваше.

- И аз не те закачам – отвърна младокът. – Просто ми направи впечатление, че често я заглеждаш.

- Механично.

- Механично, но честичко.

Младият се засмя без злоба, без сарказъм, без грубост или каквото и да е желание да се заяжда. Може би в гласа му прозвуча лека ирония, ала добродушна, весела. И пак някаква такава безпристрастна.

Дочети...

Красиво и вярно

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Да продължавам ли? – вдигна поглед жената.

- Ти ли питаш? – засмя се кратко мъжът.

- Понеже винаги се интересуваш от такива истории.

Жената сведе очи и продължи да си играе с чашата за чай.

- Да не закъснееш? – рече домакинът.

- Ще взема такси. Историята си заслужава. А е и кратка.

- Още чай?

- Не.

Мъжът се облегна удобно на любимото си място в кухнята и се приготви да слуша. Гостенката му обаче мълчеше и въртеше празната си чаена чаша с два пръста.

- Кога беше това?

- А, скоро – отзова се ясновидката. – Преди година-две. Жена да видиш. Към петдесетте, но никога не можеш да ѝ ги дадеш. Дама. Изискана дама. Просто излъчва финес. Макар и да беше съсипана. Семпло облечена, с вкус. И абсолютно смачкана отвътре, убита. Просто търсеше утеха. Сяда, тъкмо почва да ми разказва живота си след трагедията…

Дочети...

На прага

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

- Ти вече знаеш всичко, което ти е необходимо, за да продължиш напред сама.

Младата жена кимна на баща си, но не защото бе съгласна с него. При тези обстоятелства бе немислимо да му възрази, че в действителност не знаеше почти нищичко. Камо ли пък онова, което ѝ е необходимо, за да продължиш напред сама. Не знаеше какво означава да продължи. Не знаеше къде е напред. Нямаше никакъв опит какво означава да си абсолютно сам.

- Ще се справиш – добави окуражително той.

Тя огледа спретнатата болнична стая, празното второ легло до него, тръбичките, които влизаха във вените му, и другите, които излизаха изпод завивката му, апаратурата до главата му. Върна очите си върху неговите и пак му кимна.

- Предполагам, че никак не е леко да загубиш млад родителите си – продължи успокоително възрастният мъж. – Така се случи, дете, късно ни споходи щастието с майка ти. Щастието с теб...

Жената нежно докосна хлътналото му слепоочие.

Дочети...

Бог с нас

  

И този разказ е част от новата ми книга „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Жената седеше, вторачена в голяма икона далеч пред очите ѝ. Не знаеше кой е светецът, изобразен на иконата. Не го и виждаше вече, потънала в мислите си. Не познаваше добре и старата римска базилика – разрушавана от варвари и земетресения, превръщана в джамия и отново сполетявана от земни трусове, преди да добие днешния си облик, – понеже жената живееше далече и влизаше тук най-много за трети път. И отново съвсем случайно.

В църквата течеше вътрешен ремонт. Вдясно от олтара работници вадеха от мазето счупени тухли, опадала мазилка и други боклуци, качваха ги през някаква дупка в пода, товареха ги на количка и ги изнасяха навън пред централния вход. Зад самия олтар бучеше бормашина, пробиваше нещо, храмът тътнеше, изведнъж ставаше тихо, после бормашината пак затрещяваше.

Дочети...

Пчеларят

  

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Стръмният коларски път правеше остър ляв завой и продължаваше право нагоре покрай бърдото. Кафяво-жълтите песъчливи скали, тук-там надвиснали заплашително, се препичаха почти голи на лятното слънце. Пролетните потоци бяха изрязали дълбоки бръчки през лицата им, където нарядко се бяха задържàли инатлии борчета и ниски храсти. Коловозите на пороите цепеха напречно неравния път и се губеха надолу сред тревите и дървесата на мекия хълм.

