Очите

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

- Ей, батка, много ме зарадва ти днес! – възкликна радостно младежът, а очите му продължаваха все така щастливо да сияят.

- Не съм се сещал поне от десет години, че ми викаше батка.

- Така ти викам аз.

Възрастният мъж се усмихна.

- Разкажи ми всичко! Ама всичко! Откакто не сме се виждали, та досега.

- Не мога – поклати глава възрастният. – Имам най-много два часа свободни.

- Че за два часа можеш да ми разкажеш бавно-бавно целия си живот и да помълчим половин час!

- Тридесет и шест години са това.

- Тридесет и шест години е добро число за разказване.

- Нещо като равносметка?

- Тридесет и шест години е добро число и за равносметка. Защо не?

- Ами да опитам – рече възрастният мъж.

И наистина опита, но не вървеше. Нито разказването, нито пък още повече равносметката. Отказа се след малко.

Младежът през цялото време го гледаше право в очите. Очите му – на младежа – сияеха.

- Ти защо дойде? – попита внезапно.

Не прозвуча грубо. Прозвуча мило и някак дори доста загрижено.

- Честно!

- Ти ми четеш мислите, нали?

- Нищо подобно!

- Ала можеш да разбереш, ако не ти кажа истината?

- Мога. Нали те гледам право в очите.

- Какво виждаш?

- Не много. Поне не онова, което си мислиш, че бих могъл. И изобщо не е така, както ти си го представяш.

- Сигурен съм в това.

- По-просто е.

- Вярвам ти.

- Та защо дойде? – повтори въпроса си младият мъж. – И честно!

- През май, около годишнината, винаги ми домъчнява за теб. Знам, че си на по-добро място от нас, но ми домъчнява. Тоест не ми е мъчно, липсваш ми през май.

- Ама не дойде през май.

- Не дойдох през май...

- Идваш през юни.

- Някак стана юни…

- Не е само това, батка!

- Не е – кимна батката. – Исках и да напиша разказ за теб.

- Разказ?

- Точно такъв, на гроба ти. Как си приказваме на гроба ти.

- Ами ето, пишеш го – рече младежът и радостно се засмя.

Съвсем лек ветрец едва-едва разклати клоните отгоре им.

- Поне двайсет и пет години не съм идвал – отрони живият.

Не се оправдаваше.

- Така става – сияеха очите на мъртвия.

- Все се канех… Все отлагах… Четвърт век! Не успях да се ориентирам за гроба ти в началото. Попитах жената, дето продава свещи и икони на входа. Сякаш тя би могла да знае околните гробове наизуст. И охраната от отсрещната будка нищо не знаеше. Както и да е, намерих те. Толкова е лесно, но първо се пообърках… Четвърт век…

- Така става – сияеха очите на мъртвия. – Важното е, че ме намери.

- Доста се е променило наоколо – продума живият.

- Нищо не се е променило наоколо – възрази меко мъртвият.

- Имам предвид край гроба ти… Гробът ти също… Съвсем е закрит. Тия дървета, дето са избили през плочата ти…

- Храня ги.

- И такава мръсотия! То впрочем навсякъде е…

- Нали това казвам – нищо не се е променило наоколо и навсякъде. А от гроба ми е останало достатъчно.

- Прав си – усмихна се възрастният човек. – Стигаше ми барелефът ти. Годината на смъртта ти не ми беше нужна.

- Ама стои.

- От годината ти на раждане е оцеляла само единицата.

- Че кой се интересува кога съм бил роден!

- Откраднали са и всичките букви на имената ти. До една!

- Халал да са им.

Живият не каза нищо.

- Ако не бяха ги откраднали, в плочата нямаше да има дупки. – Очите на мъртвия весело искряха. – Къде щеше да си пъхнеш свещта тогава? Много находчиво го измисли да я прегънеш под прав ъгъл и да я направиш като лула!

- Бих предпочел да не бях проявявал находчивост, а да не бяха ти пипали името.

- Зарежи името! По-добре ми разкажи какво стана с мечтите ни?

- Значи все пак ми четеш мислите – пое шумно дъх възрастният мъж.

