Глад

: 18 Май 2020

kornica1 1458977929 Зима. Януари. Шест часът е. Тъмно.

Току-що сме се прибрали от детската градина с почти шестгодишния младеж.

- Дядо, гладен съм.

Започва се.

- Не си гладен.

- Много съм гладен.

- Ял си следобедна закуска само преди два часа.

- Ама тя беше малко. Умирам от глад.

- Не, не умираш.

Как не му омръзва едно и също всяка вечер!

Прадядо му на младия мъж, тоест баща ми, бе военен журналист и връзкар, разбира се. Поне когато бях на осемнайсет години, вече беше як връзкар, дума да не става. Як връзкар в онази армия, народната. Майка ми ще трябва здраво да го е била натиснала и волю-неволю той се беше захванал да ме уреди на по-лека военна служба. Хич даже не се интересувах, живеех си живота, вече бях приет и студент. Тогава, през 1972-ра, приетите студенти отиваха войници за две години, а чак после учеха каквото учеха. Не беше моя работа къде ще служа, нищо не зависеше от мен, но следва да призная, че имах доверие на баща си, сиреч на връзките му. И още нещо да отбележа само мимоходом: не смятах, че не е редно да използвам връзките на баща си и въобще каквито и да било връзки за каквото и да било. Допускам, че при осем милиона тогавашно население на осем души може и да им е минавала такава мисъл от време на време, но това е допускане, в което не вярвам особено.

Както и да е. Баща ми докладваше на майка ми как вървят делата с уреждането на маминото синче, а аз слушах с половин ухо или получавах задочни съобщения я на морето, я другаде, където ме бе отвял летният предказармен вятър.

- Дядо, гладен съм – чува се откъм дивана.

Из телевизора подскачат ония смешни човечета.

- Не си. Ял си следобедна закуска преди два часа и десет минути.

- Това не бе никаква закуска. Умирам от глад.

- Не, не умираш. Ти не знаеш какво е да умираш от глад. Гледай си човечетата.

- Не са човечета, а нинджи.

- Гледай си нинджите – поправям се. – След половин час идват майка ти и баща ти и ще вечеряш.

Първо беше Плевен. Трябваше да ида да служа уж в Школата за запасни офицери, уж всичко беше уредено, но лекото ми късогледство уж беше попречило. (После, след месеци, където и да идех като войник, все се случваше да срещна очилати старшини-школници, а моя милост дори не носеше очила със своя половин диоптър. Ала вече бях достатъчно възмъжал – нали бях в казармата, за да възмъжея!, – за да се учудвам; знаех, че връзките на техните бащи и роднини са били по-яки от бащините ми.) После – щаба на Втора армия в Пловдив, където щях да се правя на войник, вършейки нещо си. Ама друг ще трябва да е отишъл да се прави на войник. Нямам спомен къде още на топло и мързеливо ме пращаха връзките на баща ми, но накрая – със сигурност – бяха му обещали да ме скрият някъде край София като не помня вече какъв си, да лежа по цял ден и да си клатя краката.

Бях млад и зелен, вярвах, без да обръщам внимание на израза на майчините си очи, в които се четеше всичко друго, но не и доверие. И е била права бъдещата войнишка майка.

Накратко, връзките на баща ми се бяха скъсали при опъна откъм конкуренцията – роднините и близките на хиляди мамини синчета се бореха за ограничените топли и мързеливи оазиси, разхвърлени из казармите на непобедимата ни армия, така че буквално последната ми цивилна вечер узнахме лошата вест. Заточваха ме в Благоевград. Бях леко притеснен не заради военната ми дислокация срещу тогавашните гръцки империалисти, те същите днешни братя по оръжие, а най-вече заради пълната ми липса на знания за македонския край. Никога не бях стъпвал на юг от Витоша, тази част на България бе за мен черно петно. Тъмна Индия – без преувеличение. Така и стоеше в представата ми картата на България – цялата лява долна половина представляваше огромно тъмно петно. Да добавя, че иначе географията бе любимият ми предмет и наистина много се интересувах от география.

На другата сутрин, ранен дъждовен октомври, влакът пое от гара „Захарна фабрика” (за първи път стъпвах в този квартал на София) към тъмното петно, чиято столица се наричаше Благоевград.

