Майка България

 

Този текст е част от книгата ми „Извънвремието” с подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”, 2002 г. Написах я през 1997-ма. Действието в тази глава се развива през 1996-а по време на изборите за президент, когато Петър Стоянов спечели срещу Иван Маразов. Всичко споделено е абсолютно автентично. Всичко описано е лично преживяно. Времето тече и всичко се променя. Вероятно повечето от действащите лица вече са покойници. Времето тече и много неща у нас не се променят. След 18 години отново и отново злото е алтернатива за стотици хиляди нещастни хора, наши сънародници. Или за милиони? След 18 години отново и отново изборът на злото е сред най-предпочитаните. Питам се докога?

 

Чаках Майка България.

В училищната стая скучаехме девет души. Седмина представляваха властта като членове на избирателната комисия. До мен седеше застъпничката на професор Иван Маразов от страна на Българската социалистическа партия, а аз застъпвах интересите на кандидат-президента, основен конкурент на професор Маразов. Да забравим младите, те въобще не са интересни. (Причислявам себе си към младите.) Ще опиша само старците: трима в комисията, колежката ми застъпничка, както и стареца от шест и пет; общо пет старци. Ща не ща, към тях трябва да присъединя и Майка България: станаха шест. Не желая да противопоставям Майка България на останалите петима. Нито е редно, нито е истинно. Тя бе живяла живота си именно с тях, те съставляваха и част от живота й в някакъв смисъл. Затова ще се опитам да не излезе някак така, сякаш тя им противостои, сякаш я издигам над или я извеждам извън тях. Ще се старая да избегна такава неправда. Майка България просто дойде, гласува и си отиде. Тя даже не знаеше, че е шестият старец: четири жени и двама мъже. Само аз знаех.

Чаках я, ала нея я нямаше. Минаваше десет часът.

Предишната неделя, на първия тур, се запознах рано-рано с четиримата старци в класната стая. Мъжът бе на седемдесет и осем години, дребен, слаб, пооплешивял, чевръст, с бързи очи и бързи крачка за годините си, тих, почти мълчалив, ящен. Първата жена наближаваше седемдесет и пет години (те сами си съобщаваха по повод и без повод един другиму годините, макар че се познаваха отдавна и си ги знаеха чудесно; съобщаваха ги и на нас, младите), изглеждаше уморена, отпусната, сънлива. Тя въобще не говореше, следеше какво се върши наоколо с бавния си отсъстващ взор, като че всичко й бе безразлично, но то не й бе безразлично, само погледът й оставяше това впечатление. Втората жена скоро, преди няколко години, бе прехвърлила седемдесетте, не я свърташе изобщо на едно място, постоянно шареше нагоре-надолу - и в стаята, и по коридорите на училището, - не млъкваше, усмивката й не слизаше от лицето, освен когато погледнеше с някаква скрита печал към белите платна на тъмната стаичка; най-много бъбреше с моята колежка, застъпничката на професор Маразов, и с мене. Колежката ми не бе стигнала още осемдесетте, но бе на крачка от тях. Когато не шепнеше с бъбривата старица, дремеше на стола до моя или, събрала сили, следеше зорко и бдително кой какво прави из широкото помещение. Не й беше уютно с високата отговорност, която бе поела пред партията си. Не знаеше кой какво трябва да прави в широкото помещение, не знаеше задълженията и правата си, така че бдителността й някак ставаше безпредметна. Допитваше се до своя колега. Аз й помагах, информирах я за нейните правомощия. Тя ми благодареше, тази малка, крехка, прозрачна белокоса старица, приближаваща осемдесетия си рожден ден. Отвръщах й, че няма защо, че нали сме колеги, ще си помагаме.

Ето така. Дребният старец, уморената и бъбривата старици представляваха Българската социалистическа партия в избирателната комисия. Заедно с тяхната съпартийка, застъпничката на професор Маразов, общата им възраст надхвърляше триста години. Да, да - над триста години. Така излиза при простичкото сборуване.

