Битие

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

Отецът служеше долу в града, в собствената си, така да се каже, църква. Собствена, понеже той лично я поддържаше, а жена му се грижеше за двора, за цветята, тревата, чистотата на плочника и пейките, за женските неща.Собствена, понеже църквите в градчето бяха три, а неговата се падаше най-крайната, в подножието на планината, и някак се водеше квартална, странична, изолирана. Отецът нямаше нищо против. 

Началниците от митрополията и Синода не се вестяваха никакви, никой не го закачаше и не му пречеше да служи Богу, както намери за добре, така че службата му носеше удовлетворение и нерядко радост. Спокойно можеше да се каже, че попът е щастлив човек или поне сравнително, относително щастлив човек с добра жена, с достойна и обичана работа и с Бог, който със сигурност уважаваше честния му труд. И паството уважаваше свещеника си, почиташе го и го търсеше по повод и без повод. Светиня му безспорно заслужаваше небесното и земното уважение: сърцето му бе обичливо, но не меко, държеше се с хората благо, но не отстъпваше и проявяваше коравия си характер, когато бе необходимо, усмихваше се и често се смееше от душа, но никога не се хилеше и не се превземаше. С две думи – живот си живееше йереят, нищо кой знае какво не му липсваше, всичко бе постигнал с вярата си, с ума си и с двете си работливи ръце. Не се големееше. Нямаше болни, смешни амбиции. Не бе жаден и затова не крадеше, не се лакомеше, не изнудваше, не наскърбяваше Бога с алчност и простотия. Дълбоко в себе си, ала напълно осъзнато и отдавна, той и не вярваше, че Господ се наскърбява от делата ни или помислите ни, или от словата ни. Вярваше, че Бог просто се отвръща от нас, и убедено приемаше, че това е много по-лошата последица от делата, помислите и словата ни.

 Да, мирно, равно живееше отецът.

От години отделяше голяма част от времето си, за да се грижи и за манастира, който се намираше по-горе в планината на няколко километра над къщата му. Манастирът попадаше под неговата църковна юрисдикция, водеше му се, така да се рече, бе включен в ареала на свещенослужението му.

Сега в манастира имаше гост.

Гостът му бе напълно непознат допреди седмица. Беше дошъл от столицата с колата си, която остави в двора на домакина си. Качиха се в старата бричка на свещеника, която той държеше само за да се добира с нея до манастира. Пътят дотам бе ужасен, тоест ужасна бе ровенината от кал и камъни, провираща се първо между хълмовете, а по-нагоре и сред горите. Никой не поддържаше ровенината, тоест никой освен попа не спираше поне веднъж на седмица, за да нахвърля с лопатата отзад в багажника пясък и ситни камъчета в зейналите дупки. Господ си знаеше работата: пясък и ситни камъчета имаше в изобилие, понеже ги довличаха потоците, които ровеха и дупките. Тъй или иначе, планинският коларски път се използваше от късна пролет до ранна есен, и то само от опитни майстори – при това местни познавачи на терена. Какъвто измежду малцината бе и отецът. Стигнаха, той настани госта си в най-хубавата стая с кухничката и собствения санитарен възел, показа му едно-друго и го остави да си мисли, да си пише и да прави каквото му душа иска.

След минути стърженето на гумите и виенето на автомобила вече не се чуваха и над планината легна отново благодатната тишина. 

- Как се оправяш без ток? – попита на другата сутрин домакинът, след като паркира автомобила си пред църквичката над чешмата в двора.

- О, свиква се някак – отвърна усмихнат гостът.

- А четенето?

- Не е проблем. Сега се стъмва най-късно. После четох на две големи свещи. Заспах рано.

- Чист въздух, тишина.

- Рай – кимна гостът.

- И не те беше страх? – погледна го изучаващо отецът.

Другият се поколеба как да отговори.

- Напротив, страх ме беше – поклати бавно глава. – И преди да мръкне, а сетне пък съвсем. Заключих се в стаята, като се прибрах. Четох и пак ме беше страх. После си рекох, че съм в Божия обител. Ала докато заспивах, още ме беше малко страх.

- Тук не бива да те е страх – каза свещеникът.

- Това си рекох и аз.

- Работи ли?

- Благодатно.

Писателят си носеше пишеща машина, някакво мъничко звукозаписно устройство, което държеше на врата си върху дълга каишка и го пъхаше в джоба на ризата си, книги, папки, бележници. И мобилен телефон, който можеше да използва само ако се качеше нагоре към рида, където вече имаше обхват. 

- Довечера ще спя тук – заяви попът и се надигна.

- Не е необходимо, ако е заради мене – засмя се гостът му. – Довечера вече няма да ме е страх.

