2018. Любови на село
- 03 Август 2018
Кой е казал, че няма истинска любов у нас? Предана, сърцераздирателна, обречена любов! Има, има такава любов! Ако не в града, то поне на село.
Един без десет. Не, не през нощта, а на обед. Комшийката събира от земята презрели джанки за тазгодишната ракия на мъжа си. За първи път от Бог знае кога не вали, жега е, влажна жега. Слънце по пладне, около джанката е безпощадно голо. Тя кълве, пълзи, прилежно събира плодовете по уличката, макар че и в двора им е пълно с джанки, и цялата планина наоколо е бъкана с узрели джанки. Вярно, някои доста гнили, но пък още по-добре. Комшийката наближава седемдесетте, но е здрава още, за да омита джанките по асфалта. Любовната ѝ цел е и тя да прибави материал към бруторегистъртонния материал на мъжа си, на комшията, та той, любимият, да си свари нови 100-200 литра ракия, от една страна, а, от другата страна на мазето, да си му остане и неприкосновеният резерв от 50 литра, който ежегодно се заделя, като част от него се обновява, а друга престижна част отлежава за по специални случаи.
Любов… Любов по време на джибри.
…
Друга любов, пак предана. Любовта ни с любимата ми птица, която красавица съм описвал и в други мои селски миниатюри. Поостаряла е вече това лято хубавицата , поопърпала се е, само опашката ѝ стърчи гордо и не се предава. Друг път, когато е по-свенлива, се крие, хапне плод, бяга, литва на сянка между клоните, пак клъвне я дуда, я джанка, я слива. Сега не, сега откровено ми демонстрира любовта си, за която знае, че е споделена – и то още как! Днес каца на един гол изсъхнал клон точно пред очите ми, клонът е в мъх от дъждовете, грозен, обречен клон, но е единственият, откъдето можем да се виждаме чудесно. Тя обаче си клечи там и гледа другаде. Тя знае, че аз я гледам и ѝ се любувам, аз знам, че тя знае, че я наблюдавам с обич, но нарочно не обръща очи към мен, за да не ме притесни, че я плаша. Затова и се прави, че не ме вижда, за да съм спокоен, че присъствието ми не я безпокои, и все едно затова не отлита, понеже уж не ме е забелязала.
Ех, умницата ми… Ех, любов… Свързани сме си ние вече години наред, само дето все не мога да науча какъв вид е тая птица, ама не ми и трябва. Кого го е еня какъв вид птица е любовта му!
…
Резачката…
Пак споделена любов. Е, не чак толкова страстна и предана, не така обречена включително и на семейната джибризаготовка, но въпреки това също любов тип съпружеска в някакъв особен такъв аспект. Любовта е между мен и обекта за продажба и най-вече за рязане на дърва за зимата. Моето село сигурно е единственото в България, където този мой обичен обект се намира в центъра досами площада, точно срещу прозорците на кмета. Вероятно за да може той да се радва, че кипи труд и всичко е наред с дървозаготовката.
Всичко е наред от обед. Сутрин не се работи. Обектът пустее. Труд кипи най-вече по обед откъм 12 и половина, понеже дърварският обект на моята споделена любов е наясно, че аз, обектът на неговата любов отсреща на 20 метра, обожавам шума и още повече шума от рязане, стържене и виене на резачки и бормашини.
По това време обядвам навън и обектът с нежна обич съобразява, че много обичам да се храня под небето, а наблизо да се режат сурови влажни дърва. Нека пак да поясня графика на този вид селска любов: цяла сутрин не се работи; реже се, докато обядвам; в момента, когато приключвам с обеда (днес тъкмо отнасях в кухнята съдовете), те изключват резачката. Тишина. До два часà си чета, лягам да почина. Те кипват да работят. Затварям всички прозорци, залоствам се, унасям се в равномерния вой с чести форсирания за разнообразие. Кипи труд, аз дремя. Събуждам се след час, излизам навън – те спират и си отиват. Такъв е графикът им, такава е нашата любов. Те, двамата работници на обекта, ме обичат и знаят, че аз идвам на село предимно за да слушам любимите ми напеви на бензиновата резачка.
Обаче.
Те знаят, че аз и работя. Преди да обядвам, но пак по обед, ми хрумват идеи за новия ми роман (тук на село ми хрумват най-яките идеи, макар че Господ знае дали някоя от „яките“ хрумки ще влезе в романа, като седна да го пиша) и аз искам да си ги съхраня в онова мъничкото в джоба ми, дето записва гласа ми. Чакам, те режат – обед е. Чакам, чакам на сянка под дървото, дето каца моята обич птицата, накрая се примирявам и вадя онова нещо да запиша идеите си на фона на другата ми обич резачката. Понеже не е една беля – докато чакам, може и да забравя точно как си бях формулирал хрумките, а и самите хрумки могат да избягат от ума ми – колко пъти са бягали! Та вадя устройството от джоба на ризата си, включвам го и в същата секунда (ей Богу!) резачката припуква и млъква. Тъй е то, готвим ние роман с нея. Шест минути запис, щастливият писател си прибира онова нещо, постила си масата, изнася си обяд, хрумва му (битова хрумка, не художествена), че днес може и да е различно, нарязва си хляб, посяга към вилицата… Резачката кипва.
Любов… А и кметът е доволен.
…
Да завърша с реката.
Тя от десетилетия познава чувствата ми, тя от десетилетия слуша колко я обичам напролет, когато е буйна и така красива в могъщото си пробуждане. И чете. Що поезия в проза съм ѝ посветил на скъпата ми. Разбира се, тя е посветена и просветлена, тя провижда, че я обичам през всички сезони, но напролет ми е най-мила, така да кажа.
Тази пролет се случи така, че не дойдох нито веднъж в селото си.
И ето сега отивам на моста, тя фучи и бучи по-буйна и от дните на най-дъждовните великдени – чака ме любимата ми чак до юли-август, за да ми се покаже в цялата си прелест. Ех, кокетнице… Отгоре ѝ надвиснала планината като през май, тревата половин метър, зелено, свежо, мокро. Извира, отвсякъде извира любов. Природата отвръща на нашата любов със своята щедра любов. Или по-скоро обратно.
Има ли значение, важното е да е взаимно.
Споделете
