Пролетен дъжд
- 11 Май 2020
Този разказ е третият от новия ми сборник, който още няма заглавие. Съдържа десет разказа – къси, дълги, всякакви. Написах ги в първите месеци на тази странна година, след като ги бях „износил” достатъчно, някои с десетилетия.
Мъжът паркира малко по-далеч от входа на старата кооперация, където живееше. Успя да вмъкне семейната кола в пространството, което съседите бяха оставили, загаси двигателя, излезе отвън. Бе още рано да се смрачава за късния април, но небето бе почерняло от тежките облаци. Мъжът ги огледа преценяващо, сякаш разбираше от пролетни дъждовни облаци. И тъй като почти нищо не разбираше, реши, че най-добре е да вземе чадъра от багажника. Той нали затова лежеше там: ако завали и му потрябва. Прибираше се от работа, чадърът нямаше да му натежи за тези петдесетина метра до неговия вход. Утре щеше да го свали обратно и да го метне отзад в колата.
Тъкмо посягаше към багажника и прокапа. Той вдигна капака, грабна чадъра, а докато заключи, небето бързо се отпуши, заваля като из ведро.
И тогава нахлуха спомените – и те заваляха като из ведро. В един миг, абсолютно неочаквано вдън съзнанието му се бе появило някакво огромно ведро и го заливаше с цветни ярки спомени.
Бе стъписан и малко дори уплашен. Уплахата му мина веднага, а внезапния порив на забравените емоции прие за най-нормална асоциация.
Осъзна, че мозъкът му е минал на работен режим.
Пороят се лееше отгоре му. За половин минута бе станал вир-вода.
Обичаше, оценяваше с благодарност работния режим на мозъка си, но обичаше и пролетните дъждове и все още бе способен да оценява прелестта им.
Не се колеба дълго. И защо не?
Отключи, хвърли неотворения чадър обратно в багажника и меко затръшна капака.
Бяха минали тридесет години оттогава. Добре, почти тридесет. А паметта му продължаваше да възпроизвежда и онази вечер, и онази целувка, и онова негово „обичам те”, и цялата цветна картина заедно с цветните юношески чувства.
Не, тогава не валеше. И нямаше лятно часово време. Беше ранна пролетна вечер с разцъфналите вече череши и вишни из уличките на квартал Лозенец; с цялата радост на започващия пълноценен живот на природата; с неконтролируемата възбуда от очарованието на този негов разцъфващ и той живот.
Стоеше прав до колата си и се мъчеше да си спомни на другата ли вечер беше, когато заваля пороят. Като че беше следващата вечер, след целувката. Беше пак април, беше влюбен, беше щастлив. Беше си у дома, когато капките затрещяха по стъклата, духаше за кратко вятър, спря, дъждът плющеше, неудържимо го потегли навън, на свобода, на воля, излезе по риза, без да се обади на родителите си, отиде чак там, мокър до кости и неусещащ никакъв студ или неудобство, чак дотам, до същото място, където я целуна 15-годишен, където бе прозвучало онова съкровено „обичам те” – и бе щастлив, щастлив, щастлив…
И сега го бе потеглило – не, не по същия начин. Разбира се, че не по същия начин. Но го потегли. Улицата, на която живееше вече десетина години, приличаше на улицата, където израсна. И пролетите си приличаха, и дъждът сякаш беше същият. Поколеба се, докато пресмяташе „на око”, ала сякаш и разстоянието оттук не беше всъщност никак далече до онова скъпо на сърцето му място: горе-долу бе същото като при онази поднебесна разходка.
Че не беше ли и той същият? Дълбоко в себе си. А може би и плитко в себе си.
Усмихна се, вдигна лице нагоре, уми се, прокара длани да свали капките от очите си.
Заключи пак колата и пое бавно под дъжда, наслаждавайки се на пълната си свобода да прави каквото си пожелае. Нямаше никакво колебание дали да звънне по телефона. Нямаше да звъни. И без това се бе прибрал доста по-рано от обикновено. Това го подсети да погледне часовника си.
Отдавна не беше му се случвало да намине към този тих софийски квартал. Точно двадесет и седем минути от дома му. Хвърлей камък. Нямаше я къщата, което нито го учуди, нито го разочарова. Щеше да е учуден, ако къщата бе оцеляла сред новото строителство. Впрочем дори не се бе замислил какво очаква да завари, докато вървеше насам под дъжда. Никакви очаквания нямаше. Нямаше я и оградата, където се бяха сгушили на тайно и на тъмно, нямаше ги черешите, нямаше ги чемширите. Не се раздразни от новия блок, дори му хареса как са го разположили на стръмнината. Двата магазина отдолу работеха, прозорците нагоре светеха, пълни с живот, и то толкова млад живот.
Дъждът се лееше. Отдавна не беше валял такъв продължителен пролетен дъжд.
Застана точно там, където според него – ако се ориентираше правилно – беше някогашната метална ограда. Не бе сгрешил да се разходи дотук. Тръпката бе чудесна, дори тръпката от поддаването на един внезапен порив. Откога не си бе позволявал да се отдаде на спонтанно хрумване?