Оказа се хубав град. Казармата бе разположена между циганската махала отгоре на хълма, зоологическата градина – с лъв, който ревеше нощем, – пак отгоре, и гробището отдолу. Не се шегувам. Може би и днес си е така – за махалата и гробището съм сигурен, че не са мръднали, ама лъвът няма как да не е починал и да е наследен сега най-вероятно от внук си. Което не знам за благоевградските лъвове, не знам.

- Дядо, гладен съм – проплаква моят внук.

- Не си. Ял си следобедна закуска преди два часа и двайсет минути.

- Ама тя беше само плодове и сладкиш. Умирам от глад.

- Не, не умираш. След малко майка ти и баща ти се прибират. Няма да ти дам нищо освен една бисквита.

- Дай ми пет бисквити.

- Две.

- Три.

- Две и точка. После на мен ще се карат, че съм ти развалил вечерята.

- На теб ще се карат, а аз да умра от глад, така ли?

Готов е вече не толкова да ревне, колкото да заскимти и от яд, и от актьорско вдъхновение, но се сеща, че не може да яде бисквити, хленчейки, и се отказва.

Как гледа плика с бисквитите!

Прескачам в едно изречение новобранството, набиването на крак от сутрин до вечер, студа, клетвата, веселите закачки на „старите капи”, от които закачки някои по-малодушни и без чувство за хумор „зайци” откачаха. После и те се закачиха отново, свикнаха, дойде февруари 1973 година, предстоеше първото ни дивизионно учение. Обяснявам с две думи що е това: цялата благоевградска дивизия играе на война, обикаля напред-назад из черното петно с всякакви машини или пеша, накрая разгромява гръцките империалисти (тогавашните, а днес братя по оръжие), които хабер си нямат, че са разгромени, и се прибира по казармите си; това всичкото – две седмици.

И така, февруари 1973-та, студ, истинска планинска зима, а наоколо „възродителен процес” срещу помаците из гоцеделчевските села. Нищо не знам. Нищичко не съм чувал за тоя „процес”, дето тогава още си е нямал и такова находчиво име. Откъде бих могъл да знам? От часовете по „политическа просвета”, водени от ЗКПЧ-то? (Това значи заместник-командир по политическата част.) В тия часове „се преподаваха” митове и легенди за славното минало и светлото бъдеще, а не „възраждане”.

И така, изкачили сме се високо горе до Пиринския „Предел” с джипката и двата камиона – това са трите ни радиоколи, пълзим надолу по източните склонове на планината, спираме, играем на война – ние сме радисти към противовъздушната отбрана (ПВО), пак пълзим, предимно нощем. Възмъжаваме. Взводът ни е от десетина души възмъжаващи и почти възмъжали. Пълзим из военните пътища през планината. Казвам пътища за прегледност. Гладни сме. Изяли сме всичките си запаси от бисквити (то пък едни запаси), от лютеница и консерви „русенско варено” – това е нещо като месо, което – ако има хляб – засища глада.

Но ние нямаме хляб. Нямаме нищо вече няколко дни. Казват ни, че кухнята, тоест камионите с храната и самите казани за готвене, са заседнали (или дори обърнали) някъде из урвите. Затова – глад. Играем на война и чакаме топла храна с хляб.

Нищо почти не помня от самата „война”, от дивизионното, помня само глада. Имам някакви рехави спомени за планшета, за планшетния молив, как приемам със слушалки на ушите телеграфните съобщения от щаба на Първа българска армия (сиреч от София), как чертая на планшета „полетите” на гръцките някогашни империалисти и бъдещи братя по военна съдба, как шефът, командващият ПВО на нашата дивизия, изправен до мен, заповядва „Огън!” на зенитните ни поделения и те свалят ли, свалят въображаемите гръцки самолети F5A и F104G (тях, тия „Фантоми”, ги помня и насън да ме вдигнат, бяха ми втръснали да ги уча). Пропуснах да се спомена, че вече бях много добър радист, изучен човек… Та нашите зенитчици уж ги свалят НАТО-вските изтребители бомбардировачи, целят ги с прекрасните зенитни 52-мм оръдия от Втората световна война и с прекрасните „катюши”, пак от Втората световна война, и пак съветски. Между другото, тогава ми се струваше, че това е най-остарялото оръжие на света, понеже имах усещането, че Втората световна война е кръвопроливала човешката кръв преди памтивека. Ако поне един единствен път ми бе хрумнало в зелената наивна глава, че между нашето дивизионно учение и Сталинградската битка или пък Втората битка при Аламейн в Африка лежат точно 30 години без малко, само 30 години, един миг, колкото впрочем се изтърколиха, докато ние прехождахме от Берлинската стена до днешния ни хал, точно колкото 30-те ни години преход от онова тогава към това днес, само 30 години – един миг, за чието време бихме могли да постигнем онова, за което мечтаехме, докато падаше Берлинската стена, ала постигнахме това, което сме; та ако ми бе текнало, че 30 години са един миг, нямаше да се отнасям така критично към „старите” руски бракми от едно време. Но не ми хрумна, нали бях зелен и наивен, тоест без каквото и да е усещане за относителността на времето.

