Докато светът си почиваше

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 

Дядото се бе поизлегнал на мекия диван в хола, а срещу него, удобно облегнати на стената, седяха по местата си Том, Джери и Мечо Пух. И трите плюшени играчки бяха много красиви, както винаги гледаха умно и спокойно, но този неделен следобед и малко някак с очакване. Детето спеше оттатък в стаята си, родителите му бяха на гости, а светът си почиваше.

- Искате ли да ви разкажа какви играчки имах аз? – обади се дядото.

- Ами да! – веднага се отзова Мечо Пух. – Аз много обичам да разказвам за себе си.

- Той ще разказва, не ти! – скастри го Том.

- Да де – кимна усмихнат Мечо Пух.

- Но той ще разказва не за теб, а за себе си! – намеси се Джери.

- И аз това обичам, да разказвам за себе си – разпери лапи Мечо Пух и се приготви да слуша.

Първо въздъхна Том, после въздъхна и Джери, но и те се настроиха да слушат.

- Спомням си дървените кубчета – започна дядото. – Бяха големи колкото юмруче на дете, не като сегашните кубчета, дето са два-три пъти по-малки. Едната от шестте картини, които се получаваха, беше сценка с вълка и Червената шапчица. Забравил съм другите пет. Сетне помня дървения самолет. Съветски самолет.

- Какво е това съветски самолет? – попита любознателно Том.

Дядото се помъчи да обясни колкото се може по-достъпно какво е това съветски самолет.

- Вършел е работа – рече разсъдливо Джери.

- О, да! – съгласи се дядото. – Особено като се има предвид, че тогава други самолети нямаше. Имам предвид играчки.

И тримата приятели високо се разсмяха.

- И какво още си имал? – опита се много любезно да поддържа разговора Мечо Пух.

- Май че шарен пумпал, но ми е много смътно. Сякаш се виждам как го въртя насред стаичката, в която израснах, но не бих се заклел пред вас, че това е истина. Много е възможно да си го въобразявам.

- Пумпала ли? – уточни Мечо Пух.

- Добре, пумпал. Друго? – намеси се делово Том.

Възрастният мъж вдигна рамене.

- Ама това ли е? – леко разшири очи Джери по оня начин, както само той си можеше.

Дядото се усмихна, сякаш се извиняваше.

- Доста бедничко ти е било откъм играчките – обобщи дълбокомислено Том. След което изневиделица заключи: – Постна работа!

- Моля! – не повярва на ушите си дядото и дори се поизправи на възглавниците си.

- Том иска да каже – заобяснява дружелюбно Мечо Пух, – че колкото повече са играчките, толкова са повече.

Този път човекът прихна да се смее, а тримата приятели изригнаха след него.

- Имах много други забавления вместо играчки – рече дядото, когато те се поуспокоиха. – Огромен двор, отделно заграденият двор с кокошките, петлите и зайците, отделно улицата, отделно дворовете на комшиите, които за разлика от баба ми и дядо ми имаха и крави, и телета, и овчици, и агнета, и прасета, и пуйки, и гъски... Отделно ходех и на работа с дядо ми. Понякога ме взимаше със себе си и работех. Вадех си хляба.

- Тук нещо не ми харесва – намеси се малко неуверено Мечо Пух.

- Детският труд е забранен! – заяви съвсем уверено Том.

- Такива бели мога да направя на такива, дето използват детски труд! – изрепчи се самонадеяно Джери.

- Дядо ми не използваше детски труд, аз просто му помагах – обясни им търпеливо възрастният мъж, без да променя сериозния израз на лицето си. – Когато баба ми биваше заета, нямаше кой да ме гледа, затова той ме вземаше на полето, а аз му помагах да си върши работата. Той вече беше стар и по-трудно си вършеше работата.

- Че то на кого ли не му е трудно да си върши работата! – изпусна някак мъченически Мечо Пух и прибави с участие: – А каква му беше работата?

- Различна – отговори му дядото. – На полето има най-различна работа.

- Трудна работа – вметна уместно Мечо Пух.

- Трудна работа – потвърди възрастният мъж. – Вероятно съм му бил най-полезен, когато им се налагаше да берат ягоди.

- На кои? – попита Джери.

- На старите жени и мъже, които работеха на полето.