Да, хълмът вдясно се спускаше полегато към дълбокия пролом на реката, която не се чуваше чак дотук. Част от хълма досами пътя бе парцелиран, оградки от преплетени пръти бележеха имотите, а тревата там бе косена, плодните дръвчета – подрязани, мераклии бяха сковали дори барачки за инструменти или за каквото там им трябваше.

Дочети...

Етюд за четвъртвековно приятелство, потник и леко яке

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

За този четвърт век възрастният мъж, който постепенно се бе превърнал в почти старец, така и не научи името на младежа с потника. Не че не можеше. Когото и да попиташе в селото, щяха да му кажат как се казва непознатият младеж. Предпочиташе обаче да не го свързва с никакво име. Знаеше, че името някак ще обрамчи събеседника му, ще го ограничи, ще го натика в тясна килия, от която няма измъкване. Килиите, в които ни арестуват имената ни, са до гроб. Харесваше му така, както я бяха подкарали още от началото: наричаше го в мислите си „младежа с потника”, а ако му се наложеше или му се приискаше да се обърне към него, използваше дружелюбното и много подходящо в техния случай „приятелю”.

Младежът с потника изобщо не подозираше за съществуването на това наистина странно приятелство. Четвърт век не подозираше. Не подозираше и след като двайсет и петте години си отидоха и се заредиха нови години. Така и никога не разбра, че някой е разговарял с него.

Дочети...

Верния пазач

 

Разказът по-долу ще е част от сборника, който готвя. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. И този разказ е точно такъв.

 

Добри харесваше името си отскоро. Навръх рождения си ден, когато навърши четиридесет, се сети за името си. Бог само знае защо се сети и се замисли. Не помнеше откога не беше се замислял за името си, както не се замисляме и за много други неща от всекидневието си, с които сме свикнали. Така или иначе – замисли се, а краткият му размисъл завърши с утешителното и доста ласкателното заключение, че името си му подхожда. 

За първи път си позволяваше да се самовъзнагради с подобно заключение. Той поначало избягваше да заключава – поне категорично – каквото и да е из тая тръпна материя за доброто и добротворството. Както и да е, оттогава харесваше името си. Има-няма две години.

Дочети...

Кирил и Методи

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").  

 

На Кирил и друг път му се беше случвало. Отдавна-отдавна бе срещал още неколцина с името Методи: кратковременни познати, на които вече не помнеше лицата.

Днес обаче кой знае защо го досмеша, когато стисна ръката на този Методи. Хем и предварително знаеше името на хазяина си за идната седмица. Самите имена прозвучаха весело и някак предизвикателно сред полудивия балкан, който нагоре съвсем подивяваше. Нагоре… Нагоре се виеше нещо като път, по-скоро нещо като ровенина от асфалтови остатъци, от насипан тук-там трошляк, от камъни, скали и гола суха земя. Нещото бе стръмно и тясно, а отгоре го печеше следобедното августовско слънце.

- Да вървим да занесем науката и просветата към билото! – рече бодро планинецът.

Явно и на него му бе смешно, макар че нямаше нищо смешно.

Дочети...

Любов

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

- Не се държах добре.

- Не това е проблемът.

- Не се въздържах.

- Не търсиш там, където трябва.

- Не проявих разбиране.

- Не е това.

- Не проявих толерантност.

- Не е проблем.

- Не беше ли проблем да те сравнявам с бившата си жена, с други свои връзки.

- Не мисля.

- Не се гордея с поведението си.

- Всичките ни реплики започват с „не” – отбеляза жената.

Дочети...

Нощ

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

  

Мъжът безшумно приближи по пътеката между седалките.

- Добър вечер – поздрави съвсем тихо.

- Проблем ли има? – поизвърна се шофьорът.

- Не, не, всичко е наред.

- Казвайте!

- Искате ли компания? – попита мъжът.

- Обикновено не.

- А тази нощ?

Автобусът гълташе магистралата със сто километра в час, осветената от фаровете лента обречено летеше право под гумите му. Изглеждаше някак нереално, докато мъжът наблюдаваше така отвисоко. Нереално, но своеобразно красиво.

