Победата над Родопа (в цвят)

  

Съвместна публикация с www.fakel.bg

 

С възрастта остават все по-малко тъмни страни на битието, с които не се примиряваме. Не иде реч за никаква мъдрост, за никакво духовно смирение – просто се примиряваме. Осъзнаваме най-после, че тъмното се променя извънредно рядко, а ако чудото се случи, промяната най-често е в посока към по-тъмното, а не към светлото. И се примиряваме. Допълнително играе роля и самозаблудата ни, че самите ние с нищо не можем да променим природата на мрака.

Разбира се, не сме прави да се примиряваме. Липсата на примирение у нас служи на светлината – най-малкото води до запазване на статуквото, на баланса между доброто и злото на тоя свят. Да не говорим колко благодат е видяла земята ни, когато непримирението със злото ни е карало и да действаме на ползу роду и на ближните ни.

Както и да било. Мисълта ми е, че все още не мога, а и не искам да се примиря с почти абсолютната ни липса на българска историческа памет. Изумявам как е възможно да не помним не само по-дълбоките корени на всичко, което живеем, в което живеем и с което живеем днес, но да изличаваме тотално паметта си за случилото се буквално вчера и онзи ден. Недоумявам как е възможно да не правим – като народ, като цяло – и най-малкото усилие да помним. Да, съществуваме в постоянна, във всенародно възприета и всенародно обикната „епопея на забравеното”. В този смисъл изобщо не се налага и да споменавам за теглене на съдбовни поуки от миналото, за учене на безрадостни, но безценни уроци, за неповтаряне на тежки грешки и грехове, за народна мъдрост, легнала върху народния опит.

Тъй. Няма да ги споменавам. Няма и да се примиря обаче.

Идат местни избори, а кампанията започна в шеги и закачки за дронове, тронове, бонове и бонуси. Отделно, тия дни около 9-и май всяка втора дума в публичното пространство е „победа”. Много видове „победи” и „победители” се навъдиха напоследък покрай „победата”, а цялата им многоликост и субективност така и не хвърли светлина върху единственото, което има стойност след 70 години – цената.

С разказа по-долу върша две неща едновременно. Включвам се тихо откъм писателската си килия в кампанията за местни избори`2015 – включвам се само за да напомня как избирахме и избираме; изразявам още по-тихо отношението си към разните „победи”, които постоянно се навират в живота ни.

Разказът е част от книгата ми „Извънвремието” (подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”), 2002. Писан е „от натура” преди почти 20 години. Той е тихо (пак тихо) и почти (да не кажа напълно) документално свидетелство за Република България в първите няколко дни на 1996-а. Минали са има-няма два месеца от триумфално спечелените от Българската социалистическа партия местни избори`1995 и една година от триумфално спечелените от Българската социалистическа партия парламентарни избори`1994. Понеже се надявам някой и друг млад човек да прочете за „победата над Родопа”, да поясня за тях три детайла: през декември 1994-та БСП дойде на власт с лозунга „Да спрем разрухата, да обновим България”, които лъжовни думи повтаря един от героите; „картата на победата” е според резултатите по общини от местните избори`1995; през януари 1996-а 1000 стари (неденоминирани) лева бяха все още някакви пари (70 лева за 1 долар) – за сравнение само след година през февруари 1997-а доларът в „обновена” България стигна почти 3000 лева.

 

 

- Бай Тодоре, я сипи още една ракия на Митю!

- Господ здраве да ти дава – набожно промърква Митю.

- Ама лъжеш!

- Не лъжа, нямам.

- Лъжеш като дърт циганин!

- Не лъжа – упорства Митю. – Пукната пара нямам – повтаря може би за десети път.

Безхитростните му очи едва-едва се усмихват. Приятно му е все пак, че е в центъра на вниманието. Пък и бай Тодор вече отново налива чашата му догоре.

- Ще те пребъркам – казва приятелят ми, който от няколко дена е леко на градус и чудесно се забавлява.

Митю го поглежда мълком откъм ъгъла, чака някакъв знак, но така и не го дочаква, размърдва се неспокойно върху дървеното столче без облегалка, навежда се полека и оставя чашата си върху ламарината под бумтящото кюмбе. Готов е.

Приятелят ми весело го наблюдава, колебае се още миг, два, три.

