Амин!
- 02 Юни 2020
- Дядо ти кога е починал? – попита внезапно жената.
- Кой дядо? – уточни мъжът.
- Този, за когото първи се сещаш.
Мъжът кимна.
- Преди почти четиридесет години.
- Виждам го – съобщи жената.
Мъжът тръпнеше от благоговение, докато я слушаше.
- Прилича на теб – каза тя.
Той се усмихна, не я поправи.
- Атлетичен е.
Мъжът леко въздъхна.
- Един достолепен такъв, изглежда много мъдър.
- Той беше много мъдър – произнесе тихо.
- Подпрял се е на някакво дърво… Не, не е дърво. Това е дръжка на мотика или на нещо друго за копаене.
- Казма може би. Така казват в неговия край на правата лопата.
- Нещо такова е. Усмихнал се е… И позата, много специфична поза за облягане. Специфична за него.
- Помня позата.
- И баба ти е до него.
Мъжът прокара длан през косата си, шумно си пое дъх. Познаваше жената насреща си вече двайсет години, бяха отдавна близки приятели. Тя имаше способностите да вижда какво се случва в други измерения, недостъпни за почти всички живи люде. Виждаше картини, събития, починали хора. Виждаше починалите като живи, защото те бяха живи в онези неведоми измерения, които обитаваха. Чуваше ги и какво говорят, предаваше го. Мъжът бе слушал неведнъж изповедите или посланията на скъпи покойници, но никога досега между тях не беше се появявал любимият му дядо, чието име носеше, и любимата му баба. Никога през тези двайсет години приятелство с медиума срещу себе си.
- Толкова го обичам! – възкликна спонтанно мъжът.
- Да идеш на гроба на дядо ти – продължи жената. – Ако вие минете оттам, и той ще дойде. Трябва да се почисти. Щом е подпрян на тази мотика ли е или друго, значи е за почистване.
- Добре.
- Да занесете диня или пъпеш и да ги оставите там. Той ще си хапне...
- Ще занесем…
- Най-много съжалявам, казва, че през целия си живот все нещо пестяхме с баба ти, вместо да си поживеем като хората. На всички ви го казвам: не си пестете парите! Малко да са ви останали – харчете ги, пътувайте, идете някъде. Горе се отпечатват не свитите ви души, а отворените ви сърца към хубавите неща от живота.
- В какъв смисъл се отпечатват? – обади се внукът.
- Остават, живеят горе – обясни жената. – Той твърди, че хубавият спомен, когато долу си преживял нещо хубаво, горе може да ти се проектира пак.
- Хубавото?
- Хубавият спомен. Цял живот работа, казва, морето не видях. Пътувайте, живейте, радвайте се на живота. Не е нужно да имате много пари или да сте разточителни, въпросът е да имате на какво да се радвате. Взимайте пример от обратното, имате много лоши примери около себе си.
Мъжът се отвлече за момент. Мислеше за примерите от обратното, които бе наблюдавал напоследък. Примерите със себе си.
- Живейте бе! – викна дядо му. – Сто лева да имате, па хванете се двамата с жена ти, отидете някъде! Вижте как тече един фонтан, зарадвайте се, вижте една планина, едно море, па се върнете. Една филия там да изядеш със сирене – добре да ти е. Само това остава. И онези, които ви обичат.
Мъжът слушаше утихнал.
- Нищо горе се не носи. Затова инвестирайте в хубави спомени. Те горе се проектират като реалност.
Мъжът вдигна очи от масата, загледа се в иконата на Богородица.
- Много съжалявам, че майка ти и баща ти живяха по този начин – продължаваше дядо му. – Ние с баба ти една дума накриво не сме си рекли, а сме имали много разногласия. Ние с баба ти удържахме на най-тежките удари от тяхна страна. И още се чудя как живяха в този ад като взаимни врагове. И горе се мразят. Като се видят – и се мразят.
- И горе! – не се сдържа мъжът.
Не, не се учудваше. Само не можеше да повярва, че го чува наяве.
- Така твърди дядо ти – рече меко жената.
- Значи е така – продума той.
- Непримиримост, казва дядо ти. Майка ти бяга, казва, все едно не иска да го чуе, а той ходи след нея и ѝ говори тежки неща. Много е наказан.
- Баща ми?
- Баща ти.
Стана тихо за миг-два.
- Да знаете, че любовта е тази, която се пренася – говореше дядото откъм небето. – И омразата. Настъпва обаче време, в което омразата избледнява и остава само любовта. Тя никога не избледнява с времето. Тя запазва силата си.
- Като при вас с баба ми.
- Той се усмихва – съобщи жената.
Мъжът усети, че устата му е пресъхнала, пи дълго вода.
- Нямам много време, дядовото – сякаш го изчака старецът. – Ние с баба ти много се гордеем с тебе. Не сме имали надежди, че точно от теб ще стане това, което стана. Едни проиграват надеждите, други ги проектират напред. Ние много се гордеем с тебе и много често си говорим за теб. Ние с баба ти сме от тези сродни души, сега им викате андрогенни двойки, които се виждат и остават заедно и горе, ако поискат да са заедно.