Дочети...

Апостолите

 

Ранната вечер на ранната мартенска пролет вече бе паднала и им предстоеше четиричасов разговор до след полунощ. И двамата не знаеха, че ги очаква толкова дълга беседа, и то на четири очи. И двамата не предполагаха, че странният им разговор ще се окаже чак толкова продължителен. А в началото домакинът дори не се догаждаше за какво ще приказват.

Гостът бе пристигнал привечер – без покана, без предварителна уговорка, само бе звъннал по телефона, че ще се отбие след работа. Любезно бе отклонил предложението на най-добрия си приятел да вземе и жена си със себе си, та импровизирано да си направят кратко семейно парти в средата на седмицата. Дойде сам, вечеряха тримата в кухнята, а сега, малко след осем, домакинята ги остави сами да се оправят с масата, с напитките и със себе си.

Дочети...

Странно

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Не бяха се виждали от поне петнайсет години. Съдбата ги срещна за кратко в подходящ момент, за да поприказват от сърце и душа, както го бяха правили неведнъж в ония далечни времена, когато отношенията им бяха стигнали до топлотата на съпричастието, макар и в рамките на колегиалността. Топлотата често ги предразполагаше към разговори от сърце и душа. Нищо не им пречеше тогава, контактите им бяха всекидневни. Нищо не им пречеше и сега, не бързаха за никъде в късния мразовит следобед.

- Мога да се прибера и довечера – засмя се писателят, искрено зарадван от срещата им.

- Мога да се отбия в галерията малко преди да затворят – пое си дъх художничката, когато той я пусна от прегръдките си.

- Отиваме да гуляем с кафе и сладкиши!

- С кафе и много сладкиши – поправи го тя.

Дочети...

При извора

 

Разказът по-долу ще бъде включен в сборника, който готвя за догодина. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. Този разказ е точно такъв.

 

Мъжът седеше на самия бряг на реката и вече от половин час ѝ разправяше живота си. Разказът му излизаше малко объркан и доста накъсан, но реката го слушаше внимателно и се намесваше само от време на време.

- Много е успокояващо – засмя се изведнъж мъжът на хрумването си. – Мога да си говоря до довечера и да не се притеснявам, че ще ти писне и ще хукнеш нанякъде.

Дочети...

Майка България

 

Този текст е част от книгата ми „Извънвремието” с подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”, 2002 г. Написах я през 1997-ма. Действието в тази глава се развива през 1996-а по време на изборите за президент, когато Петър Стоянов спечели срещу Иван Маразов. Всичко споделено е абсолютно автентично. Всичко описано е лично преживяно. Времето тече и всичко се променя. Вероятно повечето от действащите лица вече са покойници. Времето тече и много неща у нас не се променят. След 18 години отново и отново злото е алтернатива за стотици хиляди нещастни хора, наши сънародници. Или за милиони? След 18 години отново и отново изборът на злото е сред най-предпочитаните. Питам се докога?

Дочети...

Докато светът си почиваше

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Дядото се бе поизлегнал на мекия диван в хола, а срещу него, удобно облегнати на стената, седяха по местата си Том, Джери и Мечо Пух. И трите плюшени играчки бяха много красиви, както винаги гледаха умно и спокойно, но този неделен следобед и малко някак с очакване. Детето спеше оттатък в стаята си, родителите му бяха на гости, а светът си почиваше.

- Искате ли да ви разкажа какви играчки имах аз? – обади се дядото.

- Ами да! – веднага се отзова Мечо Пух. – Аз много обичам да разказвам за себе си.

- Той ще разказва, не ти! – скастри го Том.

- Да де – кимна усмихнат Мечо Пух.

- Но той ще разказва не за теб, а за себе си! – намеси се Джери.

- И аз това обичам, да разказвам за себе си – разпери лапи Мечо Пух и се приготви да слуша.

Първо въздъхна Том, после въздъхна и Джери, но и те се настроиха да слушат.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com