- Значи така – решава се най-накрая, – хващаме бас. – Бърка в джоба си, вади хиляда лева и ги хлопва на голата маса пред себе си. – Ще те пребъркам и ако не намеря нито един лев, печелиш тия хиляда лева. Ако намеря обаче, прибирам ти всичките пари! Освен това няма да близнеш и глътка повече тази вечер! Съгласен?

Митю рипва с изненадваща лекота, пристъпва, олюлявайки се, към средата на малката стаичка и разперва ръце в очакване на обиска.

- Ще ти сваля и гащите, ако трябва! – надига се насреща му и приятелят ми.

Селската кръчмица, която същевременно се ползва и за клуб на Българската социалистическа партия, гръмва. Десетината старци високо се смеят, подвикват закачки, кашлят, удрят с длани по масите или с бастуни по дюшемето. Очите им весело шарят от Митю върху приятеля ми, от приятеля ми към саморазпъналия се на невидимата си голгота Митю и току поглеждат към чисто новата, наскоро отпечатана шаренозелена хилядарка с № АА 3371934. Дяконът под № АА 3371934 също гледа, ала покрай тях, покрай всички ни. И той – убеден съм – следи като старците какво вършим в кръчмата клуб, ала е абсолютно сериозен, дълбоко, някак скръбно, пророчески е умислен и съвършено трезвен. Високото му тревожно чело над бадемовите умни очи напомня за святост. Апостолска святост.

- Дано да си ги скрил по-надълбочко отдире, Митю! – подвиква бай Тодор и се захласва от смях.

- Рови, рови по-навътре!

- Провери и в галошите!

- Не го жали, бръкни му в пазвата!

- Стискай задника, Митю! Хиляда лева накуп не си и сънувал!

Леко смутен, приятелят ми започва от десния джоб на панталона. Панталонът е военен, без съмнение е бил тъмнозелен, когато са го ушивали някъде по времето на Брежнев или най-късно при Андропов, но от дебелия слой мазнина, многобройните лекета и засъхналата ръждива кал е добил неопределения цвят на маскировъчните десантни униформи. Под тесните крачоли, стигащи едва до средата на черните от мръсотия глезени, зеят проядените дупки на домашно плетени сиви вълнени чорапи. Огромните галоши не са закопчани, понеже каишките вероятно са прокъсани и изгубени дълго преди падането на Берлинската стена. Отгоре Митю носи овчия си кожух, с който не се разделя, макар че мястото му е досами кюмбето, а под раздрания на места кожух, бълващ леки валма пара и воня, е навлякъл на голо дебел пуловер, през пробойните на който любопитно заничат космалаците на гърдите и корема му. Най-отгоре стърчат, сякаш взели за почест, наушниците на войнишката му ушанка, откриващи малки прилепнали уши, отвсякъде се измушват посивели коси, а лицето с изпъкнали скули и тънки устни е скрито зад няколкоседмична прошарена брада. Само очите на човека играят ли, играят.

Гълчавата не стихва, всички старци жадно следят, кискайки се, развоя на финансовата драма. На Митю все пак не му се налага да разпасва полувоенно-полудиверсантските си гащи. С добре прикрита погнуса от Митювите миризми, които щедро го облъхват, ала принуден вече да изиграе играта докрай, приятелят ми припряно обискира четвъртия поред джоб – левия на кожуха, изважда някакви хартийки, нещо като кибрит, но без клечки, прехвърля ги от едната в другата си длан, следват някакво подобие на носна кърпа, служещо Бог знае за какво, копче, Бог знае защо кламер... Изведнъж ръката му застива дълбоко навътре.

- Оп-паа! – произнася той лукаво.

Ръката му обаче все така си кротува в бездънния джоб. Митю го зяпа глуповато, не проумявайки още, че неочаквано и за самия себе си се е оказал по-богат от обикновено, а в клуба на Българската социалистическа партия, който понякога обед и вечер се ползва по съвместителство и за кръчма, ляга напрегната тишина.

Приятелят ми полека изважда ръката си, стисната в юмрук, разтваря го и в шепата му лъсва нова-новеничка жълта монета от един лев.

Кръчмата избухва в рев и смях, над който дрезгаво гърми гласът на бай Тодор:

- А бре, завалийо, аз на твое място за хиляда лева щях да го глътна и изсера, бре, будала!

- Не го знам тоя лев откъде е – продумва съкрушено Митю, но едва ли някой го чува.