Къде отидох… Мисълта ми бе, че не помня почни нищо от играта на война, а помня глада. Който не е ял топла храна в продължение на три-четири дни, а е нагъвал лютеница и „русенско варено” без хляб до оня ден, а от онзи ден до днес нагъва въздух и вода, той знае какво е натурален вълчи младежки глад.

Между знаещите не се нарежда малкият ми внук.

- Дядо, дай ми още една бисквита.

- Не.

- Умирам от глад.

- Преди да дойде Дядо Коледа не умря. И миналата седмица не умря. Оня ден не умря. И снощи не умря. Ще проверим тази вечер как е.

Тънка усмивчица а-ха да плъзне по лукавото личице, но се сеща, че умира, и веднага си слага трагичната маска на отхвърлено клетниче.

Отиваме за хляб. Спрели сме край някакво село, най-вероятно е било Брезница.

Селото е пусто. И някакво тъжно такова, запуснато, извън времето. Откъде да знаем, че е помашко? Стигаме фурната. Няма хляб, казва жената със забрадката. А зад гърба ѝ във вътрешното помещение, където вероятно е пещта, се виждат дървените кошове, в някои от които има хляб. Тогава кошовете за хляб бяха дървени. Сигурно и хлябът в тях беше почти дървен в тоя студ, но беше хляб, истински ръчен селски хляб. Всичко беше различно преди половин век, не само хлябът и кошовете за него. И жените бяха различни, смели жени. Дори и срещу гладни мъже с автомати на рамо, в които автомати са затъкнати пълнители с истински бойни патрони.

Затова и краткия ни спор, не бих го нарекъл разправия, удари на камък. Или на замръзнало дърво. Хлябът бил за някакви махали, за някакви кошари, за някакви деца, накратко – бил „поръчан” и платен. Накрая я молехме да се смили над гладния български войник. Не и не.

Де да знаех каквото знам днес. Сега вече знам, че по тия земи имената на помаците вече принудително са сменени още в началото на 70-те години, а „възродителният процес” е подминал тъкмо селата по десния бряг на река Места: Корница, Брезница и Лъжница. Жителите им се обявяват за турци, понеже „възраждането” все още „възражда” само помаците. През въпросната зима голяма част от местните хора се събират постоянно в центъра на Корница. Протестират един вид, колкото могат. Децата им не ходят на училище.

Българската комунистическа партия и нейната Държавна сигурност „превзема” Корница на сутринта на 28 март 1973 година. Има убити, мнозина са изтезавани, арестувани, осъдени.

Този позор ще се случи буквално след месец и половина, но ние, аскерът, нищо не знаем, разбира се, за предпозорните събития. Нямам спомен, докато се влачехме към фурната, да съм видял някакви селяни, камо ли пък насъбрани. Затова мисля, че е било Брезница, а не близкото Корница. Беше пусто селото, както споменах. А и да съм видял хора, не ми е направило никакво впечатление. Кой ти гледа много-много наоколо, когато е умрял от глад. Пък и бяхме с калашниците, с бойните патрони в сумките, едва ли сме представлявали дружелюбна гледка, та да ни посрещат с общоселски митинг.

- Дядо, гладен съм.

- Не си. Ял си следобедна закуска преди малко повече от два часа и половина.

- Ама тя беше малко. Умирам от глад.

- Одеве изяде и две бисквити.

- Какво е това „одеве”?

- Дума. Означава преди малко.

- Двете бисквити бяха одеве. Затова сега пак умирам от глад.