Замисли се дали все още изпитва някакви чувства. Чувства не към онова 15-годишно момиче, а към зрялата жена, която продължаваше да прави успешна публична кариера и която, ще не ще, постоянно виждаше ту в новините, ту срещаше името ѝ в мрежата, из вестниците и сайтовете. Да, изпитваше чувства. По-скоро – чувство. Не любов, о, не, отдавна не, почти вече тридесет години. Приятелство? Не, не помнеше откога вече бе сложил точка на каквото и да е приятелство с нея. Не и уважение… Състрадание – също не. Не изпитваше и съжаление за разнопосочните им съдби – откъде пък накъде?
И все пак… Единственото чувство, което разпознаваше у себе си под леещата се отгоре му вода, сякаш бе именно съжалението. Знаеше много добре, че това не е никак добро чувство, че не е редно да носи такова лошо чувство у себе си. Ала го носеше. Чак сега и тъкмо тук бе осъзнал, че го носи. Съжаляваше я, и то не толкова задето бе угробила – според него угробила – живота си с избори, които той никога не би направил; не толкова защото вършеше, и то публично, неща, които той никога не би извършил и насаме със себе си; не толкова защото бе такава, в каквато се бе превърнала. Съжаляваше я повече заради друго: просто защото никога не би ѝ минало през ума – ама никога, никога! – да повърви и пет метра под дъжда, разваляйки скъпоценната си фризура, марковите си дрехи и италианските си обувки, за да се наслади на поредната пролет, на Господнята щедрост, на благодатния кръговрат на възраждащия се отново живот. Просто защото я има и просто защото вали, докато я има. Нея, бившето 15-годишно невинно момиче и сегашно голямо „добрутро”.
А на него не само му бе минало през ума, а и го бе направил – и не пет метра, а няколко километра бе извървял под дъжда и всеки метър от тях му бе доставил огромно удоволствие. Бе споделил приятелството на дъжда. Дъжда го имаше – и него го имаше тук и сега. Съществуваха едновременно с дъжда. Бе се възползвал от момента тук и сега. Понеже никога не забравяше, че един ден дъжда ще го има, но него няма да го има. Поне тук и сега.
Дума да не става да съжаляваше, че се бе поддал на импулса си. И себе си не съжаляваше. Вече. Доста години си бе позволявал тази глупост със самосъжалението и много добре знаеше докъде можеше да се докара по този тъмен път.
Стана му студено. Бе се смрачило, отново подухваше. Тръгна да се прибира, пак така без да бърза. Дъждът рязко отслабна, но още ситнеше.
В къщи жена му хукна да му носи сухи дрехи, в антрето десетгодишната му дъщеря пищеше от удоволствие, оглеждайки на какво прилича баща ѝ, а дангалакът, който след месец завършваше училище, го измери още веднъж с пресметлив поглед и тихо отбеляза:
- Имаш чадър в колата?
- Имам – кимна мъжът.
От дрехите му тук-там се изцеждаше по някоя капка върху мокетовата пътека в коридора.
- Понамокрил си се – рече попрезрелият тийнейджър.
- Поразходих се – обясни баща му.
- От колата до входа?
- Не, наоколо.
- Жив да не бях! – рече Бог го знае защо хлапето.
Боже, кога се бе превърнало от хлапе в абитуриент!
- Това откъде го взе? – поинтересува се баща му, едва сдържайки се да не прихне.
- От една книга, много ме накефи.
- Толкова ли е учудващо за теб, че ми се прииска да се поразходя под дъжда?
Младежът не отговори веднага, а продължи да гледа баща си в очите. Много рядко се гледаха в очите, както често се случва с бащите и синовете. Размисляше какво да отвърне. Сетне проговори:
- Всъщност не. Отива ти.
- Много мило от твоя страна – каза бащата.
- Заслугата е изцяло твоя – леко наклони глава синът.
- Извънредно съм благодарен на съдбата, че те заварих в къщи. Рядко се случва да успеем…
Не довърши, разкиха се.
Момчето така и не разбра какво не успяваха да вършат с баща му – освен нарядко.
Едновременно забелязаха обичаната и от двамата жена, която тихо бе надникнала откъм семейната спалня, бе ги приближила с домашните дрехи на мъжа си в ръка и внимателно ги слушаше.
- Ела, преоблечи се – каза тя.
- Да, мила – кимна мъжът ѝ.
Ала не помръдна. После колебливо протегна ръка и погали едва-едва момчето си по главата. Не можеше да повярва, че този път дангалакът не се дръпна като опарен, както правеше от времето, когато реши, че е пораснал за такива лиготии.
- Какво чакаш, да се разболееш ли? – повиши тон жена му.
- Идвам, мила – разбърза се мъжът, пое дрехите си от ръцете ѝ и се прибра в спалнята им да се преоблича.
Толкова добре се чувстваше, че дори не се замисли откога не се е чувствал толкова добре.
И по-добре, че не се замисли.
Споделете
