В парка
- 14 Декември 2016
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
Мъжът седеше на пейката и гледаше гората наоколо, ала умът му бе другаде. Хубав мъж, спокоен, достоен по някакъв очевиден начин. И пейката бе хубава, здрава, удобна. И оригинална: представляваше два яки ствола, съответно обработени и боядисани, които лежаха направо на земята. Макар да нямаше облегалка, беше удобна. Поне да си седиш, а умът ти да е някъде далече.
- Здравей, момче! – поздрави бодро старецът.
Момчето, което бе около петдесетте, а може би и доста над петдесетте, не се стресна, въпреки че се стегна и за миг затвори очи. По-скоро трудно се върна оттам, където беше отишъл в мислите си.
- На разходка, а? – намести се свойски старецът и заразглежда от упор събеседника си.
- Аха.
- Това е моята пейка – засмя се добродушно възрастният човек. – Седи си, седи си – добави весело, шеговито.
- Чудесно е тук – отзова се мъжът.
- Нали? Стигна ли насам, винаги си почивам на тая пейка.
- Да – каза мъжът.
- Ама и прекрасен ден, а? Каква сутрин, какво слънчице! – възкликна от сърце старецът.
- Да – каза мъжът.
Възрастният помълча само за миг-два.
- Не че идвам често, повече съм на село – заговори отново.
Не доверяваше, не споделяше, не съобщаваше някаква особено ценна за него информация, не се оплакваше, нито се хвалеше. Просто си приказваше – бавно, кротко, мирно, с паузи. Дишането му постепенно се успокояваше. През цялото време усмивката не слезе от ведрото му лице. Дори когато заразказва за единственото си дете и за жена си.
- Загубихме сина си, когато беше на двадесет и седем. Много беше запален по ските, голям скиор бил, така разправяха. Падна и загина. Зимно време стават и такива трагедии по планините.
- Съжалявам – обади се по-младият.
- Беше отдавна – продължи равно по-старият. – Аз някак си го преживях. В буквалния смисъл. Имам предвид, че животът продължава, страданието хем остава у теб, хем някакви парчета от него се късат в душата ти, падат, прекрачваш ги, отминаваш. Лека-полека. Докато накрая у теб се спотаи само онази част от страданието, която никога няма да се откъсне и да падне. Това е, което аз разбирам, когато казах, че го преживях.
- Не ви е било леко.
- Случвало ли ви се е да посрещате подобно изпитание с близък?
- Никога.
- Да ви даде Господ да ви отмине тази чаша.
Старецът тихо въздъхна с меката си усмивка на лице.
- Изживяваш, изживяваш, изживяваш... И един ден осъзнаваш, че си го преживял по някакъв начин... Жена ми не успя. Със смъртта не се свиква. В един или друг смисъл тя винаги се стоварва изненадващо отгоре ни. Първо ѝ се размъти разумът. Няколко години. Справях се. Любовта извънредно помага, когато ти се налага да се справяш с непоносима болка.
- Безусловно – продума мъжът.
- Съгласен сте, нали?
Мъжът само кимна.
- После обаче заболя от рак. Измъчи се, спомина се. Бог да я прости.
- Доста ви се е събрало. Сам ли живеете оттогава?
- Не, не, случи се така, че не останах сам. Години наред живях сам, ала после пак се задомих.
И възрастният мъж продължи да разказва ведро живота си, сякаш искаше да успокои и някак дори да насърчи събеседника си. Да го насърчи за всичко онова, за всички онези изпитания, за които събеседникът му се нуждаеше от насърчение. Едва ли съзнаваше каква добротворна работа върши.
- Не я бях виждал повече от четиридесет години. Не е за вярване. Дълго време и аз комай не вярвах. Все едно сънуваш. А и навиците пречат да повярваш, че така рязко се е променил животът ти. Като прехвърлите шейсетте, като наближите седемдесетте, ще видите какво правят навиците, каква мъка са навиците, какво тегло са навиците.
Старецът весело се закиска, явно припомняйки си нещо смешно около перипетиите с навиците си.
- Първите години след завършването се събирахме. Задружен клас бяхме. После се разпиляхме. Е, оттогава не бях я срещал. А се харесвахме преди половин век, че и отгоре. По-хубава съученичка нямахме. Поне аз така смятах. Та съдбата ни срещна, спряхме се, разпознахме се. Още беше хубава. Тя и сега е хубава. Поне според мене. Аз такава я виждам – хубава. Живея с нея над десетина години вече. Щастлив живот. И тя е щастлива. Поне аз така си мисля. Тук живеем в нейния апартамент, на село – в моята къща.
Старецът внезапно спря да се усмихва, вторачи се в мъжа до себе си и спокойно му сподели:
- Такова доверие ѝ имам, че продадох жилището си тук в града, за да купя къщата.
- Наистина сте щастливи – отзова се мъжът.
- Нали! Е, ще ставам. И сърцето ми си почина, и разните апаратчета там вътре отдъхнаха и те. Със сърдечна операция съм, ама ето на, доживях до осемдесет и три.
Старецът тъкмо да се изправи, но се сети още за нещо, засмя се радостно:
- В двора на село е пълно с цветя. Ама какви цветя! Николина много обича цветята.
Разпери ръце, хвана бастуна си и внимателно се надигна.
- Вие сигурно искахте да се отпуснете, да си премислите едно-друго...
Усмихна се меко, топло, ала в усмивката му нямаше и следа от извинение или съжаление.
- Да, исках да помълча – рече тихо мъжът.
- А аз се разприказвах като детенце...
- Бог си знае работата. Хем си помълчах, хем имах нужда точно от вас. Бог да ви пази.
Мъжът рязко се изправи, протегна ръка, пое десницата на стареца и като че понечи да се наведе и да я поднесе към устните си, но се отказа и само я стисна дружелюбно.
Старецът проследи жеста му, усмихна се с разбиране, потупа някак окуражително ръката на случайния си познайник и ситно-ситно продължи по пътя си.
Споделете
