Етюд за четвъртвековно приятелство, потник и леко яке

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").

 

За този четвърт век възрастният мъж, който постепенно се бе превърнал в почти старец, така и не научи името на младежа с потника. Не че не можеше. Когото и да попиташе в селото, щяха да му кажат как се казва непознатият младеж. Предпочиташе обаче да не го свързва с никакво име. Знаеше, че името някак ще обрамчи събеседника му, ще го ограничи, ще го натика в тясна килия, от която няма измъкване. Килиите, в които ни арестуват имената ни, са до гроб. Харесваше му така, както я бяха подкарали още от началото: наричаше го в мислите си „младежа с потника”, а ако му се наложеше или му се приискаше да се обърне към него, използваше дружелюбното и много подходящо в техния случай „приятелю”.

Младежът с потника изобщо не подозираше за съществуването на това наистина странно приятелство. Четвърт век не подозираше. Не подозираше и след като двайсет и петте години си отидоха и се заредиха нови години. Така и никога не разбра, че някой е разговарял с него.

Беше висок младеж, извънредно добре сложен, мускулест, по своему красив. Никога не се усмихваше. Очевидно съзнаваше поразителната си прилика с разни потни филмови звезди, които отупваха враговете си навред по шарения свят, преди отново да се затворят в скъпите си салони за бодибилдинг, където редовно поддържаха мускулестата си форма. Възрастният мъж, който лека-полека се бе превърнал в почти старец, с усмивка допускаше, че това самосъзнание караше младежа с потника никога да не се усмихва. Е, поне на улицата. Походката на младия човек вероятно също бе следствие на въпросното самосъзнание. Той леко се клатеше, докато пристъпваше, ала понеже бе висок и с едва ли не безупречно тяло, приличаше на елегантна красива мечка по потник. Отиваше му такава походка, най-малкото много повече, отколкото на нисичките, макар и по-известни негови събратя Шварценегер, Жан-Клод Ван Дам, Чък Норис. Така или иначе, почти старецът много си го харесваше как се поклаща, привличайки женските погледи на селския площад. Впрочем, привличаше ги и към края на въпросния четвърт век, когато младежът с потника отдавна не беше вече никакъв младеж, а зрял понатежал мъж. Зрял понатежал мъж, който напролет, лете и наесен носеше единствено потник.

Двамата не се запознаха, не се случи да разменят и една едничка дума, но младежът с потника знаеше, че възрастният мъж съществува на тая земя. Бяха се срещали доста пъти и на площада, и на главната улица, и по магазините. Макар и рядко, ама си бяха и кимвали, така както си кимат хора, които често се срещат по обичайните си маршрути, без да се познават.

Възрастният започна да разговаря с младия още на първата година от бързо отшумелите двадесет и пет. Седеше си на двора, наблюдаваше главната улица долу и част от селския площад вляво и често-често засичаше новия си приятел. Говореха си от разстояние, но тези някакви си не повече от трийсет-четиридесет метра не им пречеха да се чуват и разбират. За чест на възрастния мъж трябва да се спомене, че той никога не си позволи или по-скоро никога не се изкуши да занимава младежа с дреболиите на всекидневието си.

„Имам нужда от съвет” – бе продумал точно преди четвърт век.

„Казвай да видим” – бе отвърнал неочаквано дружелюбно младежът с потника, без да спира.

Това бяха и първите думи, които си разменяха.

„Да не те забавя?”

„Както виждаш, аз си се клатушкам, накъдето съм тръгнал – рече простичко младият. – Казвай!”

Мъжът се бе засмял откъм двора си. Тогава събеседникът му да имаше двайсетина години. Вероятно скоро се бе прибрал от армията.

„Представи си следната ситуация – стараеше се да бъде максимално кратък възрастният мъж, понеже младежът наближаваше ъгловите къщи на главната, които щяха да го скрият. – Направил си страшна глупост, дълбоко си огорчил жената, която обичаш. Простила ти е, но ти се ще да изличиш и огорчението. Възможно ли е?”

„Господ знае – отговори младежът с потника. – То ще си покаже. Ама щом ти е простила, няма проблеми.”

„Мислиш ли?”

„Мисля. Щом ти е простила, значи я заслужаваш.”

Младежът с потника вече не се виждаше зад ъгъла на главната, но продължаваха да си приказват.

„Знам ли… Да не е по-скоро обратното…”

„В какъв смисъл обратното? Виж, това със заслужването малко ме обърква!”

„Имам пред вид, че по-скоро тя заслужава нещо много по-добро от моя милост.”

„Щом ти е простила, значи всичко е точно. Остави на Господ кой кого заслужава!”

„Правил ли си вече страшни глупости?” – попита възрастният.