Чаках Майка България. Минаваше единайсет, ала тя все още не идваше. Можеше и въобще да не дойде: на първия тур ми бе споменала, че не е никак добре, че едва се държи, че често й прилошава. Бе го споменала ей така, между другото, но в никакъв случай като оплакване, а в смисъл, че това е причината, заради която се налага да я подкрепям.

Ужасно скучаехме. Скучаехме и на първия тур, скучаехме и на втория, когато чаках Майка България. Единствено старецът от шест и пет разнообразяваше, макар и за кратко, скуката, имам предвид скуката на младите. Петият старец, старецът от шест и пет, бе дошъл в интерес на истината още в шест часа. В шест и една минута той надникна за първи път, поздрави, попита дали е готово, но шефката на комисията (млада) му каза да почака. В шест и три минути той надникна пак, поздрави и се осведоми, все така усмихнат и празничен, дали може. Не може, осведоми го замшефката на комисията (млада). Четиримата старци се забезпокоиха, разшетаха, застъпничката излезе навън да се поразговори с нетърпеливия избирател. В шест и пет той открехна вратата, махнаха му (младите) да влиза, старецът поздрави, сякаш за първи път виждаше хората насреща си, другият старец, тихият, му подаде плик, гражданинът се скри в стаичката, пошумя и излезе. Имаше вид на човек между седемдесет и пет и осемдесет години, ала стоеше изправен, доколкото можеше, ходеше сравнително здраво, доколкото можеше, а лицето му, лицето му изразяваше нежно блаженство. Усмивка бе разтегнала устата му, която бързо говореше:

- Хайде, на хаирлия да е! Ще извинявате, че така раничко, ама да е на хаирлия! Хайде!

Ала не пускаше плика в урната. Току поглеждаше с пламнал искрящ поглед застъпничката, с която бе влязъл третия път, и ръката му несъзнателно размахваше плика, сякаш държеше пълна чаша на сватба, докато произнасяше тост. Всеки момент имах чувството, че ще извика наздраве. Той обаче не извика наздраве, а ръката му, сгърчена, леко трепереща, се насочи към прореза, потърси го, не успя, пак го потърси, успя.

- Успех! Успех! - пожела ни възторженият старец и бавно, но сравнително здраво напусна класната стая.

Беше шест и десет минути.

- Божичко! - изстена някой от комисията (млад), след което скучахме  два-три часа, докато някой ранобудник се появи да гласува.

Така беше на първия тур. На втория старецът от шест и пет се появи точно в шест и пет минути, ала не бързаше, имаше вече богат опит с комисията (младите). Стоеше си кротко отвън и чакаше да го поканят, шепнейки си оживено със застъпничката на професор Маразов, която пак бе излязла да сподели със своя връстник минутите на трепетното очакване. Поканиха го, дребният старец му подаде плика, той го пое, скри се в тъмната стаичка, пошумя и всичко се повтори дума по дума, жест по жест, пламнал взор по пламнал взор.

- Успех, успех! - викаше щастливият старец от шест и пет.

- Мили Божичко! - стенеше някой от младите.