- Ти каза, че си работел, за да си вадиш хляба – включи се и Том, който видимо не беше доволен от обясненията. – Ако не работеше, гладен ли щеше да стоиш?

Дядото едва забележимо преглътна и отвърна:

- Казах дословно, че понякога съм работел и съм си вадел хляба, а не че съм работел, за да си вадя хляба. Правите ли разлика?

- Да – обадиха се тримата приятели един след друг с дълги паузи помежду си. Първи Том, след него Джери, най-накрая и Мечо Пух.

- Добре тогава – продължи равно дядото. – Работех ли, буквално си вадех хляба. Сега ще ви кажа защо. За своята работа дядо ми не получаваше пари, а купони.

- Купони? – изпуснаха и тримата приятели едновременно.

- Едни хартии с печати върху тях. Знаете какво е печат – често си играете с внук ми на печати. Представете си лист хартия за принтер, ама жълта и груба хартия, а върху нея много еднакви квадратчета. Във всяко квадратче – печат. Всеки квадрат с печат означава един бял хляб. Отивах в хлебарницата с този лист хартия, а там леличките изрязваха с ножица два квадрата и ми даваха два хляба. В този смисъл си изкарвах понякога хляба. Срещу труда си дядо ми получаваше хартии с купони. Когато му помагах, вършехме повече работа и дядо ми получаваше повече купони, сиреч можехме да получим повече хляб.

- Ясно! Колкото повече, толкова повече – поясни за всеки случай Мечо Пух.

- Абсолютно вярно – кимна дядото.

Тримата приятели се умълчаха, а човекът рече:

- Извинете ме за малко.

Излезе от хола, надникна в стаята на внук си да провери дали е завит, отиде в кухнята, пи вода и веднага се върна в хола. Но не се излегна, а седна срещу плюшените умници.

- Няма смисъл да се разкарваш – поклати глава Том: говореше явно от името на тримата. – Топло е навсякъде. И да се развие, няма да изстине. Излишно е да се разкарваш.

- Пиеше ми се и вода.

- Това вече е друго.

- Има и мед в шкафа над мивката – добави Мечо Пух със светнали очи.

- Когато стане време за закуска, ще закусим – обеща дядото.

- Аз обичам мед – рече съвсем сериозно Мечо Пух.

- Нима? – подразни го приятелски Джери, но Мечо Пух комай не прояви чувство за хумор, а лекичко се пообиди.

- Най-интересни бяха игрите на индианци – заразказва пак дядото.

- Ще ме подсетиш ли кои бяха индианците, че точно в момента не мога да се сетя – помоли Мечо Пух.

- Те са били коренното население на Америка.

- Аха, коренното – промърмори тихо Джери.

- И са коренното население на Америка.

- Не бих искал да досаждам – въздъхна простодушно Мечо Пух, – но какво означава коренно население?

- Индианците са живели в Америка преди днешните американци – разясни дядото.

- Сега вече всичко е ясно – обади се и Том. – Аз също съм американец – изтърси неочаквано. – Американец съм, но не съм много наясно с американската история.

- Ти си котка, ти не си историк – рече приятелски Мечо Пух.

- Факт! – тупна Том с опашката си и се обърна пак към човека: – Давай нататък!

Възрастният мъж се усмихна и даде нататък.

- Сигурно ще ви бъде любопитно, но и аз като вас не знаех кои са индианците. Играех на индианци, а не знаех кои са те. Не бях чел още нито една индианска книга. Искам да кажа – книга за индианците. Нито Майн Рид, нито Карл Май, те са най-добрите писатели на книги за индианците. Стигаше ми, дето знаех, че индианците са добрите. Построихме си индианска колиба с брат ми. Индианците са живели в нещо като колиби. Събрахме върховете на високи колци за зелен боб, получи се фигура, подобна на шапката на палячо, отгоре нахвърляхме стари черги от баба ни и вече си имахме жилище. Оставаше и да се пременим като индианци. Сложихме си превръзки през челата, оскубахме си разноцветни пера от курника. Между другото, кокошките много сърдито кудкудякат, когато ги скубят. Хич не им допадаха нашите индиански игри.

Дядото внезапно млъкна и потъна в спомените си.

Тримата приятели се спогледаха, поизчакаха го, първи не издържа Джери:

- И после?