- Щях да го глътна пустия му лев, мамка му! – продължава гръмовно бай Тодор, докато старците поутихват сред закачки и подбив.

- Не го знам откъде се пръкна – казва по-високо Митю, сякаш се оправдава. В очите му изумлението се бори с пълната покруса.

- Щях тихомълком да си го глътна, като се задявахте одеве – не мирясва бай Тодор, – а после да си го изсера на спокойствие, да си го измия и щях да си имам хиляда и един лева! Ех, серсемино, будала с будалите!

- Трябва да съм го намерил някоя вечер, ама не помня – проронва Митю сред всеобщия смях.

- Трябва, трябва! Заради едното сране хиляда лева изпусна!

- Хиляда и един – уточнява някой отново.

- Аз да го знаех, да го бях глътнал – кандисва клетникът и млъква за дълго.

Приятелят ми му прави весел успокоителен знак с очи, в смисъл че такъв е животът, че човек трябва да приема философски ударите му, особено ако прави необмислени изявления, дето е беден като църковна мишка и няма пукнат лев в себе си, при положение че е безкрайно пъти по-богат от църковните мишки. А Митю му отвръща също с усмивка, някак глуповата и малко засрамена, ала все пак проумяваща – в смисъл как напълно осъзнава, че каквото и да направиш, на себе си го правиш, че приема спокойно шамарите на съдбата, понеже не са му първак, но че е бил искрен и честен пред всички, дори убедително искрен и честен, ала басът си е бас, думата си е дума, всичко е било почтено и играта се е играла точно по правилата. Приятелят ми го тупва окуражително по рамото, прибира монетата, следен от десетината чифта очи, пъхва при нея и новичката хилядарка и сяда на мястото си до мене. Надигаме мълком чашите си без мезе, защото в кръчмата, ползвана по съвместителство и за клуб на Българската социалистическа партия, няма нищо за ядене.

- Глупак! – обобщава авторитетно бай Тодор.

Внезапно конят, вързан отвън до вратата, шумно и някак приветствено изпръхтява сред поукротналата гълчава, сякаш за да изрази радостта си, че тази вечер вътре в кръчмата като че нещо май се е случило.

Кръчмата (или клубът на Българската социалистическа партия, ако трябва пак да бъда изчерпателен) е отделена от Родопа с тънка дървена врата в ъгъла направо на земята. Прекрачиш ли ниския праг и се огледаш, стената вляво, боядисана с бежова блажна боя, е гола до средата, където я разделя на две ниската порта към избата, в която студуват ракиите и вината. Другата част от стената заема клубната библиотека, тоест две отколешни, изпоожулени от годините вярна служба секции, залепени една о друга, потънали в прах и с издайнически следи от чаши и шишета. Рафтовете са запълнени едва дополовина. Литературата, която желаещите членове и симпатизанти на Българската социалистическа партия биха могли да ползват, а видът на повечето книги недвусмислено говори, че тази литература поне доскоро, ако не и до ден-днешен, действително е все така актуална, респектира със своето разнообразие. Философската и политическата е представена от един Господ знае как попадналия тук Кант (дебел, впечатляващ, ала абсолютно девствен), девети том на някакво допотопно издание на Ленин (средна хубост употребяван), „Капиталът” на Маркс (съвсем малко по-греховен от Кант), „Въпроси на ленинизма” на Йосиф Висарионович Сталин (опърпан, мазен, покварен), стар солиден том с биографията на Йосиф Висарионович Сталин (полуразкъсан, озлочестен, съвършено пропаднал в лапите на порока); както и от купчина изпоразпаднали се брошури от типа „Наръчник на агитатора” и прочее подобни типове. Сред художествената литература („Майка” на Горки; мемоари на участници в антимонархо-фашистката съпротива; спомени от отечествената война на съветските народи против хитлеризма, сред които изпъква „Малая земля” на Леонид Илич Брежнев; малко Хайтов и почти никак Радичков) безспорен любимец е безстрашното овчарче Калитко, облепено по ръбовете с левкопласт, за да издържи по-дълго на славата. По-бедно, по-скромно, но достойно кротува на най-горния рафт естествената литература. Говоря за някакъв новичък справочник за употреба на билките и за грохналия му другар – атлас на света, издание на Академията на науките на СССР от времето на автора на „Въпроси на ленинизма”. Атлас, представящ света такъв, какъвто си го е представял авторът на „Въпроси на ленинизма” – като картинка, току-що оцветена от играещото си на оцветяване на атласчета-картинки дете.

