Верния пазач

 

Разказът по-долу ще е част от сборника, който готвя. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. И този разказ е точно такъв.

 

Добри харесваше името си отскоро. Навръх рождения си ден, когато навърши четиридесет, се сети за името си. Бог само знае защо се сети и се замисли. Не помнеше откога не беше се замислял за името си, както не се замисляме и за много други неща от всекидневието си, с които сме свикнали. Така или иначе – замисли се, а краткият му размисъл завърши с утешителното и доста ласкателното заключение, че името си му подхожда. 

За първи път си позволяваше да се самовъзнагради с подобно заключение. Той поначало избягваше да заключава – поне категорично – каквото и да е из тая тръпна материя за доброто и добротворството. Както и да е, оттогава харесваше името си. Има-няма две години.

Таралежът се размърда под купата сенце, но не се показа. 

Добри усети как краката му изтръпват, но не се ядоса на глупостта си, че клечи от сума ти време насред собствения си двор. Просто седна на тревата, облегна гръб на черницата, изпъна нозе. О, идеално беше така! 

- На тебе, Ежко, сигурно ще ти е интересно да научиш какво чудо е човекът – тихо продължи човекът в сумрака. – Промених се за тия почти две години. Ето какво прави едно нищо и никакво, при това шеговито автоласкателство. Знаеш ли какво означава автоласкателство? 

Таралежът не отговори. 

- Откакто си рекох, че името ми си ми приляга, взех много да внимавам и какви ги мисля, и какви ги приказвам, и какви ги върша. Искам да кажа, че почнах да се съобразявам с името си. Човек трябва да се съобразява с името си, ако не иска името му да тръгне на една страна, а той в обратната. И да ти призная, вече си имам повечко доверие, че няма да посрамя името си.

От дървото се откъсна презряла черна дуда, удари някакво листо и падна право върху окосената купчина суха трева. 

Таралежът хитро не подаде никакъв знак, че е забелязал бомбардировката.

- Дуда – успокои го Добри. – Ето, сега ще я изям, понеже ти не ги обичаш. 

Лятната вечер едва напредваше, но вече бе доста тъмно. Той попипа една-едва с върха на пръстите си, вдигна дудата за дръжката и я лапна.

- Не е като пилешките кокалчета, дето ти ги оставям, но е вкусна – рече след малко. – Та говорех за доверието. Приятно е да си имаш доверие. Приятно е да си доверчив и към околните. На теб например ти имам пълно доверие. Обзалагам се, че би искал да узнаеш как те наричам – освен Ежко Бежко Таралежко. Наричам те и Верния пазач. 

Верния пазач отначало уж не реагира, но след малко леко грухна изпод сенцето, понеже беше от породата на грухтящите таралежи. Добри и той без малко да изгрухти от смях, но се сдържа, за да не огорчи приятеля си. Вместо това топло добави: 

- Имам ти пълно доверие и искрено смятам, че и ти подхождаш на името, което съм ти дал. 

Животното не грухна втори път, но човекът усещаше, че го слуша повече от внимателно. 

- Верния пазач не е само име, то е и признание, то е и благодарност. Ти си го знаеш, но все пак да го произнеса на глас: с приятел и пазач като теб изобщо и не поглеждам за змии из двора си. Какво ти не поглеждам, по цяло лято не се сещам дори за никакви змии! А и двамата знаем, че между планината и двора ми има една едничка преграда – ти, верни пазачо! 

Така си беше. 

Помълчаха и пазачът, и пазеният. Послушаха щурците. 

- Ако вече ти е нервно, че те задържам, ей сега ще се прибера – обади се полушепнешком човекът. 

Животното нищо не каза. 

- Ще ми се да си довърша за доверието – продължи Добри. – Мисля си, че и за теб ще е полезно да разбереш едно-друго за нашите човешки тегоби. Ще ти е по-лесно нататък. Като станеш един ден и ти човек.

Таралежът се понамести в сеното, но приятелят му не го чу. Долу по шосето минаваше кола, скри се, нощта пак утихна. 