- Не, не умираш. След малко идват майка ти и баща ти и ще вечеряш. Нищо повече няма да ти дам.

Умрели от глад, стигнахме някъде край град Гоце Делчев, където бе крайният пункт на юг-югоизточното направление на придвижване на нашите победоносни страховити армейски сили. Запомних крайния пункт с калта. Такава кал не бях виждал дотогава, а съм израснал на кална улица, при това с огромна вдлъбнатина точно пред прозорците на баба ми и дядо ми. Чак по-късно, като поотраснах, затворници я настлаха с камъни. И оттогава не бях виждал кал като гоцеделчевската. Кал по половин метър, на места и повече, гъста, лепкава, мазна кал – това насред Пиринската гора, кал и танкове, танкове, бронетранспортьори, влекачи и така нататък, чиито вериги разораваха калта все по-надълбоко, та камионите и оръдията да затъват до осите и същите тези верижни чудовища да ги измъкват някъде пò на твърдо.

Там, насред тази огромна полупланинска поляна, закътана в източното подножие на Ирин-Пирин, вече имаше хляб – сух, твърд, спечен, кисел, черен, но хляб. И топла храна, където този хляб можеше да бъде натопен.

- Умирам от глад, дядо. Не те лъжа.

- Дума да не става. Вярвам ти.

Поглеждам часовника си: седем без десет.

- Умирам. Ей, дядо, умирам.

- Аз ще преценя. Когато усетя, че вече наистина умираш, ще ти дам още една бисквита.

Гледа ме с умния си хитър поглед и се чуди хванал ли съм се най-после на въдицата му, или пак не съм, както всяка надвечер – освен ако не ми дожалее.

- А ако наистина умра? – пита в последен опит да ме надхитри.

Вероятно му е любопитно и как ще реагирам на скръбното събитие.

- Лошо – отвръщам. – Значи съм загубил способността си точно да преценявам кога едно дете е на ръба на умирането. Пък и ще изпуснеш вечерята, ако умреш. Пак лошо.

Въздъхва и отново се втренчва във филмчето по телевизора. Гледал го е поне двайсет пъти, и то само пред мене.

На другата година, 1974-та, през февруари пак „играхме” голямото дивизионно учение, но нашите радиоколи, тоест двата камиона и джипката бяха напълнени с провизии. Във всяка дупка, във всяко свободно пространство бяхме натикали освен бисквитите, лютеницата и „русенското варено” и много хляб, хляб, отмъкнат от столовата ни хляб – за всеки случай.

Кой да предполага, че ония лели по фурните на пиринските села вече не се казват по същия начин – във вестник „Народна армия” не го пишеше, нито в „Работническо дело”. Кой да е спокоен, че ако кухнята пак се свлече в някоя урва, след няколкото убийства едва ли ще ти откажат да ти продадат хляб, както си препасан с автомата „Калашников”? Кой да знае, че е хем победител, хем възродител?

А и кухнята нея зима не се обърна в никакви дерета, така че ни снабдяваха редовно и със супа, и с готвено, и даже с нещо сладко за десерт. Плюс хляба.

- Дядо, дай бонбон!

Крайно време беше. Мълча.

- Дай малко шоколад!

- Забранено ми е – напомням уморено. – А на теб ти е забранено да ровиш по шкафовете, докато аз съм в съседната стая.

- На мен всичко ми е забранено! – проплаква.

Чак пък.

Да споменавам ли, че много неща се бяха променили за тая една година между двете дивизионни учения. И в главите ни, и в гоцеделчевския край. После всичко се промени. Лека-полека. Всички неща се промениха за почти петдесетте години оттогава. Половин век все пак.

Само имената на повечето от нас останаха непроменени.

- Мама! Татко!

Чул е превъртането на ключа. След секунди светва и лампата в антрето.

- Ядене, ядене! – надигам се, смеейки се тихо. – Спасен, спасен!

Той обаче се свлича от дивана, просва се на пода, протяга крака, замира.

Това е ново. Расте детето, поумнява.

- Ставай! – казвам.

- Не мога, вече съм умрял – произнася младежът.

- Ставай, майка ти сега ще ти сложи да вечеряш.

Но той не мръдва.

Те отварят вратата на хола. Надникват. Съобразяват. И тримата успяваме да не се смеем.

Синът им продължава да не мърда, но ги наблюдава.