Стената зад гърба ми е почти гола, притисната от залепени маси без покривки, от столове и къса пейка. Отвъд двата прозореца трепти ясната студена нощ. Казах, че стената е почти гола: точно над главата ми, на височина човешки бой, между дограмата е опната картата на победата. Отпечатана е от ръководния орган на Българската социалистическа партия и подобно на ветерана атлас отпреди половин век представя България такава, каквато съвсем наскоро си я е представял ръководният орган на Българската социалистическа партия. И също цветно, и също като книжка-картинка за оцветяване. Покрай тук-там разпръснатите оазисчета в мижавожълто и противнозелено, покрай блокиралото София, Пловдив и Варна отровносиньо се е разляло от граница до граница възторженото, победното, обновителночервеното. Ако човек забрави за миг, че това е топографска карта на победата, и допусне за миг, че пред очите му е географска карта на България в червено, то лесно може да си представи, че някое разхайтено хлапе злосторник е нацвъкало жълто-зелено-сините кръпки само и само да разваля омаята от прекрасно оцветената в червено картинка. Цветовете впрочем леко избеляват вече – от влагата, от тютюневия дим, от продраните кашлици, от доволните старчески погледи, от неумолимото отдалечаване на победата, от всичко, – ала картата заедно с реликвата атлас спокойно биха могли да издържат още половин век, стига никой да не ги докосва.

Стената вляво от мен е заета от Митю в ъгъла си, който ближе последната си (така си мисли той) ракия за тази вечер, та кротка печал е сбърчила косматото му чело; от кюмбенцето с ръждясалите вити кюнци; от тезгяха на бара и етажерките зад него, гостоприемно събрали няколкото шишета мостри на предлаганите в заведението два вида обикновена ракия и три вида обикновено червено и бяло вино; от малкия транзистор върху бара, който все така тихо, недразнещо пращейки, изпуска в задимения ефир програмата на националното радио.

Пред отсрещната стена по цялата ѝ дължина от бара до вратата в ъгъла, разположени внимателно всеки върху своя персонална маса, дремят телевизорите. И трите са произведени в бившия Съветски съюз, и трите нямат капаци отзад, но по тях почти липсва и прах, понеже от няколко години непрекъснато се ремонтират. Майсторът им е Митю, който навремето е учил телевизионната техника, ала не може да ги поправи поради недостиг на резервни части. Когато старците намерят частите, поръчани от Митю, майсторът преценява, че не пасват, или със седмици не е във форма да се опита поне да ги напасне. Сетне частите се губят, най-често от самия него, следва нова поръчка на части, нова обективна невъзможност за телевизионен труд и така нататък. Старците са обидени на Митю, дори му се сърдят и го ругаят, но той им е обещал, че след януарските празници сам ще си намери части и ще оправи трите телевизора. До края на януарските празници остава малко по-малко от месец и всички чакат с надежда лелеяния миг, когато ще могат да гледат „По света и у нас” заедно. Не бива да пропусна обаче, че макар и безмълвни, макар и само непотребна (засега) мебел, трите телевизора така или иначе превръщат кръчмата в клуб, някак по-клубно е с тях.

Стигам отново до вратата. Ако сега изляза навън, първо бих потупал ободрително по шията кротко, спокойно, примирено пристъпящия от крак на крак кон, вързан за парапета на тясната площадка. Дори бих го успокоил с думи, че скоро ще е на топло, а той би разбрал, сигурен съм, и би изпръхтял приятелски в отговор. Бих посъчувствал не само на премръзналото умно и прекрасно животно, но и на вкочанения в самотата си триетажен хотел отсреща през площадчето, заключен още съвсем нов много преди историческия десетоноемврийски пленум. Би ми дожаляло и за модерния му празен ресторант, и за модерната му заседателна зала, предназначена само за Бог знае кои и какви заседатели, а сега зъзнеща в нощта зад тъмнеещите си стъкла-витрини. Бих погледнал с ужас към пустеещата в януарския мраз порутена църква, с ужас, защото не само Бог, а и аз зная защо постоянно пустее – и в мраз, и в пек, освен в редките случаи по големите християнски празници, когато някой заблуден поп от далечните съседни села не прескочи за малко насам, към това българско село. Бих си представил лицата и очите на останалите двайсетина обитатели на махалата (или селото), които не са в кръчмата клуб на Българската социалистическа партия, бих си представил проблясващите им в мрака очи, докато ги склопят в унес под извечната тишина, с която майчински ги загръща Родопа. Бих си представил и самата Родопа, затрупана под навалелия преди няколко дни, почти навръх Нова година, половинметров сняг, затрупана, ала дишаща, бодра, силна, жива. Бих си я представил Родопа с нейната прелестна Снежанка, невидима някъде там на север, с нейния гордо побелял красавец Голям Перелик някъде там на запад, с великаните върхове и меките ливади някъде там на юг и изток и със сгушения там някъде далеч в ниското Смолян. А умното животно до мене само би изпръхтяло в отговор.    

