Мили Боже!
- 27 Април 2020
Този разказ е първият от новия ми сборник, който още няма заглавие. Съдържа десет разказа – къси, дълги, всякакви. Написах ги в първите месеци на тази странна година, след като ги бях „износил” достатъчно, някои с десетилетия. Напоследък ги редактирах, а от днес лека-полека ще ги публикувам в сайта си и във фейсбук. Ще пускам разказите в поредността, в която ги написах. Не знам дали ще ги издавам в книжно тяло, не знам дали няма да добавя и нови (и по-стари), ако реша да ги събера в книга. Със сигурност обаче по-нататък ще създам общ файл и ще го преобразувам в електронна книга за свободно четене. Ще видим кое как ще е, то ще си покаже. Да сме живи и здрави най-напред и най-важното.
Трябва да съм бил около десетгодишен през оня жарък ден, когато дядо ми не беше на полето, а у дома си. Лято беше. Лятната ваканция. Рай с баба и дядо в малкия градец с любимата къща и още по-любимия двор.
Лежа по корем върху покрива на хамбара, почти на ръба съм. Това е точно над вратата за „стаичката”. Главата ми е увита с препаска, отдясно над слепоочието ми стърчи червено-кафяво кокошо перо. Дълбоко се съмнявам… Тогава, тогава дълбоко се съмнявах, че Харка, синът на Великата мечка, та дори и Оцеола някога са имали по-удобна наблюдателница. Вярно, перото малко издайнически наподобяваше мачта, но всеки опитен индианец знае, че ако добре се е слял с околния пейзаж, сиреч с керемидите, късата мачта не е чак такава опасност.
Баба ми, баба ми, ако можеше да види на какво прилича чисто белият ми сутринта потник… Е, щеше да види, ама едва на обед.
Както и да го погледнеш, животът ми без съмнения беше повече от райски: детското ми въображение не бе способно да си представи рай, където да е толкова хубаво, да не говорим да е по-хубаво от лятото при баба и дядо. Измъчваха ме обаче и проблеми. Не особено големи проблеми, нито пък кой знае колко сложни, но все пак проблеми. А и бяха мои си, лични; тогава тъкмо съм се оформял като личност, но не съм го знаел. Пазех ги в тайна, разбира се. Такъв проблем беше трудовият живот на дядо ми, по-скоро графикът на трудовия му живот. И още по-точно – графикът на свързания му с държавата и изобщо с обществото трудов живот: държавата и обществото бяха представени по онова време от земеделската кооперация. Вероятно не е редно да наричам това проблем – най-малко заради светлата памет на дядо ми, ама как да го нарека? Така или иначе сърцето ми се колебаеше. Да, именно сърцето.
От една страна, толкова обичах стария си татко, както му казвах, че за мен бе истинско щастие той да си е у дома, защото постоянно намираше някакви интересни, а много често и приказно тръпчиви, буквално тайнствени занимания, в които по правило ме включваше, за да му помагам. Изобщо не отваряше дума способен ли съм да му помогна – винаги бях способен. Поне според него, ама и аз така мислех. Спомням си как ронехме царевица с оная машина, на която се редувахме единият да върти ръчката, а другия да пуска мамулите по улея от стара водосточна тръба. Или съвместната ни работа с центрофугата за мед. Или съвместното ни стопанисване на няколкото кошера в двора, за да стигнем до центрофугата: вдигането на капаците, проверяването на питите, специалната вода за пчелите, моята персонална маска и моите персонални ръкавици…
От друга страна, любов, любов, ала обичах и опакото на дядовия ми „кооперативен” график. Сиреч обичах много и свободата, в смисъл – свободията. Когато старият ми татко ходеше на полето със „звеното” (комшиите от нашата улица), бях много по-свободен да правя каквото си искам, най-вече поразии и калпазанщини, както и бях волен да се отдавам на тайни невинни пороци като игра на белот и не толкова невинни като разглеждане на смущаващи черно-бели и даже цветни картички, с които батковците от махалата се бяха сподобили по мистериозни за мен канали. Естествено баба ми нямаше как да върти къща, двор, кокошки и всичко останало, а за почивка да тича след мен, така че отсъствието на стари татко ми предоставяше неподозирани възможности за предсрочно възмъжаване.
Излишно е да споменавам, но нека го спомена за яснота: по онова време – колкото и да бях все пак възмъжал донякъде – и през ум не ми минаваше да наричам ходенето на полето трудов живот, свързан с държавата и изобщо с обществото, а съвместната ни работа с дядо ми – частен ли, личен ли трудов живот. Не, не делях тогава трудовия живот по никакви показатели, понеже дори не осъзнавах що е то трудов живот.
Не знаех и какво означава думата порок.