Чаках Майка България. Пушех отвън и наблюдавах входа. Така се появи миналата неделя. Изкачваше с мъка няколкото стъпала, сетне зави по нашия коридор. Опипваше стените с длани, с дланите и на двете си ръце. Бе полусляпа. Захвърлих цигарата, завтекох се да й помогна. Хванах я подръка, а тя с дясната си длан продължаваше да опипва стената. Стигна до таблото с бюлетините. Потупа го, спусна ръка, пак я вдигна, когато подминахме. Пристъпяше полека с левия крак, стъпка, сетне с десния, стъпка, пак левия, отпускаше се на рамото ми едва доловимо, почиваше си за миг, отново прекрачваше напред, сякаш преодоляваше невидима за нас, зрящите, трудна преграда. Влязохме. От комисията (младите) я попитаха дали ще й трябва придружител в тъмната стаичка. Майка България поклати глава, обясни, че вижда отблизо, че ще се наведе над многобройните листчета с кандидатите за президент на България, че ще намери, което търси, че ще се оправи сама. Дадоха й плик, заведоха я до входа на тъмната стаичка. Стоя дълго там, не пипаше нищо, понеже бе тихо като в изповедалня, накрая хартийката прошумя, докато я пъхаше в плика. Поеха я още щом се показа, заситниха към урната. Хванаха ръката й, преместиха я над прореза, пликът изчезна вътре. Майка България почти не бе се изправила, ходеше почти приведена, както и бе стояла толкова дълго в изборната кабинка. Драсна някакви ченгелчета в списъка, стиснах я пак подръка и бавно-бавно запристъпяхме през училищната стая, по коридора, по стълбите - бавно, внимателно! - и излязохме най-сетне на улицата. Не носеше бастун Майка България. Пресякохме трамвайните линии, качих я на тротоара отсреща.

Не спирахме да си говорим.

- Да ви изпратя ли? - предложих й.

- Не, ще се оправя сама - отвърна тихо старицата.

- Благодаря ви - рекох.

- Аз за вас, за вас го правя. Станах... Едвам станах... Само за вас...

- Благодаря ви - пошепнах.

- Ние какво... Аз... Но вие, вие...

И заситни полусляпата Майка България към своята къщичка.

Старо училище обитаваха избирателните комисии. Стар беше и кварталът наоколо. Полуразрушен, полуобитаем, полужив, полумъртъв, кварталът чакаше метрото да го прободе като с нож. Малко хора бяха останали да чакат острието на ножа, та секциите наброяваха едва по неколкостотин души. Скуката преминаваше в сънлива досада. Появяваха се цигани, самонастанили се по изоставени къщи, подлежащи на смърт. Семейства от новите блокове. Собственици на къщите, които щяха да оцелеят. Появиха се и закуски. Старците похапваха бързо и с апетит, младите пиеха поредното си кафе. Радиото периодично информираше как вървят изборите. Вяло вървяха. Без нерв вървяха президентските избори. Кой ще е победител се знаеше предварително. Дребният ящен старец или спеше, захлупен на масата, или дъвчеше я сандвич, я ябълка, я нещо друго, или ситнеше между прозорците и тъмната стаичка с бързите си тънки нозе. Отпуснатата старица зяпаше стената пред себе си и лениво поглеждаше часовника си. Бъбривата бабичка си шепнеше с бдителната застъпничка, изоставяше я, хукваше по другите стаи или коридори, връщаше се, разпитваше младите кой какво работи, колко са големи децата, какво учат, кимаше одобрително и отново изчезваше да си бъбри по съседните стаи и коридори. Колежката ми ту бдеше, ту придремваше, навремени проверяваше и купчинките в тъмната стаичка, следеше и как се попълва едната купчинка, понеже все намаляваше, ала не обелваше дума. Дума не обелваха и тримата старци, членове на комисията, сякаш  количеството на бюлетините в купчинките изобщо не ги засягаше. А ги засягаше, вън от всяко съмнение, засягаше ги, и още как!

Чаках Майка България.