- Заради тебе е, но не заради страха ти – разпери весело ръце домакинът. – Ще си поговорим, ще се опознаем, ти ще пийнеш хубава ракия и винце, аз водица от аязмото. И аз обичам да спя насред планината.

- Сам ли ще пия?

- От две години не близвам. Изпих си всичко и за мен, и за половината паство.

- Тогава и аз да опитам на водица...

- Дума да не става! Не ми тежи да ви гледам, като пиете. 

Свещеникът предложи новия вестник, ала писателят категорично отказа дори да надникне вътре, стиснаха си ръцете и скоро шумът от колата заглъхна. 

Писателят работеше на скованата под небето маса край чешмата. Или сядаше на старите двойни автобусни седалки – попрогнили от влагата, слънцето и дъждовете, ала извънредно удобни – протягаше напред нозе и си записваше нещо я в бележника, я на глас в мъничкото си устройство, висящо на врата му. Или слизаше по пътеката до аязмото досами манастира, слушаше тихия ромон на каптажа, пиеше вода, загледан в пречупената светлина към стотинките по дъното на коритото, мислеше. 

Често не работеше нищо. Наслаждаваше се на природата, на невероятния простор, който се откриваше пред очите му и от двора на манастира, и от коларските пътища и пътеките наоколо, където кръстосваше всеки Божи ден. Не успяваше да се насити на Божията картина пред очите си. 

Влюби се в манастира. От отколешния манастир бяха оцелели само порутените обори и сайвантите за дърва. Новата сграда, където спеше, бе построена съвсем скоро и затова все още чакаше да й прекарат ток по някакъв начин. Вече трета година обещаваха на настоятеля, че догодина ще го свържат тока. Нищо, и така се живееше, и то никак не лошо. Понякога писателят си мислеше, че без ток дори е по-добре. Църквата беше доста стара, под нея чешмата, до чешмата – кухнята с личните покои на отеца, а пред кухнята – навесът, където поклонници и туристи можеха да отдъхнат и похапнат. И толкова. 

Реката долу, дълбоко, дълбоко долу в каньона под манастира, изобщо не се чуваше, веднъж-дваж дневно високо в небето бавно преминаваше безшумен самолет. Единствени ветрецът и птичките нарушаваха благодатната тишина. Вечер и те се прибираха да спят. Ветрецът дори си лягаше по-рано. Полека падаше здрач. Гостът настръхваше от благоговение. Полека мръкваше. Полека изгряваха звездите. Милостта Божия просмукваше въздуха, небето, тишината. Неуморната водица долу в каптажа. Всичко просмукваше. 

Красота. 

Отецът идваше всяка сутрин за малко, а през вечер оставаше да преспи. Вечеряха под навеса на светлината на опушения фенер. Говореха за себе си, за семействата си, за живота си. Говореха и за хората. Говореха, то се подразбира, и за Бог. За Божията милост и за Божието присъствие. Питаха се какви ли са били хората по тия земи и усещали ли са в стария манастир на това същото място Божията милост и Божието присъствие във всичко. 

И така мина седмица, че и повече. 

А сега – в навечерието на сбогуването им – приказваха за битието. По-скоро светиня му разсъждаваше на глас, а гостът му слушаше. 

- Цялото объркване в главите ни идва от думата, от понятието битие. Безбожниците го превърнаха в научен термин. Оттам идва всичко. Ако не си съгласен някъде, моля те, прекъсвай ме, спори, оборвай ме.- Слушам те – кимна писателят.

- Маркс казал: „Битието определя съзнанието.” Чудовищна глупост! Ала на папагалите им харесало и вече сто и петдесет години я повтарят и й се молят, като на „Отче наш”. Знаеш ли защо? Защото звучи много убедително за всички, които не се замислят. А те са почти всички измежду човеците. Прав ли съм?

- Мълча – произнесе гостът.- Всъщност е точно обратното: съзнанието определя битието. Нищо ново не ти казвам, мъдреците и умниците отдавна са го забелязали и написали. Само че сега внимавай. Съзнанието ни определя битието ни единствено в Марксовия смисъл на битието. Единствено в Марксовото разбиране на битието като научен термин. Само по начина, по който Маркс и всички като него тълкуват битието. Иначе не е вярно, че съзнанието определя битието.

- Така ли? – прекъсна писателят домакина си.

- Така.

- Излиза, че съзнанието определя битието единствено по Марксовите критерии за битие.

- Не излиза, а е точно тъй – заяви убедено попът.

- Странно – отрони другият.

- Първо, не е странно. Второ, критериите не са само на Маркс, а на половината човечество. И, трето, ще спорим ли?