- О, прощавайте! – сепна се човекът. – Направихме си лъкове, издялкахме си стрели, колчани за стрелите даже си измайсторихме от едни такива специални кесийки. Намазахме си бузите с водни боички все едно сме индиански войни и се почнаха всекидневните ни битки с лошите. Люти битки, от които ние с моя по-голям брат винаги излизахме победители.

- Кои бяха лошите? – вметна Джери.

- Едва ли съм ги разпознавал тогава – отвърна дядото. – Спомените ми са избледнели. Да ги наречем враговете на индианците.

- Да ги наречем – съгласи се охотно Джери.

- И нещо смешно ми просветна сега – засмя се дядото. – Бог знае защо понякога в тези битки си носех и съветския дървен самолет с червените петолъчки на крилете. Истината е, че не помня защо ми трябваше и самолетът. Може би за да летя с него и да бомбардирам отгоре лошите.

- С тая бричка съветския самолет ли бомбардираше лошите! – извика развълнуван Том.

Играчките се разкикотиха, вероятно защото живо си представяха как дядото бомбардира лошите с дървената съветска бричка, а Джери използва суматохата да перне по-силничко Том, все едно го тупа приятелски по гърба от смях. Ама Том се направи, че не разбира. Добър беше този Том, плюшеният. Търпелив и добър приятел.

- Скоро попораснах – добави възрастният мъж, след като те кротнаха. – Ходех вече в лятното кино на онова градче, където живеех с баба и дядо. Гледах филми за индианци и сам, и с брат ми, и тримата с баба ни също ходехме. Прочетох Майн Рид и Карл Май, а и не само тях. Знаех вече много за индианците, но понеже бях по-голям, спрях да играя на индианци.

- А на какво играеше? – попита Мечо Пух.

Дядото погледна часовника си, едва забележимо се разбърза.

- Когато момчетата пораснат, те вече имат други занимания. Стават младежи. После млади мъже. – Човекът помълча. – Аз бях на границата между млад мъж и мъж, когато баба ми спря да познава когото и да било. Толкова беше остаряла, че не познаваше собствените си деца. Дори и мен понякога не разпознаваше, макар че мен ме познаваше най-много и почти чак до края. Предполагам, защото през последната третина на живота си, като изключим дядо ми, тя живя най-дълго с мен. Така се случва с някои хора в напреднала възраст. Умът им отслабва и те си мислят, че тези, с които говорят, са други.

- Когато някой казва, че ти не си ти, а друг, значи този някой познава онзи другия – разсъдливо вметна Мечо Пух.

- Съвършено вярно, приятелю – учуден поклати глава човекът. – Тя познаваше онези другите, за които ни вземаше. Просто грешеше кой е пред нея.

- Ти няма да остарееш по този начин – много мило произнесе Джери.

- От твоите уста в Божиите уши, миличък – благодари му искрено дядото.

И пак си погледна часовника, без да се усети.

- Не си гледай постоянно часовника – рече меко Том. – Той сам ще дойде насам, като се събуди, голям е вече.

- Още не съм много уверен как се гледа тригодишно момче – продума замислено дядото. – В ония години, за които ви разказвах, а и десетилетия по-късно, самата мисъл, че ще стана дядо, изобщо не ми минаваше през ума. Това е нормално при хората. Знаех, че един ден ще стана дядо, но не мислех за това, за други неща мислех. А сега вече не мога да си представя, че е възможно да не съм дядо. А минаха толкова малко години, откакто съм дядо, в сравнение с десетилетията, когато не бях дядо. Човек бързо свиква с всичко, да знаете, приятели.

- Аз например свикнах с меда още от първия път – съгласи се начаса Мечо Пух. – Много добре си спомням…

Възрастният мъж проследи погледа на Том и рязко се извърна. Детето се бе събудило и стоеше ококорено в рамката на открехнатата врата.

- С кого си говориш, дядо? – пришляпа босо до дядо си и се притисна о краката му.

- С играчките ти си говоря – отвърна истината дядо му и му помогна да си обуе чорапките.

- Ама те и с тебе ли си говорят! – не повярва отпърво малкият, но се взря в очите на дядо си и нищо не добави.

- Защо не? – погали го дядо му, придърпвайки дрешките му към края на дивана, та да са му подръка. – Че аз по-малко ли съм дете от тебе?

Момчето прихна да се смее, гушна си Джери и без дума да каже повече, седна на кукуто си да пишка.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com