Както и да е. Да обясня и защо дядо ми често-често ходеше на полето, а в определени усилни периоди всеки ден ходеше. В ония години земеделските кооперации ти признаваха „трудодни” срещу работата, която полагаш. Казвам признаваха неслучайно; някои неща тогава не се признаваха въпреки положените усилия и труд. Трудодните – такъв беше терминът – се записваха в специална книжка, която дядо ми пазеше в специалното чекмедже на голямата маса. Всяка година – отделна книжка. (А аз пазя една такава книжка за спомен заедно с някои други реликви от едно време.) Срещу един трудов ден на полето понякога „даваха” не един, а два, че и три трудодена – ако работата е била много тежка. И това се случваше – не тежката работа, а да „дадат”. Всеки трудоден струваше няколко стотинки надница, но не това бе стимулът на възрастните хора да се трепят от зори до надвечер под изпепеляващото слънце на просналата се равнина. Трудоденят носеше купони за хляб, а хляб „се даваше” само срещу купони. Аз носех във фурната талона с купоните, жената в бялата престилка изрязваше с ножица два квадратни подпечатани купона – всеки купон с отделен син печат – и готово. Връщах се при баба ми с два парещи и фантастично вкусни хляба, като изяждах четвърт от единия още по пътя обратно. Четвърт, защото фурната не беше много далече, а и аз бързах пак да се включа в игрите и калпазанщините. И да не забравяме ония картички, от които тутакси се изпотявах.
И за друго да не забравя, да се похваля да не пропусна. Неведнъж и дваж дядо ми ме вземаше със себе си на полето, най-вече когато трябваше много да се навежда или да лази. Ех, какво плюскане на ягоди падаше! Моите трудови усилия биваха прибавяни към трудодните на дядо ми, така че нерядко на връщане от фурната ядях изкарания лично от мен хляб.
Не, не делях „моя” от общия семеен хляб. Нищо не делях, а се радвах на лятото.
Отплеснах се, връщам се към наблюдателницата си. Дядо ми полива само някои от многобройните насаждения на баба ми. Не е сега време за поливане, сутрин е, затова сипва много малко вода, после окопава нещо с „мотичето”, той си знае защо. Водата вади от герана, две големи кофи му стигат. Баба ми е в къщата, готви.
Още две думи за хляба. Допускам, че по някакъв начин – легален или не съвсем – е било възможно човек да си купи хляб и за пари, затова да кажа, че пенсиите на баба ми и дядо ми бяха общо деветдесет и шест лева. Чудесно си спомням как пощаджията ги броеше насред площадката пред къщата, а дядо ми (или баба ми, ако той бе на полето) плюнчеше пръсти и броеше след него двулевките и еднолевките. Дядо ми получаваше примерно петдесет лева, а баба ми – примерно четиридесет и шест. Това е било малко след обмяната на парите през 1962 година. Дядо ми беше пенсиониран учител и директор на училище, баба ми – пенсионирана учителка. Пенсионираните провинциални учители (и директори) тогава трудно биха могли да си купуват хляба с пари, затова работеха за трудодни и съответно за купони. Избягвам (вече) да мисля как е било в големите градове с пенсионираните учители и хляба им насъщен. То и какво толкова да му мислиш.
Та в оня паметен за мен ден баба ми и дядо ми си бяха и двамата у дома.
Номерът е да уцелиш момента. Да прецениш кога са изцяло заети със собствените си всекидневни улисии, та да не се и сещат за внуците си. Един обучен индианец, един печен (включително и на открито под слънцето) воин тези неща може да ги преценява. Така че се бях изсулил тихичко, те си мислеха, че съм някъде по съседите да играя с децата и внуците им, а аз лежах на ръба на хамбара и никой, ама никой в целия свят не знаеше къде съм. Само аз знаех къде съм.
Рискувах, наистина рискувах, защото за първи път се качвах на този покрив, когато дядо ми не беше на полето. Със сигурност, ако ме разкриеха, щях да изям не само шамар зад врата, неговия шамар, а шамарът му си беше шамар един път, даже един път и половина. Отделно, щях да си изкарам и дългосрочно наказание да не припарвам „при животните”. Какво пък – ако човек иска да възмъжава, и то по-бързичко, ако иска да става истински изпечен и даже препечен воин, налага се и да се рискува. Много да се рискува.
Какво означава „при животните”. Доста солидно звучи, когато говорим за моите баба и дядо, учителите. Вярно, кокошките и петлите са животни, ама друг животински вид бяха само зайците, при това от време на време. Не помня през онова лято гледаше ли дядо ми зайци или не.
Животните бяха заградени с телена мрежеста ограда. Ако приемем, че това бе един малък индиански лагер, то разположението му бе доста интересно и удобно. Поне за мен удобно. Вход откъм север, това е дървената вратичка. Запад – телена ограда. Юг – сляпата стена на вътрешна къща, която е в дъното на двора на съседите, който стигаше до съседната улица. Изток – хамбарът, курникът, клозетът, пак телена мрежа към двора на чичо Васил, братовчед на дядо ми.