Мислех за нея посред същата скука и сънлива досада, както беше и на първия тур. Представях си я как пъшка и немощно се върти в старото си легло в старата схлупена къщица. Как съмва полека, а тя отдавна е будна. Как сяда с труд на кревата, спуска болнави нозе на земята и търси опипом протритите чехли или терлици. Как опипом се тътри в сутрешната тъма към сивата мивка, където ще се измие със студена вода. Как ще избърше полуслепите си очи с отдавна захабената кърпа, ще я закачи механично на кукичката и ще се върне да седне на леглото край масата. Какво щеше да закусва? Имаше ли какво да закусва Майка България? Как живееше сама, как сколасваше с малките, всекидневните трудности? А с големите, всекидневните трудности? Мислех за нея. Мислех си как седи там в стаята си, как зад прозореца светлината става по-ярка, по-дразнеща слепите й очи, как слънцето се показва иззад голия люляк на двора, как бие право в лицето й и дълбоките й, остри, пресечени една в друга бръчки зейват откровено злокобно. Сивата й, леко къдрава тънка коса свети на слънцето. Чиста е косата на Майка България. Рядка, сива, тънка, но чиста. И ръцете й, които почиват на масата с продупчената от времето мушама. Сухите й нежни ръце с изскочили стави, с издути малко над пергаментовата й кожа вени, леко треперещи, ала с чувствителни длани, чиято служба е да опипват стените. Очите на Майка България: скръбни, влажни, дълбоки, почти изгаснали в отчаяние, с оня малък светлик нейде навътре в зениците, който я буди през черните нощи, който я държи през сивите дни, който я подкрепя да ситни опипом из старото школо с тъмните стаички.

Чаках я, чаках я Майка България.

Миналата неделя скуката свърши точно в седем часа вечерта. Още от шест и половина бяхме се подготвили, бяхме преброили гласувалите и само допълвахме с неколцината най-закъснели, бяхме попълнили и протоколите, оставяйки празни само графите със самите изборни резултати.

Промениха се старците, когато пликовете бяха изсипани върху двата съединени чина. Още повече се промениха, когато младите взеха да отварят пликовете с безвъзвратно поставените в тях бюлетини. Старецът, толкова чевръст при беленето на ябълки, толкова бърз, толкова жизнен при сноването из просторната стая, толкова тих и така мълчалив, сега не подхващаше нищо, за да помогне, гледаше някак опустошено към двете купчинки, чиято разлика нарастваше с пъти и пъти, хвърляше око и на няколкото други хартийки до голямата и съвсем малката купчинки и не млъкваше да бърбори. Първата старица, дотогава сънена и вяла, все току побутваше нещо, все току мърмореше, че нещо не е, както трябва, а очите й пробляскваха със сърдит, известно за какво пламък. Бъбривата старица мълчеше, мълчеше и мълчеше. Скритата печал в погледа й обаче не си беше отишла, само се бе спотаила още по-надълбоко, сякаш женицата изпитваше срам от своята почти скрита печал. Моята колежка застъпница се нуждаеше от подкрепа, от братска, съчувстваща й ръка. Тя следеше рутинните за много от нас операции, като че в стаята се извършваше някакво тайнство, някакво странно свещенодействие, за което тя обаче нямаше ни най-малка представа, ни най-малко понятие правилно ли се провежда обредната служба, редни или нередни са действията на сръчните млади жреци. И най-трогателното: тя не знаеше дали да е бдителна, или пък да не е. Беше безпомощна. Боеше се, че могат да й се карат, ако младите нарочно опропастят ритуала. А тя не познаваше ритуала. И затова гледаше объркано, недоверчиво, подозрително и малко злобно.

- Какво да правя с тоя лист? - измъкна от чантата си извлечението от протокола, което й бяха дали още през деня.

Беше го сгънала на четири и се взираше в мен със съмнение и надежда. Съвсем любезно ме попита. Като колега, с когото е прекарала под един покрив вече над тринадесет часа.

- Вашата партия ви е изпратила тук, за да следите за евентуални нарушения на изборния закон. - Обяснявах й също любезно, възпитано, като на вече добре позната колежка. - Ако сте забелязали такива нарушения, отбележете ги в официалния протокол. А това е извлечение от резултатите. Вашата партия вероятно си прави паралелно преброяване, затова са й нужни резултатите от нашата секция, които вие ще занесете във вашия изборен щаб.

Как се взираше моята колежка в очите ми!

- Ще попълните данните от съответните графи на официалния протокол, който ей сега ще състави комисията - допълних. - Няма нищо сложно - успокоих я. - Всички от комисията ще ви подпишат извлечението, както ще го подпишат и на мен.