„Ха-ха!” – откликна младият.

„И те е яд, и ти се иска да можеше да върнеш времето, нали?”

„Не само да го върнеш, ами и да го изрежеш, все едно го е нямало!”

„Години наред заспивах така. С надеждата, че като се събудя, времето ще се е самоизрязало. Ала то не се самоизрязваше, защото виждах огорчението в очите ѝ. И до днес го виждам.”

„Ти гледай оттук нататък да не я огорчаваш.”

„Гледам, доколкото ми стига гледката. Благодаря ти. Много ми помогна.”

„И с к`во!” – бе възкликнал младежът с потника.

Този първи разговор бе напролет. По-сетне си приказваха и лятото, и наесен, а когато възрастният мъж зазими къщурката си и се прибра в града, често си мислеше – колкото и нелепо да би изглеждало някому – дали приятелят му се облича добре върху потника.

Всяка зима си го мислеше. Така и никога не видя приятеля си как изглежда зиме.

Минаха няколко години, през които възрастният мъж доста побеля, а пък светът доста се промени. Пролетно-лятно-есенните разговори на двамата мъже, въпреки че биваха нарядко, станаха някак редовни, като по разписание: на две-три седмици или поне веднъж месечно. Имаха за какво да си говорят в онези преломни времена.

„Сърцето ми се къса за онова момче, дето гладува – сподели едно лято белокосият мъж. – Наистина ме е страх да не си отиде.”

„Не е никакво момче! – репликира сухо младежът с потника. – Най-малко десет години е по-голям от мене!”

„За мене е момче” – каза търпеливо възрастният.

Младият само вдигна рамене, докато ги поклащаше по главната селска улица.

„Хем го разбирам, хем го подкрепям, хем не мога да се отърва от чувството, че онзи продажник президентът може да бъде притиснат и по друг начин.?

„От кого?” – осведоми се без особен интерес младежът.

„От всички нас” – гласеше отговорът.

„Ами притиснете го тогава! Опозорете го!”

Може би тук му е мястото да се спомене донякъде странното обстоятелство, че не младият, а възрастния мъж много по-емоционално и някак детински понякога съпреживяваше политическите и обществените катаклизми, докато младежът с потника буквално излъчваше онова вековното, извечното селско равнодушие, една такава спокойна провинциална дистанцираност от бурите на градския живот. Никой не можеше да го убеди – поне тогава, че бурите на градския живот са част от неговия собствен живот.

„Ти какво би направил на негово място? Без подкрепа, без надежда, отчаян?”

„Той има ли достъп до президента?” – попита с един особен професионален тон младежът с потника.

„Има понякога.”

„Аз на негово място щях да се възползвам от това „понякога” и щях да му разбия носа, та да ме помни. И после щях да протръбя на целия свят защо съм го опозорил и защо му е кървяла цифката.”

„Боя се, че и това не е начинът – каза възрастният мъж. – Това е пътят, по който продажникът ще се превърне в мъченик.”

„Пита ме аз какво бих сторил, отговорих ти. В никакъв случай обаче не бих се самоубивал, за да се превърна аз пък в мъченик.”

„Той не го прави, за да се изкарва мъченик.”

„Не съм казал, че това му е целта. Но самоубийството си е самоубийството. Ако недай Боже умре, кой ще му прости самоубийството? Тук долу както и да е, ама горе кой ще му го прости?”

„И това ме измъчва…”

Младежът с потника обаче вече бе завил зад ъгловата къща и повече не се обади.

„Пенсионирах се” – съобщи след няколко години възрастният мъж.

„Че ти не беше ли пенсионер?” – учуди се искрено младежът с потника.

„Бях, ама сега се пенсионирах от всякаква работа. Стига толкова. Може би ще се срещаме по-често.”

„Хубаво” – отзова се младият.

Пак не се усмихваше, но в гласа му се усещаше известна радост.

„Олекна ми – продължи мъжът. Косата му бе изцяло побеляла. – Обезверих се напоследък – добави печално, а в тона му се прокрадна капчица неудобство ли, срам ли – и той самият не можеше да определи. – Позагубих доверие в хората – продължи със същия скръбен глас. – Вероятно не съм точен в преценката си, със сигурност съм грешен, но не съм убеден вече, че хората заслужават да полагам усилия заради тях. Не съм убеден, че вече искам да служа на хората. Досега служех, но се оттеглих.

„Никога не е ставало въпрос какво работиш” – рече младежът с потника.

„Няма значение – отвърна приятелят му. – Вече не работя. Чувствам още енергия в себе си, мога още да дам, но реших да се оттегля.”

„Е, не съм забелязал да си се измъчил кой знае колко” – отбеляза младият.