- Не, не, просто споделих, че е странно – допи чашката си с ракия гостът.

- Аз ще пийна още водица, а на теб ще донеса едно специално вино, старо, та старо! – засмя се отецът. – След половин час няма да ти е странно, обещавам ти. 

Още се смееше, когато се скри в кухнята с избата. 

- Не е вярно, че съзнанието определя битието – говореше след малко, докато писателят опитваше превъзходното вино, – защото битие означава именно висшето ни съзнание, върховното съществуване на човека като единство на душа, разум и тяло, Бога в нас. Не може простото ни човешко съзнание да определя висшето ни съзнание, Божието ни съзнание. Това поне е ясно, нали? – вгледа се втренчено домакинът в госта си.

- Поне не е толкова странно като одеве – усмихна се гостът му.

- Пийни, пийни още винце – насърчи го йереят. – Значи, идеята ми е следната. Битието – поне у нашата езическо-безбожна страна – почти винаги е било схващано като онова външното: битуването, битийното събитие или явление, изживяването, реалността, животът, ако щеш. Битието за нас е оня живот, дето можеш да го пипнеш, да го видиш и чуеш, да го изпиеш живота, ако щеш, като просто вино, а не да ги приемеш – и виното, и живота – не като вино и живот, а като действително причастие с тялото и кръвта Христови.

Свещеникът похапна, събра мислите си. 

- Битието, драги, не е битуване, както рекох, а то е състояние на духовната същност, наречена човек. В този и единствено в този смисъл истинското ни, действителното ни, Божието ни битие, тоест висшето ни съзнание, Божието ни съзнание, определя битуването, определя битийното изживяване, определя външната реалност, която изживяваме. Речено другояче, Небесното ни Битие определя земното ни битие.

- Вярвам – каза тихо писателят.

- Аз какво ти казах, виното е един път. 

Само очите на отеца светнаха игриво, ала лицето не трепна. 

- Хайде сега да опростим нещата, че се уморих. Нека заменим висше, Божие битие, със съзнание, с висше съзнание, тоест да включим и ние досущ като някакви учени термина съзнание. Ама иде реч за истинското, за Божието ни съзнание. Сторим ли я тая замяна, можем простичко да кажем така: истинското съзнание, сиреч състоянието ни на висше, небесно осъзнаване на нещата вън и вътре в нас, определя как изживяваме собствената си реалност.

- Амин! – рече глухо гостът.

- Която реалност – добави изненадващо Христовият служител – всъщност не е и реалност. Така казват мнозина, но това е друга тема на друга философия. 

Писателят не знаеше как да реагира, ала отецът побърза да го отърве от притеснението му. 

- И тъй, чедо, приятелю, човеко, рабе Божий – засмя се той, – космическото, Божието битие в главата ни, което е и висшето Божие съзнание в главата ни, тъкмо то следва да е захранено и да бъде захранвано с вяра в Бога, с любов към Бога и към ближните ни и най-вече с чувство на единение с Бога. Едва тогава това наше висше битие ще предопредели и как ще изживеем живота си тук долу. 

Мълчаха дълго. 

- Няма да споря – рече най-накрая писателят.

- И не бива – отвърна му кратко попът. 

Помълчаха още. 

- Хареса ли ти тук? – попита домакинът.

- Много – отзова се на часа гостът. – Благодаря ти, задето ме прие.

- Ела пак.

- Сигурно ще дойда.

- Ще прекарат и тока.

- Все ме тегли назад – промълви писателят. – Назад, назад във вековете. Как да преодолея тая тяга да се върна назад?

- Обичай днешните хора – посъветва го светиня му.

- Цял живот не мога да се отърва от усещането, че не ми е мястото тук и сега, а там и тогава – сподели замислено гостът.

- Няма друго място освен тук и сега.

- Това не приляга да се изрича от слуга на Христа – вдигна развеселен глава писателят.

- В тая пустош човек става и по малко езичник, будист, такъв-онакъв – отвърна в същия тон слугата на Христа. – Все пак попресилих обаче. Вярвам и в други места – в рая, донякъде в ада, в още едно-друго тук-там.

- Вярваш и в Господ...

- Смирено.

- И в мен вярваш – засмя се на глас гостът. – Щом ми повери ключовете си за избата. Можех да те оставя без ракия и вино за следващите ти гости.

- Не ги мисли ти следващите ми гости. Има още за цял полк гости.

- Понеже се въздържах – вметна писателят.

- В теб вярвам весело – прихна отецът. 

На сутринта гостът си замина, а домакинът му продължи смирено да служи Господу Богу. Както и вярваше.

 

 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com