- На всички по още една ракия! – провиква се приятелят ми.

Бай Тодор скача чевръсто за годините си, обикаля сред одобрителния шум и благодарското, налива ли, налива в протегнатите чаши, подминавайки Митю. Сетне тежко се отпуска до нас на приказка. Митю бавно-бавно се надига – с усилие, мъчително, подпира се за миг и на стената, ала същевременно и някак решително се надига, някак дори самоотвержено. Сетне безмълвно се приплъзва на стола до мене. В чашата му се плацика само глътка, докато поредната почти пълна бутилка стърчи на масата ни. Той се усмихва едва-едва, като че само с подчертано изпъкналите си скули, под които отблизо се забелязват две мъдри трапчинки, затрупани от мръсната му четина. Продължава да мълчи.

- Ако не развием селския туризъм, селото ще загине – подхваща любимата си тема бай Тодор. – Ние си отиваме, а няма кой да се завърти насам. Ама сега наште като оправят тая съсипия, като спрат тая, тая...

Бай Тодор търси думата, целият се напряга, ядосва се, търси отново. Напусто. Думата се е скрила някъде из Родопа и не му се обажда.

- Разрухата – помага му приятелят ми.

- А така – разрухата! – просиява старецът. – Точно тъй! Да спрат наште разрухата един път...

- И да обновят България – добавя весело приятелят ми.

- А така – да обновят България – и всичко ще се оправи!

- Сега още по-лесно ще я обновят след местните избори – казва приятелят ми и сочи картата на стената. – След такава победа...

- А така! Да даде Господ, наште ще отпочнат туризма, път има, ще го постегнем, кметът в Смолян ми е обещал, а после полека-лека всичко ще тръгне, както си му е редът.

Митю все така мълчи, усмихвайки се с мъдрите си трапчинки.

- Господ ли ще даде или ваште? – пита шеговито приятелят ми, като отпива.

- И Господ, и наште! – отвръща с почти религиозен плам бай Тодор.

- Ти да не си повярвал в Бога напоследък? – смее се приятелят ми.

- Ба! – отговаря му изчерпателно старецът и продължава с великолепна, великолепна като Родопа, християнско-болшевишка диалектика: – Господ може и да има, може и да няма, но ако има, и той говори като наште – равенство, братство... И прочее...

- Ба – казва приятелят ми.

- Ако не съм аз, кръчмата ще затвори – продумва ми Митю.

Извръщам се изненадан: гласът му се е променил, станал е сякаш по-мек, по-мелодичен.

- Тия дни отваря, понеже разбра, че сте на гости – добавя още по-тихо, поглеждайки крадешком към бай Тодор.

- В тая заседателна зала всеки ден може да се правят срещи, събрания, отвсякъде хора да се сбират! Запомни какво ти казвам! – разпалва се все повече бай Тодор.

Всички старци са млъкнали, слушат вече само него.

- Свършен съм аз – проронва Митю в ухото ми.

- В хотела ще идват чужденци, ей го Пампорово е на една крачка!

- Кръчмата обаче я поддържам... Само аз я поддържам... Редовно... Горе-долу...

Приятелят ми го стрелва с очи и нарежда на бай Тодор:

- Сипи и на Митю!

Старецът послушно изпълнява въпреки шеговитите протести на останалите старци. Нито едно Митюво мускулче не трепва, усмивката му си е все така блага, само очите му се преместват върху лицето на приятеля ми и леко го погалват.

- А ти не вярвай на вестниците – отпрашва в друга посока бай Тодор. – Това било, онова било. Лъжат поганците!

- Ще я затворят като нищо – вметва шепнешком Митю, давейки се с ракия. – Щом ме прибере Господ, ще я затворят...