„Не съм се мъчил! – процеди белокосият малко по-остро, отколкото му се щеше. – Просто не виждам смисъл да полагам повече усилия.”

„А за кого има смисъл да полагаш усилия?”

Младежът с потника усили внезапно ход, тялото му се клатушкаше някак сковано, вдървено.

„За себе си ли?” – прибави и се скри от взора на приятеля си.

Минаха още доста години, възрастният мъж лека-полека заприлича на почти старец. Онова временно състояние на разочарование от хората отдавна си бе отишло, ала сега и да искаше, а той искаше, нямаше как да полага предишните усилия в служба на събратята си, защото му липсваше нужната енергия. Полагаше колкото можеше усилия.

„Какво пиеш?” – поинтересува се един шарен есенен ден почти старецът.

„Водка” – отговори кратко младежът с потника откъм площада.

„Не виждам оттук какво пиеш. Но те виждам все по-често на площада.”

„Все по-малко работа се намира наоколо. В селото да не говорим.”

„Разбирам.”

Вероятно очите на почти стареца го подвеждаха вече, но му се струваше, че младежът с потника малко е наедрял, заради което изглеждаше още по-як. Нямаше никакво шкембе, не олисяваше, поне отдалеч не се забелязваше никакъв бял косъм в кестенявата му остра коса.

С годините приятелят му си бе изработил редовен маршрут през почивните дни. Сутрин отиваше да пие кафе към девет часа в едно кафене, което бе надолу по главната улица. Винаги ходеше бос, носеше съвършено чист дълбоко изрязан потник, който с напредването на деня ставаше сравнително чист. Сигурно имаше доста такива изрязани потници – с един такъв неопределен цвят: уж бели, ама не съвсем. Не му беше студено. Независимо от времето напролет и наесен. Само в най-хладните дни слагаше върху потника елече с къси ръкави, ама разкопчано, та да се вижда потникът. По обед или в ранния следобед идваше отново или на площада, или сядаше на едни пънчета на тротоара пред хранителния магазина, където си пиеше пиенето с неколцина съселяни. Напоследък все по-често се запиваше около въпросните пънчета.

„Добре ли ти е там?” – попита меко почти старецът.

„Това е моята среда. Това е моят свят. Това е моят живот.”

Помълчаха и двамата. Младежът с потника влезе вътре в дюкянчето да си вземе нова водка.

„Дано не ти се натрапвам, ама все пак да ти кажа, че предпочитам да си на площада” – поде пак побелелият възрастен мъж.

„Нека позная защо.”

„Опитай.”

„Защото тук можеш да ме виждаш, а магазинът е чак оттатък моста.”

„Не е само затова.”

„Заинтригува ме.”

„Това там пред магазина не е твоята среда. Не е твоят свят. Не е твоят живот.”

„Грешиш, все тая е” – рече прегракнало младежът с потника.

„Не мисля. Тук седиш на стол и зад маса. На площада си.”

„Все тая е” – повтори упорито младежът с потника.

„Не мисля – повтори упорито приятелят му. – Там оредявате, а на дървото отпред няма къде вече да забодеш некролог.”

„Все тая е” – потрети упорито младежът с потника, ала и сам не си вярваше.

„Да можех да ти помогна… – отрони внезапно възрастният мъж откъм двора си. – Имам пред вид за работа.”

„И аз съм си го мислел – откликна топло младежът с потника. – Ама и двамата знаем, че дори и да можеше, не бива.”

„Така е” – съгласи се с въздишка почти старецът и повече не проговори.

Само след две години – пак беше есен и планината над селото тъкмо бе започнала да се обагря във всички цветове на Божията благодат – старецът тихо занарежда:

„Гледам гората отсреща и си мисля има ли пътека, по която да не съм минал по всяко време на годината. И зиме, и лете. Прекрасна планина. Винаги съм се чувствал като буболече пред нея. И насред нея. И как веднъж не се почувствах унизен от тия чувства. И пред хората, и в града, и къде ли не съм се чувствал дребен и маловажен и винаги ми е било малко или много унизително, понеже съм горд човек. Но не и пред планината. Дори ми е добре да се усещам като буболечка сред нея. Хем знам, че така трябва, хем го чувствам, че така трябва. Замислял ли си се някога каква е връзката на честността с природата? Не само на честността, ако щеш, въобще на порядъчността колко пряка е връзката с природата? А, замислял ли си се?”

Младежът с потника, който се клатушкаше по главната, само врътна глава.

„Апропо, сега ми хрумна, че никога не сме се виждали през зимата, а аз идвах често и газех снеговете на тая планина на шир и длъж?”

„Просто не сме се засекли” – рече младежът с потника.

