Водокеф

 

Мъжът спря в средата на въжения мост. Загледа се на запад към гористия връх, но не изпита познатото съжаление. Беше му додеяло вече няколко години поред да съжалява, че дори не може и да си представи как би изкачил този връх, от който се ширваше такава вълшебна панорама. Опита се поне да си представи панорамата, да я възстанови в паметта си такава, каквато беше едно време. Не успя, едно време беше твърде отдавна. Сведе очи към реката, която почти безшумно течеше под него. Облегна се на дебелата стоманена тел, която служеше за парапет, и се отдаде на покоя и крехкото усещане за сигурност, което често се ражда от повтарянето на един и същ ритуал в продължение на много години.

„Това не е ритуал” – мина му през ума.

„Добре” – каза си.

„Разходката след вечеря и зяпането на речните камъни не са ритуал.”

„Добре” – въздъхна тихо.

„Знаеш ли какво са?”

„Не.”

„Навик.”

„Добре.”

Опита се да не мисли, а само да зяпа речните камъни – и мокрите, и сухите пò към брега. Не му се получи.

Първото, което му хрумна, бе, че вероятно е застанал точно в средата на люлеещия се мост. Не извърна глава да провери, но бе сигурен, че е най-много на педя от идеалния център на моста. И че от години стои все на педя от идеалния център на моста. Или пък е стъпил точно в средата? Да, бе си изработил навици. Като африкански бивол, който ходи на водопой.

„На водоглед. – поправи се. – На водокеф” – поправи се отще веднъж.

Не го досмеша. Може би заради покоя и крехкото усещане за сигурност му бе приятно да прилича на африкански бивол с отколешни навици за водокеф.

После все пак измери на око разстоянието до северния и до южния край на моста. Комай наистина разликата – ако изобщо я имаше – да беше педя най-много.

„Така сме ние, африканските биволи” – каза си.

Реката ромонеше отдолу от запад на изток.

Второто, което му хрумна, бе мъртвата муха по пладне. Бе привършил работата си и бе станал от масата под дървото, за да си вземе нещо за обед. Върна се под сянката, канеше се да постеле покривката и видя мъртвата муха на пластмасовия плот. Малка мухичка, като че току-що убита, дори едното ѝ краче сякаш помръдна, преди да кротне завинаги. Не можеше да си го обясни. За първи път в живота си виждаше мъртва муха, паднала отнякъде. Птица ли я беше клъвнала? Защо не я беше изяла тогава? Или я беше удушил паяк? Но тогава щеше да е изсъхнала…

В главата му изведнъж зазвуча семейният им сигнал от детството му. Отпърво малко даже се стресна. Господ само знаеше защо се сети за сигнала, който си свиркаха с майка му, баща му и брат му. Като се овладя, си помисли, че Господ си знае работата кога и за какво да ни подсеща – включително и чрез мъртви мухи по пладне, а ние не знаем каква е Божията му работа и ни е малко странно или страшно, докато не си спомним, че Господ си знае работата.

Не беше му хрумвало за този сигнал поне двайсет години. Или трийсет години. Все едно никога не беше го имало, а беше го имало и си го имаше и до днес. Сигналът продължаваше меко да звънти: ти-ри-ти-та, ти-ри-ти-та, ти-ри-ти-та…

Сигналът, макар и меко, призивно звучеше в главата му и мъжът не чу леките стъпки на баща си. А и мостът не се разлюля, понеже баща му бе починал преди четири-пет години.

- Хубав сигнал бяхме измислили с майка ти – рече баща му.

Синът кимна едва-едва.

Реката полека се свиваше в средата на юли. Тя никога не пресъхваше, но камъните отстрани вече се оголваха, а някои бяха и съвсем сухи. Мъжът механично си отбеляза наум докъде стига водата и кои са камъните, които утре или след още ден-два ще се оголят изцяло и ще изсъхнат.

- Ела да погледаме на изток – предложи.

Преместиха се на отсрещния парапет.

- Не си се вясвал отдавна на гробището – обади се бащата.

- Защо ви беше този сигнал, като нямаше любов нито между вас, нито в семейството? – попита синът.

- Не е вярно, че нямаше любов в семейството – възрази веднага бащата.

- Ти по-добре знаеш – каза синът. – Ти си на високото.

Погледна към големия камък вдясно, където уж две змиорки си почиваха. От няколко дни бе разбрал, че не са змиорки, а тъмнозелени криви клони, които приличаха досущ на змиорки.