Как воинът стига до наблюдателницата си? Ловко. Катери се като котка върху люшкащата се телена ограда на чичо Васил, използвайки за подпора клоните на черницата му, надвиснала над нашия двор (фантастични черни дуди през юни); оттам скача на покрива на клозета: лек наклон, здрави керемиди; следва преодоляване на пропастта от около тридесет-четиридесет сантиметра, които делят покривите на клозета и на хамбара – тук вече се изисква индиански майсторлък, пъргавина, точна преценка, смелост, разбира се; покривът на хамбара: отново здрави керемиди, остър наклон към „животните”, отдолу е „вторият етаж” с царевицата (оттам пускам в оная машина мамулите, зърното тече отдолу под нея, а оронените какалашки хвърчат отстрани – староховит кеф), под царевицата са двете „спални помещения” (за зайците и курника), следва един отсек с дърва и какалашки за огъня под казана, в който варяхме компоти и сладка, там са и двата полога, следват още три-четири метра пълзене над „стаичката” с дървата за огрев, с въглищата, с дървения сандък, пълен с трици, с царевичното брашно във варела, с градинските сечива и инструменти зад вратата… И с оная мити огромна висяща от тавана чудовищна бичкия. „Стаичката” е преди портата за индианския лагер и в нея се влиза откъм двора ни; да, на изток е. Това е, припълзял съм до ръба на покрива, гледай и живей. Или живей и гледай.
Идеален изглед към целия ни двор; към дворовете на комшиите „до трето и четвърто коляно”; към къщата, където преживях първите си четири-пет години съзнателен живот, най-щастливите години от живота ми, а после и целия втори клас, и всички ваканции до осми клас (зимна, пролетна, лятна с изключение на двайсетте дни на море с родителите ми), и всеки по-дълъг празник, когато нашите идваха тук за ден-два-три; към синьото безоблачно небе; към свободата…
Баба ми е излязла на площадката пред къщата и пържи нещо на котлончето с откритите реотани. Не виждам какво пържи заради асмалъка, гордостта на дядо ми.
Той е съвсем близо до нея, седнал е на ниското си „столе”, оправя нещо по колелото си, облегнато отстрани на къщата. Там – помня смътно – бе подпрян надгробният кръст на прабаба ми, майка му, преди да я поставят плочата на гробището.
Внимание! Баба ми тръгва към дворната чешма. (И късият ми разказ скоро ще свърши.)
Милата ми, скъпата ми баба, стара, стара в моите спомени като най-най-старите индиански майки, мие домати и лук на десет метра от очите ми, които бързо започват да се окръглят от неподправено изумление и абсолютно вцепенение. Да, изумление и вцепенение, а може би е добре да добавя и тотално шашардисване, неподправени от никакви мъдри познания, дяволски изкушения, от натрупан житейски опит или съсипващи разочарования, защото говоря за шашардисването на десетгодишно дете, каквото бях тогава. Пуля се към чешмата, към баба ми, която се е изправила, към дядо ми, който бързо и тихо я е приближил, който вече я е прегърнал, докато тя се озърта като невестулка да не би някоя от комшийките да се е появила по двора си, а той здраво я притегля към себе си, държи я в обятията си с опечените си от слънцето голи ръце и нежно я целува по устата. Нежно и дълго.
Дълго, дълго, колко да е било дълго… Ама за мен беше безкрайно дълго. Вероятно защото не дишах.
Да бях вярвал тогава в Бог, да бях промърморил отгоре над бичкията и триците: „Мили, Боже!” Ама нищо не промърморих, понеже, едно, не дишах, и, второ, идея си нямах в ония праисторически времена що е Бог. Не се и прекръстих (как да се прекръстиш, пльоснат по корем, отделно че и не знаеш що е Бог, отделно, че не знаеш как да се прекръстиш?), не утихнах в смирено благоговение (що е то благоговение?), а само гледах ококорен – замръзнал солен камък, забравил дори да диша заради великата тайна, на която камъкът бе станал неволен свидетел.
А по-после се сетих тихо-тихо да пропълзя назад по керемидите, та да не би старият ми татко да вдигне поглед право пред себе си. Така и нямаше как да видя колко са останали край чешмата и дали изобщо са останали и миг повече.
Е, всичко нататък бе различно. Нататък през годините. Дебнех ги и бързо научих колко се обичат. Сетне пораснах и осъзнах колко са се обичали. Ала тях вече ги нямаше.
Трябва да са били към шестдесетгодишни, когато ги хванах да се целуват. О, не, баба ми е била по-млада.
Мили, Боже!
Споделете