„Знам защо – каза някак гордо старецът. – Искам да те запомня само по потник! – добави тържествено. – Искайте и ще ви се даде!”

Приятелят му а-ха да се усмихне, но се сдържа.

„Както и да е, за планината и порядъчността идеше реч – продължи забързано старецът, но нямаше нужда да бърза, защото младежът с потника се бе облегнал на един от електрическите стълбове долу на главната и най-внимателно го слушаше. – Макар и да се чувства като буболече, освен благоговението порядъчният човек усеща сред природата и радост, и топла любов, и най-вече благодат. А непорядъчният знаеш ли какво усеща? Ако ще и в най-райското кътче на тая земя да се завре? Не само не му е уютно, това едно на ръка, ами усеща страх!”

Младежът с потника си почиваше върху електрическия стълб, а престарелият мъж пое дъх и добави вече съвсем спокойно:

„Нищо ново не ти казвам, но ми се щеше да ти споделя, че всеки ден благодаря Богу, задето поне се опитах да бъда порядъчен човек. Докъдето можах…”

Младежът с потника се отдели от стълба и се заклати нататък.

„Днес си в особено настроение” – отбеляза меко, приятелски.

„Тази есен е особена за мене” – отвърна малко неясно старецът.

А на следващото лято през един непоносимо жежък късен следобед продума ни в клин, ни в ръкав нещо, което стресна приятеля му.

„От няколко месеца все сънувам роднини. Най-вече баба ми и дядо ми, представяш ли си! Аз и без това си ги помня, понеже много ги обичах, а насън ги виждам с най-малките подробности от детството си.”

Беше неделя и младежът с потника седеше на площада зад масата си с водката отгоре.

„Добре ли си?” – осведоми се съвсем предпазливо.

„Нищо не ме боли” – отвърна старецът.

„Хубаво” – каза с облекчение младежът с потника.

Ала не му беше кой знае колко спокойно за приятеля му.

„Хич не ме притесняват тези сънища – рече след дълга пауза престарелият мъж. – Да ти призная честно, откакто си отиде жена ми, почти нищо не ме притеснява. Децата взеха да се прошарват, внуците станаха големи мъже, вадят си сами хляба, а внучката се ожени. Не ме питай как му е името на града, където живее. Мога обаче да ти кажа, че е на десетина хиляди километра от селския ни площад. Както и да е.”

„Да е жива и здрава там” – обади се младежът с потника откъм площада.

„Да е жива и здрава там – повтори старецът. – Думата ми е за притеснението. Зрението ми отслабна. Умът ми отслабна. Паметта ми никаква я няма, когато ми потрябва за нещо по-важно. Ала чувството ми за хумор, миличкото, си ми е вярно като домашно куче. Затова ме напушва смях, като чуя някой на моите години с олисяващи синове и женени внучки през девет морета и океани да се притеснява, че е почнал да сънува едно-друго.

Младежът с потника пийна от водката си, не се обади.

„Слушаш ли ме?” – попита възрастният мъж.

„Да.”

„Исках само да ти благодаря, че добре си поговорихме тоя четвърт век.”

„Четвърт век ли стана?” – искрено се поучуди младежът с потника.

„Почти – рече старецът. – И ти взе да се прошарваш, това го виждам все още. Не ми се ще да ти се бъркам, ама все ми се струва, че дойде време да се обличаш малко повечко. Лете как да е, ама иначе какво пречи да си сложиш някоя връхна дрешка. Хеле пък като задуха. Да не те мисля.”

„Хубаво” – съгласи се младежът с потника.

„Да знаеш, камък ми падна от сърцето!” – заяви най-сериозно старецът.

Младежът с потника нищо не добави, ала и приятелят му нищо не добави.

А след месец-два, когато новата ранна есен почна да попрошарва тук-там гората, младежът с потника пак си пиеше водката на площада. Никой не го безпокоеше с приказки или с каквото и да било. Чувстваше се отпуснат в мекия септемврийски късен следобед, чувстваше се ленив, позадрямал, изобщо добре се чувстваше.

Както и през последния четвърт век все така не подозираше за съществуването на едно свое наистина странно приятелство. Затова и не му липсваха никакви разговори и раздумки. Затова и нямаше никаква идея, че миналата есен наистина се оказала особена за неговия неприпознат приятел.

Едно само го озадачаваше. Откъде накъде му бе хрумнало да се наметне, преди да излезе – и то в такова меко време! Ала се бе наметнал – и то някак против волята си! И сега седеше на дежурното си място на площада с лекото си яке, вярно – незакопчано, и не му беше топло с него. Не, не му беше топло и той просто не можеше да повярва, че не му е топло. Толкова отпуснато му бе обаче, толкова добре му беше, че скоро забрави и якето, и озадачението си.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com