Пак не чу стъпките, които се отдалечаваха, нито пък мостът се разлюля.

На другата вечер мъжът стоеше на абсолютно същото място по абсолютно същото време и оглеждаше новите сухи камъни. По-навътре до сухите камъни бе редицата от полусухи камъни: водата покриваше най-долната им част, по-нагоре бяха още мокри и ясно се виждаше докъде е стигала реката сутринта, а теметата им вече бяха напълно сухи. Мъжът си мислеше, че жегата души реката с темпо, каквото отдавна не се бе случвало, но знаеше, че колкото и да е жежка жегата това лято, реката няма да се предаде и няма да пресъхне, понеже никога не пресъхваше.

- Не си прав за любовта в семейството – наруши тишината баща му. Гласът му ласкаво се вмести в ромона на водата. – Не бива да се измъчваш заради минали чувства. Не бива да се измъчваш заради неща, които не са били така, както ги помниш.

- Децата винаги се измъчват заради детството си – промърмори синът. – Дори когато децата са на шейсет, на седемдесет, на осемдесет години.

- Не бива – повтори бащата.

- Ти никога не ми каза, че ме обичаш – изпусна синът и тутакси се ядоса, че го изпусна.

- Но аз те обичах! – възкликна бащата.

Синът премълча.

- Бях темерут, но те обичах!

Синът пак премълча.

- Не бях добър баща, но те обичах!

Синът мълчеше.

- Не бях бащата, който ти заслужаваше, но те обичах!

- Допускам го – каза шепнешком мъжът.

Извърна се наляво, за да се вгледа в очите на баща си, но до него, разбира се, нямаше никого.

На третата вечер мъжът броеше новите сухи камъни. Жегата още не бе спаднала, макар че скоро щеше да се спусне сумракът. Беше му топло дори и над водата, беше му топло дори бос и полугол, а реката долу облизваше все по-малко камъни по все по тихия си път от запад на изток.

- Искаш ли да ти кажа за гористия връх? – попита баща му.

- Какво за гористия връх?

- Просто за гористия връх.

- Е?

- Майната му на гористия връх! Дал Бог панорами на тая земя. Част от тях ще ги видиш тепърва. Нищо че от по-нисичко.

Синът следеше тихия ритъм на водата и слушаше.

- Искаш ли да ти кажа защо заставаш точно в средата на моста.

- Искам – рече синът.

- Заставаш точно в средата на моста, въпреки че отдолу не е точно средата на реката. Заставаш там, защото цял живот подсъзнателно се стремиш към равновесие. Много държиш да постигнеш равновесието, но няма да го постигнеш. Постигнеш ли го – край с тебе. При другиго равновесието може и да донесе мир, но при тебе ще убие творческия ти дар. Ала Господ си знае работата и ти няма да го постигнеш. Никога. И слава Богу!

Синът шумно пое дъх.

- Искаш ли да ти кажа и за мухата? – попита баща му.

- Да.

- Няма знак – заяви кратко бащата. – Не е послание. Просто муха, която е мъртва. Мъртвите мухи падат къде ли не, понякога падат и върху масите ви. Тя е мъртва, ти си жив. По земному жив. И слава Богу!

- Да.

- И за сигнала да ти кажа, преди да си тръгнеш на разходката. Все ми се струва, че след като си имахме сигнал, значи е имало любов в семейството ни.

- Модно беше – вметна синът.

- Много семейства нямаха сигнал – настоя бащата.

- Но пък е възможно да са имали любов.

- Все ми се струва, че ние си имахме и сигнал, и любов. Някаква любов…

- Кой съм аз, та да съдя… – продума синът.

- Не се разкарвай до гробищата – рече внезапно бащата. – Аз ще идвам, ако ти идеш при прошката. Стигнеш ли до прошката, ще стигам и аз до теб. Няма да се натрапвам. Рядко ще идвам, само ако ти се прииска. Тогава ще можем да поговорим от сърце. Но първо трябва да припознаеш прошката. Ако решиш.

Гласът секна, бащата пак така безшумно изчезна.

А мъжът продължаваше да гледа към големия камък, където двете фалшиви змиорки си почиваха. Що за глупости! От какво биха могли да си почиват змиорките? По-скоро излизаха на камъка да се любуват на юлския сумрак, а по-после и на звездния океан. В търсене на равновесието. Или за да избягат от равновесието.

„Клони – напомни си мъжът. – Два клона. И най-вероятно в тая планинска река на километър от извора ѝ няма и помен от змиорки.”

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com