Никак не се уплаши. Дори му олекна сякаш.

- Не ги чета – настоя мъртвият му приятел. – На челото ти е изписано какво ти е на ума. Хайде, изповядай ми се!

- Не ми се говори за мечтите ни.

- Сторило ми се е, значи?

- Не, прав си. Мечтите ни не ми излизат от ума, ала не ми се говори за това.

- Няма смисъл ли?

- Да, няма смисъл.

- Ти опита – рече полека мъртвият.

- Благодаря ти – отвърна тихо живият. – Благодаря ти, много си мил.

- Не съм мил – поправи го приятелят му. – Правдив съм.

- Беше много мило от твоя страна да...

- Правдиво – вметна мъртвият.

- Беше много мило, много любезно от твоя страна да го кажеш. А ти нямаше възможност дори да се опиташ да осъществиш мечтите си. Или мечтите ни.

- Мечтите ни.

- Именно. Ние, ние имахме шанса да сбъднем и твоите мечти... И ето – пълен провал... Хич не ми се говори за това…

- Разбирам.

- Задължен съм ти.

- Все пак ще внеса една корекция. Поне що се отнася до теб, провалът вероятно е само външен.

- Не те разбирам.

- Не знам как си живял, не знам какво си преживял, не знам как живееш и в момента. Виждам те добре обаче и те усещам. В очите ти липсва какъвто и да е знак за вътрешен провал.

- Дано правилно да схващам какво чувам.

- За външния провал не бих спорил, понеже е много относителна материя. Пука ли ти от външните провали, батка? – изведнъж топло се засмя мъртвият.

- Май че не…

- Май че не?

- Вече не.

- Така пише в очите ти.

- Ако добре съм схванал какво ми казваш, може би си прав за отвътре… - продума замислено човекът.

- А разказа пишеш ли го? – подметна весело приятелят му от отвъдното.

- Пиша го, пиша го – закима живнал възрастният мъж.

- Та как е вътре?

- Вътре съм щастлив човек. Допреди няколко години не смеех да произнеса тази дума за когото и да е, та камо ли за себе си. Отскоро се осмелявам.

- Щастлив човек! – провикна се шеговито мъртвият. – Много добре ми звучи! Особено за тебе! И е вярно!

- Ти заяви, че не знаеш как живея – отзова се глухо живият. – Откъде знаеш дали съм щастлив?

- Очите! – напомни приятелят му.

- Очите, да… – втренчи се в барелефа възрастният мъж, погледна нагоре към клоните над главата си, пак сведе поглед към земята.

- Не се притеснявай – проговори тихо мъртвият. – Виждам очите ти, накъдето и да е гледаш.

- Така си и мислех – кимна човекът.

Помълча, вдигна рамене, продължи равно:

- Да, отвътре съм щастлив човек. Направих много по моите си мерки. Потрудих се здраво според както аз меря труда си. Със сигурност можеше и повече, но и толкова не е малко. Възнамерявам още доста да свърша, ако даде Господ вдъхновение и здраве. Дума да няма, щастлив човек съм.

- Стана писател – обади се звънко приятелят му, а очите му сияеха. – Стана, стана! Каква мечта над мечтите постигна!

- Пиша много – рече предпазливо възрастният мъж. – Ако да пишеш много и редовно означава да си писател – да, аз съм писател.

- Батка, не се гъбаркай със сериозните неща!

Човекът се усмихна: толкова смешно прозвуча веселият укор в устата на мъртвия му приятел.

- Не се смей и не се гъбаркай с мечтите си, щастливецо!

- Няма повече.

- Че то и пощаджийката ви пише много и редовно!

- Няма, няма повече.

- За онова маце ли се ожени, дето го доведе на тавана, преди да си тръгна от вас? – промени рязко темата мъртвият.

- Аха – отвърна веднага живият.

- Готиното маце?

- Оказа се и чудесна майка.

- Виж ти! – игриво се ухили младият. – Готината мацка за някакви си тридесет и шест години станала майка!

- И баба.

- И баба! Батка, без майтап?

- Без майтап.