- Благодаря много - поблагодари ми старицата, без да се усмихне, поколеба се миг-два, сетне сгъна извлечението обратно на четири и си го прибра в черната чанта. Където и си остана до края.

Ето така беше на първия тур. А сега чаках Майка България.

Пушех. По коридора отново и отново тихо си приказваха беловласи служебни лица. Изглеждаха огорчени. (Старецът от шест и пет сигурно си доспиваше с отворени широко очи на някоя пейка по парковете и сънуваше бляскав успех.) Както и предишната седмица, появяваха се напети, едва-едва олисяващи бодри младоци със защипани на костюмите им официални документи кого представляват, отиваха при скупчените на групички старци, окуражаваха ги. Старците клатеха окуражени глави и изпращаха олисяващите бодро младоци чак до портите на училището. Вътре в нашата стая всичко си вървеше така, както и на първия тур преди седмица. Мълчаливият старец белеше ябълка и бавно, замислено дъвчеше. Отпуснатата старица дремеше на стола си. Старицата шило търчеше между бабичките и дядовците, бъбреше неуморно, а скритата печал одухотворяваше посивелите й очи. Колежката ми седеше на мястото си на определения брой крачки от тъмната стаичка, застъпвайки интересите на посочения от нейната партия кандидат. Изборите вървяха пак така вяло, та даже още по-вяло. Победителят беше ясен, та даже още по-ясен.

Ето я, ето я Майка България!

Бе облечена в същото протрито кафяво палтенце, със същите ниски ботушки от най-евтините, гологлава, с шалче около тънкия старчески врат, с опънати длани, които полека опипваха училищните стени. Хукнах.

Запристъпяхме по коридора към нашата стая. Говорехме си.

- От коя страна е неговата купчинка? - попита Майка България.

Обясних й.

- Все пак ще погледна - реши тя, усмихна се.

- Погледнете все пак.

- Да, да... - каза тя.

Вътре я поеха от комисията.

Отвън  пак я поех аз. Говорехме си. Пресякохме трамвайните линии, тръгнахме полека към дома й. Живееше съвсем близо до училището. Малка сгрухана къщичка като почти всички наоколо. Грееше слънце, ала идеше зима. Шалчето й бе тънко, а палтенцето с евтините ботушки - стари, стари, стари като Майка България.

Не знаех какво да кажа. Не си говорехме вече. Мълчах.

- Оттук сама - рече тя, пуснах я.

Стоеше, не си отиваше.

Мълчахме. Знаех вече какво да й кажа, ала не смеех, боях се да произнеса каквато и да е дума. Чувствах се глупаво, срам ме беше дори, че мълчах, но не можех да отворя уста. А знаех какво да й кажа. Щях да й кажа, ако бях посмял да проговоря тогава, че в себе си съм я кръстил Майка България, че тя за мен е лъчезарна, прекрасна звезда, блещукаща на небето. Щях да й призная, ако не ме беше страх да приказвам, че за мен най-ценни, най-обичани, най-възхитителни са старите небесни звезди, оцелели в голямата галактическа преизподня - въпреки всичко. Оцелели въпреки взривовете в пространството, въпреки свиванията на галактиките, въпреки разпръскването на звездите в небитието, въпреки сблъсъците, въпреки изригванията, въпреки адския огън или студената като гроб пепел. Въпреки всичко! Щях да й кажа, че я обичам. Че я обичам и защото е жива! Угасваща, едва мъждукаща, ала жива звезда, жива, жива - въпреки всичко! Колко я обичах, задето е жива!

- Дано... - отрони тихо Майка България.

Но не го каза на мене.

Прегърнах я, насочих я внимателно по пътечката, която водеше до грохналата й къща.

Не ми се прибираше в класната стая. За мен изборите бяха приключили вече. Както и за Майка България.

А тя ситнеше, креташе стъпка след стъпка по звездната си пътечка. Майка България, полусляпата, ала жива звезда в кафявото протрито палтенце.

 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com