Нощ

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

  

Мъжът безшумно приближи по пътеката между седалките.

- Добър вечер – поздрави съвсем тихо.

- Проблем ли има? – поизвърна се шофьорът.

- Не, не, всичко е наред.

- Казвайте!

- Искате ли компания? – попита мъжът.

- Обикновено не.

- А тази нощ?

Автобусът гълташе магистралата със сто километра в час, осветената от фаровете лента обречено летеше право под гумите му. Изглеждаше някак нереално, докато мъжът наблюдаваше така отвисоко. Нереално, но своеобразно красиво.

- Често ли се друсате нощем по рейсовете? – обади се водачът.

- За първи път ми е.

- Виж ти!

- Колата ми е развалена.

- Ами да опитаме.

- Благодаря – рече мъжът и седна удобно на горната стъпенка на предната врата.

- Ама не е редно – добави внезапно другият.

- Аз няма да ви досаждам.

- В смисъл?

- Не държа да ме слушате. Но тъй като ще съм сигурен, че не спите, това би ме окуражавало.

Шофьорът се усмихна в тъмното.

- Всички ли спят отзад? – пошепна.

- Вероятно. Поне тия около мене вече дремеха.

Водачът погледна през рамо към колегата си, който блажено спеше на първата седалка. Автобусът впрочем съвсем не беше пълен.

- Изприкажи се, братко – произнесе меко шофьорът. – Път много.

- Трябва да отидем сто пъти до морето и да се върнем обратно, докато се изприкажа най-много до половина. Поне да почна…

- Давай, давай! – подкани го водачът и кой знае защо намали малко скоростта.

Равномерният глух шум на мотора изобщо не им пречеше.

- Одеве отзад си говореха какъв купон ги чака тая седмица – каза бързо мъжът. – Животът не е купон – добави веднага и направи дълга пауза. – Посветил съм част от втората половина на собствения си живот на една голяма цел. Според мен голяма. Целта ми е да споделя с колкото може повече хора, че животът не е купон. Още по-малко пък е щур купон.

Слушателят му го погледна за кратко, но не се обади.

- Пускат една идиотска реклама напоследък. И тя е като повечето идиотски реклами, но е и различна. Тази, без да ще, носи огромно, скрито от самите ѝ създатели значение. Бременна е с красноречиво послание, ала коремът ѝ не е издут и никой не забелязва какво крие в утробата си. А рекламата, тоест посланието в утробата ѝ, ни съобщава, че можем да си осигурим голям купон за два лева на месец. С нещо си. Мисля, че беше някакъв мобилен телефон. В тази идиотщина е концентриран огромен дял от модерната ни народопсихология.

Слушателят му пак го измери за кратко и пак не проговори.

- Тук няма манипулация. Никакви тъмни сили не мътят главите на хората с тая тъпа реклама. Никакви чуждоземни мръсници не плетат интриги и не се гаврят с народното лековерие. Тая реклама е сътворена тук и от нас, защото все още има пазар за нея – тук и сред нас. Хваща дикиш тая реклама все още, иначе нямаше да я има. Ние все още вярваме, убедени сме, че срещу едно евро месечно можем да получим покана за купон. Почти безплатно да получим покана за купон. Да ни дадат да купонясваме за без пари. Включително щуро да купонясваме. Въпреки обезверяването, въпреки апатията, въпреки отчаянието нашата вяра е все още жива. Никакъв печален опит, никакви горчиви разочарования, никакви преживени трагедии не са способни да изкоренят тази езическа вяра. Ние продължаваме да вярваме, че има безплатни обеди, че е възможно да има безплатни обеди кой каквото ще да ни приказва и както ще животът да ни учи. Съответно вярваме и в безплатните щури купони. Животът ни е съответен на тази сляпа идиотска вяра.

Шофьорът неволно намали още скоростта, преди да попита:

- Как споделяш с колкото може повече хора, че животът не е купон?

Продължаваше да говори на „ти”, но мъжът въобще не се дразнеше, макар да бе по-възрастен поне с десетина години.

- О, не като тази нощ! – прихна той тихичко. – Не обикалям от човек на човек да му надувам главата.

- А как? – настоя напълно сериозно водачът.

- Пиша.

- Писател ли си?

- Писател съм.

Водачът аха да се поинтересува как се казва събеседникът му, но мило съобрази, че какъвто и да е отговорът, картината с нищо няма да се промени, затова предпочете да премълчи. След което размисли и все пак реши да добави, може би вече не чак толкова мило:

- Не чета български писатели. – И уточни безмилостно: – Новите.

- Не е лесно – отвърна мъгляво писателят.

- Странна птица си ти? – отрони по-младият.