- Правилно рече одеве – щастливец си ти!

- Случих с мацето – кимна възрастният мъж.

- Батка, и си остана готин, нали? Не топиш, не лазиш, не правиш мръсотии заради изгода?

- Тия трите не ги правя. Ала ми се струва, че е много малко, за да се определя като готин.

- И това стига, батка. Понеже съм напълно уверен, че и не правиш мръсотии без изгода.

Батката пак се смееше под носа си.

- Е, готин съм, ако това е критерият ти за готин. Малко ти е нисичък обаче.

- Много си ми е готин критерият!

- Готин е, ама е нисичък.

- За малцина нисичък, за мнозина – овчарски скок – парира ведро мъртвият. – Как е общият ни приятел? – попита изневиделица.

Живият помисли дълго, преди да отговори.

- Не знам – продума. – Трябва да е жив.

- Жив е – потвърди другият.

- Падна Стената… Помниш ли „Пинк Флойд”, точно почнахме да ги слушаме… Ти си отиде, а след четири години те издадоха албума „Стената”. Страхотен албум! А след още десет години падна Берлинската стена…

Възрастният млъкна, колебаеше се как да продължи.

- Какво общо има общият ни приятел с Берлинската стена? – подкани го мъртвият.

- Той не успя да срути стената в душата си. Остана си там, зад неговата си стена. В онова време остана, стенобитното. Освен ако не греша. Не го познавам вече, не го знам какъв е. Не го знам и как е. Но е жив.

- О, да, жив е, жив е, нали ти казах. При вас е, не е идвал насам.

- А ти как си? – отново се взря в барелефа живият.

- Добре съм – отзова се мъртвият. – Как да съм? Дойдох долу повече заради близките си, не толкова заради себе си. Затова и живях кратко.

- Това го разбирам.

- Редно е да го разбираш.

- Те научиха ли урока си с теб?

- Не съм аз този, който би могъл да прецени справедливо.

- И все пак?

- Моето несправедливо мнение ли те интересува? Добре, отговарям ти: кой повече, кой по-малко – научиха си уроците. Ти вече поназнайваш нещичко как е с уроците.

- Може би поназнайвам нещичко, но не съм аз този, който би могъл правдиво да прецени дори и малко нещичко за уроците – вметна топло човекът.

- Не, не си ти. Не, не сте вие, щом иде реч за правдиво – рече топло мъртвецът. – С някои от близките ми вече сме заедно тук – добави с почтителност.

Възрастният мъж се прекръсти.

- Всичко е суета, батка! – довери му някак припряно мъртвият му приятел, сякаш внезапно се бе разбързал.

- Не всичко е суета.

- Разбира се! Исках да кажа, от суетите ви там долу всичко е суета. Не се подвеждай, че е дълго. Само миг е. Учи си уроците и си взимай изпитите.

- Отиваш ли си? – разпери безпомощно ръце живият.

- Че аз отдавна си отидох, батка!

- Господине, добре ли сте?

Жената от павилиончето до входа на гробището, която му бе продала свещите, лекичко го побутваше по рамото. Мъжът се стресна, отвори рязко очи, Сърцето му бързо-бързо претупваше.

- Добре ли сте, господине?

Гледаха се от упор, но той пак не й отговори. До нея нервно пристъпяше от крак на крак охранителят от срещуположната будка.

Жената чакаше, но видимо се успокои.

- Добре съм.

- От цял час седите така, не помръдвате…

- Преди минута се кръстех.

- Не, не сте се кръстили.

- Току-що разперих ръце…

- Не, не сте разпервали ръце. Питайте колегата, от пет минути сме до вас.

Жената пак се притесни.

Мъжът не попита нищо колегата, само притвори очи за малко.

- Съжалявам, че ви обезпокоих – проговори.

- Добре ли сте?

- Благодаря, добре съм. Ще тръгвам.

- Стойте си, стойте си. Просто се притесних да не сте…

- Благодаря… Ще тръгвам все пак. Хубав ден.

Човекът стана, кимна на продавачката и безмълвния охранител и без да погледне към гроба, си тръгна. 

 

 

 

 

 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com