- Няма да ти разправям какъв ад е да нямаш доверие на самия себе си. Иначе цяла нощ ще трябва да стоиш тук, вместо да се прибереш горе в убежището си, а змиите да треперят какъв си страхотен пазач. – Добри се усмихна в мрака. – Чуй само за малко какво страдание носи недоверието към събратята ни. 

Човекът протегна ръка към шишето минерална вода до себе си и дълго пи. 

- Нямаш доверие на хората, понеже те е страх, Ежко. А всеки човек под небето си има хиляди причини да го е страх. Понякога дори не знае, че го е страх. Това обаче е без значение. Е, поне за тебе. Та когато те е страх, най-често губиш доверие и в себе си, и в околните. И започваш да се опитваш да ги контролираш. Безнадеждно занимание, Таралежко, но лично аз не познавам човек, който да не се опитва да го прави. Винаги напусто, разбира се, но ние не се отчайваме, не се отказваме и продължаваме да опитваме. Така я караме вече бая хиляди години. 

Изведнъж му се допуши. Ако Верния пазач можеше да наблюдава изпод изсъхналата трева съдворника си, щеше да забележи, че той пак се усмихва в тъмното и клати глава. 

- Допуши ми се – рече доверчиво съдворникът му, нека пак така да го кажем. – Почти десет години не съм пушил, с месеци дори не ми идва наум, че има цигари на тоя свят. Ето, мина. Та ти разправях, че е празна работа да се опитваш да контролираш когото и да е. Ама го правим. И когато осъзнаем, че нищо не постигаме, че само си губим времето и силите, че сме се провалили със смехотворния си псевдоконтрол, пламваме от яд и от гняв. И знаеш ли какво следва, Ежко? 

Ежко не знаеше. 

- Следва осъждането. Започваме да съдим ближните си, че не се поддават на контрола ни, че не щат да бъдат това, което ние искаме да бъдат. И няма край. И няма изход. И страхът ни се увеличава двойно и тройно заради безизходната ситуация. И кръгът се затваря, мило ми вярно животинче. 

Добри пак пи вода. 

- Ей така се въртим в този ад: страх, недоверие, желание за контрол, осъждане. Адска, дяволска въртележка. Малцина успяват да скочат от нея. Бог е с тях. 

Добри се надигна, разкърши се в мрака. Погледна нагоре към планината, нищо почти не видя. Сетне сведе очи към здравеца, през който едва-едва просветваше просеката, която Верния пазач си бе проправил през последните няколко години. 

- Сигурен съм, че ще ти стане приятно от това, което ще ти кажа сега – произнесе ясно човекът; ясно и съвършено сериозно. – Не ме е страх, че можеш да ме предадеш. Имам ти пълно доверие. Затова и никога не подлагам на контрол какво вършиш и денем, и нощем. И не те съдя за каквото и да било. Обичам те. И пилешките кокалчета, дето ти ги слагам горе по пътя ти, са най-малкото, с което мога да изразя любовта си. Лека нощ. 

Добри се извърна към къщата си, наведе се под телта на простора и подхвърли през рамо:

- Хайде, прибирай се вече. Няма да ти преча. 

Купата сенце кротуваше, сякаш знаеше, че човекът няма да сдържи думата си. 

Добри се появи след минута, пристъпвайки полека. 

- Извинявай – пошепна. – Забравих си водата. 

Наведе се за шишето си и тихо добави: 

- Така и така се върнах, да ти призная още нещо. Нямам представа защо слизаш всяка вечер надолу до тая купа сено, но ми е много приятно, ей Богу! И да знаеш, държа да знаеш, че нарочно я оставям всяка година тук да си се гушиш под нея. Пак лека нощ. 

Добри обаче не се прибра в къщата си, а безшумно седна под звездите на стола си. След минута-две чу как Верния пазач се разбърза изпод сеното, грухна смешно няколко пъти, тревата под дърветата зашумоля, грухчо стигна здравеца, заизкачва се към леговището си. 

А човекът Добри гледаше нагоре към звездите и се усмихваше.

 

 

 

 

 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com