- Странен пътник съм аз – кимна в тъмното по-възрастният.

Шофьорът плавно увеличи скоростта до сто километра в час.

- И докъде я докара с купона? – подхвърли.

- Доникъде. Аз не съм важен. Важното е, че всички ние сме я докарали доникъде с купона. Почти седемдесет години вече чакаме щурия купон. Четиридесет и пет се надявахме, че ще ни го дадат безплатен, изпренадахме се, ала така и не го дочакахме. А после прогледнахме, помъдряхме, развихме се и сега сме готови да заплатим за купона цели два лева. Максимум. Това е таванът.

- Не го ли взимаш много навътре? – вметна водачът.

- Вероятно – съгласи се пътникът.

- Ти гледай своя си живот. Не пречи на другите и си гледай своя си живот. А и не си първа младост, да речеш. – Водачът се усмихна малко неловко. – Извинявай, ама си целият бял вече.

- За какво се извинявате? – поклати глава писателят. – Наистина съм целият бял вече. И въпреки това ми е трудно да присъствам бездушно на такова самоубийство. Масово, всенародно самоубийство. Не че искаме да се самоубием, ала вървим гърбом към пропастта, мислейки си, че ако изобщо има урва, до нея е още много и много далече. Не си гледаме в краката, не надзъртаме през рамо накъде отиваме гърбом. Вторачили сме се някъде пред нас, към равното, откъдето очакваме да дойде купонът, да гръмне щурият купон за два лева месечно.

Побелелият мъж се наведе още по-близо към слушателя си.

- И човеците, и народите се изтощават от чакането. Изтощително е да стискаш десетилетия двата лева, за да си платиш обещания месечен купон. Тялото на всеки народ се изтощава от очакване на чудото. На купона. Дори все по-масовото разочарование и отчаянието не са толкова страшни, колкото е страшно изтощението. Няма човек, който да не е наясно какво се случва с изтощения организъм?

- Май ти си отчаяният – рече шофьорът.

- О, не! – въздъхна дълбоко пътникът.

- Като те слуша човек…

По-възрастният дълго обмисля какво да отвърне.

- Само по себе си да виждаш не означава да си отчаян. Отчаянието е един от изборите как да реагираш на гледката. Никога не съм правил такъв избор. Засега.

Помълчаха няколко километра.

- Вторачени в очакването си за въображаемия по-лесен живот, ние пропускаме благодатта на истинския си живот. – Писателят говореше равно, някак отстранено, като че повече на себе си. – Ние искаме, ние мечтаем да живеем лесен живот, а не живота такъв, какъвто е. И пропускаме значението на тухличките, от които е съграден животът ни. Не им обръщаме внимание. Не виждаме ролята, красотата, величието на тухличката. А всяка, всяка тухличка има значение. Всичко има значение.

Изведнъж мъжът спря, засмя се тихо.

- Спомних си какво изтърси внук ми, месец преди да навърши две години. Още не беше проговорил добре, ала разбираше. Една сутрин искаше да види баба си, ала тя имаше работа. Докато го преобличах, го попитах има ли значение кой от нас двамата с баба му ще го облича, с кого ще обядва и така нататък. След половин минута, когато вече бях забравил какво съм мърморел, хлапето високо и ясно произнесе: „Има.”

Човекът потъна в мислите си.

- Дори децата разбират, че всичко има значение – заговори отново. – Всичко в живота има значение: любовта, раздялата, благословията му на живота, проклетията му, чудесата му, безсмислието му, както често ни се струва… Всяка прашинка от Божията милост, наречена човешки живот, има значение. Животът е велика отговорност. Той е велика магия, която изисква велика отговорност от човеците. Тая Божия магия включва и удоволствието понякога да си правим и купони, но тя самата не е купон.

- На почивка ли отиваш? – попита след десетина километра водачът.

- А, не, отивам да видя внук си – отзова се шепнешком пътникът.

- Далече сте един от друг.

- Да, така се получи.

- Сигурно вече много е пораснал.

- На четири години е.

- Ааа…

- Ако не възразявате – предложи неочаквано писателят, – ще ви разкажа една лична история. Да видите каква магия е животът.

В този момент обаче вторият шофьор се размърда, поизправи се на седалката и изръмжа съвсем тихо:

- Айде стига сте дрънкали!

Не прозвуча грубо, а по-скоро сънено. Така и не се разбра към двамата ли се обръща или само към белокосия мъж пред себе си.

- Да те сменя, ако искаш? – рече меко на колегата си.

Водачът понечи да откаже, но размисли. Явно му се спеше вече и на него.

Пътникът се надигна полека, пожела им лека работа и пак така безшумно, както бе дошъл, се върна на мястото си.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com