- Ленин такъв, Сталин онакъв! Димитров не знам си какъв бил! А царят бил много харен! На нищо не вярвам! Аз и за оная църква не вярвам, за бомбата в София! Бил съм на шест-седем години, как така нищо не съм чул! От майка си и баща си барем да бях чул!

- Ще я затворят... Само за клуб ще я ползват...

- Не вярвам, кой каквото ще да ми приказва!

- Поне телевизорите да им оправя... – поляга Митю на рамото ми и кротва.

- Атентат било имало! – трясва с юмруци по масата бай Тодор. – Дрън-дрън!

Поглеждам към картата на победата. Цветовете са станали още по-бледи от цигарения дим, а червеното е добило сякаш пастелен оттенък. Оттенъкът на отдавна засъхнала, на отдавна съсирена кръв.

                                                                                                                   ***

- Внимавай! – предупреждава приятелят ми, който познава всяко кътче във и около махалата – тук е израсъл баща му.

Спускаме се по стръмна къса урва към тясна просека, служеща за улица между няколко грохнали кирпичени къщи, едната от които обитава Митю. Над половинметровият сняг е поутъпкан тук-там от него и комшиите му, едва газим, спъваме се, затъваме, ала все някак успяваме да не се хързулнем надолу с товара си. Заклещили сме Митю за ръцете и през кръста му, той се олюлява, краката му не държат, отпуснал се е съвсем отгоре ни и въпреки това стоически прави крачка след крачка. Мълчи, както ни е прегърнал през раменете, диша учестено, поема на пресекулки свежия леден въздух на Родопа, а от полуотворената му уста заедно с парата навремени блъвва тихо, жално, животинско стенание.

Митювата къща е без двор, дървената порта е направо на широката метър-два просека, която се губи в нощта някъде вляво и надолу. Отсреща спят още няколко къщи като неговата и ветрецът хапе особено хищно, опитвайки се да се измъкне от тесния зловещ коридор.

- Почакайте да ви донеса мляко – живва Митю, усетил, че си е почти у дома.

- Не ни трябва мляко, лягай! – заповядва му приятелят ми.

- Чакайте, като ви казвам! – опъва му се внезапно Митю, фъфлейки. – Ей сега идвам... Няма да мърдате...

Пускаме го полека, той залитва, блъсва се о касата, отваря портата, светва лампата. Приземният етаж на къщата представлява просто обор с няколко кози и овце, които мълком посрещат стопанина си, дървена стълба води към горния кат, а отсреща вляво зее друга врата – вероятно към нещо като кухня. Докато Митю се поокопити, поизправи и ориентира какво и как трябва да направи, отвътре ни удря непоносимата воня на топла и влажна гнилоч, на овча и козя пикоч, на овчи и кози изпражнения, на разлято вкиснато мляко, на развалено, неизядено още от миналата година кисело зеле, на съсипия, на отчаяние, на абсолютна, безпределна самота.

Митю хлопва вратата пред носа ми, сухият звук отеква като плесница в студената нощ и ние оставаме пред прага на безнадеждността.

- Ще чакаме ли? – питам тихо.

- Ще се обиди – казва приятелят ми.

Отвътре, сякаш дълга картечна стрелба, се разнася ужасяващ тропот, падат и се търкалят някакви съдове, дрънчат вероятно тенджери и гюмове, Митю псува вулгарно, овцете и козите, разбудени съвсем, забляват уплашено, призивно, господарят им, чува се ясно, опитва да пълзи по дървената стълба, тя скърца, сякаш се бори, той се сгромолясва оглушително върху посудата, стълбата се размества, като че бяга от него, удря се в нещо метално, той мърмори, сумти, ръмжи, проклина, стресната коза вряква от болка може би или по-скоро от потрес, Митю крачи още малко насам-натам зад портата, стъпките му глухо шляпат по пръстения под, сетне се строполва в нещо меко и шумящо, вероятно сено, стоката му млъква в един миг, като че под команда, примряла в надеждата да не го разбуди и вакханалията да не почне наново.

Настъпва мъртвешка тишина.

- Да загасим лампата.

- По-добре е да свети, ако се събуди през нощта – казва приятелят ми и бавно поема през смълчаната просека към дома на баща си.

Някъде отгоре, някъде откъм клуба на Българската социалистическа партия на площада конят зиморничаво, продължително изпръхтява, сякаш ни пожелава приятни сънища.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com