- Толкова се радвам за вас – отвърна му мъжът. – Толкова се радвам, че сте тук. На бюрото си имам две ваши снимки. Едната е умалено копие от голямата ви снимка, която висеше над леглото ми там при вас. Другата е доста по-късна, стоите прави на двора до герана. Снимани сте откъм крушата. Толкова ви обичам… Толкова…
- Баба ти е добре – прекъсна го жената. – Още не можела да си почине от живота. Още я болели краката. Все работа, все ангажименти, все работа, все ангажименти… Цял живот!
Намеси се отново дядото:
- Купа горещо мляко и хляб да си изкусаш за мене. Със захар.
Медиумът се засмя:
- Така казва – изкусаш.
Мъжът мълком кимна.
- Обиците на баба ти бяха много хубави. Баба ти беше хубава жена, интересна. Аз бях по-вироглав, по-особен. Обаче си съхранихме семейството, сине. Държахме един на друг.
Жената спонтанно се засмя.
- Смее се той. Единият тихо командваше, казва, а другият се правеше, че командва, ама всичко от нея излизаше. Говори с мека ирония за баба ти: била като правителство в сянка.
- Дано усещат огромната ми любов към тях – рече сподавено мъжът.
- И знаеш ли какво си избрах да правя горе? – попита весело дядото. – Няма да ми се смееш – пак копам.
Всички се смееха. И душите на покойниците, и жената, която предаваше думите, и внукът, и жена му до него.
- Те ме научиха на труд и на уважение към труда – поклати глава мъжът.
Още се усмихваше.
- Цял живот са били учители в двете училища в града. Дядо ми дълги години е бил и директор. Но не ги помня като учители, а как копат, за да има какво да ядем. И в двора, и на полето. Живеех при тях като дете. Чак до трети клас. Само копането да беше…
- Някой ден напиши за нашия живот – обади се старецът. – Не книга, разказ напиши за нас. Ние се събираме точно в разказ, но в смислен разказ.
Внукът не знаеше какво да каже, само преглъщаше.
- Баба ти се усмихва – съобщи приятелката му. – Такава е една нисичка до него. Тя не говори. Усмихва се с широка усмивка, но като на началник, както се смее началник. Не мога да ти го обясни точно.
- Представям си я – кимна той. – Милата ми баба…
- Липсвало ѝ да си полее краката с маркуча. Със студена вода…
Мъжът накратко обясни за плочника пред къщата, за асмалъка над плочника, за ниското столче, където сядаше баба му да си почине от къщната работа, за опънатите ѝ нозе, върху които си поливаше направо с маркуча от дворната чешма.
- Горе точно това го нямало – предаде какво чува жената. – Вода имало, но не точно това блаженство тук долу. И ѝ ставало леееко-леееко на краката. И на отрудените ѝ ръце ставало леееко…
- Колкото повече остарявам, толкова по-живи стават спомените ми за тях – рече мъжът. – Държа си и трета снимка над бюрото – сети се внезапно. – Седим двамата с дядо ми точно на този плочник пред къщата, говорим си, а аз съм нахлупил сламената му шапка и се правя на каубой. Черно-бяла снимка, веднага след войниклъка вероятно. Той е с любимото си пуловерче, онова без ръкавите…
- Баба ти се приближи до мен – тихо продума медиумът. – Гали ме с цяла длан по главата. Ох че е приятно!...
- Много ги обичам – въздъхна за кой ли път мъжът. – Приемам ги… Приемах ги… Все едно ми бяха като майка и баща… Не все едно – те наистина ми бяха майка и баща поне шест-седем години… Първите шест-седем години.
Дядото сякаш отново търпеливо го бе оставил да се доизкаже и заговори:
- Всеки си избира пътя. Децата… Ние направихме каквото можахме, но нищо не направихме с децата си. В смисъл да им помогнем, като пораснаха. Знаете ли кой е най-големият извод? Горе всички разбират този извод, ама е вече късно. Дано ни послушате, като сега го предадем и на вас. Изводът е, че след един момент нищо не можете да направите за децата си. Нищо! Каквото сте им дали до дванайсетата-тринайсетата им година – дотам сте. Една година по-късно е късно. Ако те са добри, ще живеят и за вас, тоест ще ви помагат. Ако са лоши, ще живеят само за себе си. Не се обвързвайте с техните карми. Не се бойте от техните движения. И не се винете за тях. Чувате ли, не се винете! Когато мине детето тринайсетата-четиринайсетата си година, то осъзнава истинската си душа, която е влязла в това дете. Дотогава е генът. Докато е водещ генът, вие имате една модерна дума – програмиране. Тогава детето може да се програмира. Мине ли тринайсет-четиринайсет години – между тези години, няма повече програмиране. Вече влиза изконната душа, почва тя да доминира и „завзема” абсолютно целия човек.
Дядото сякаш бе привършил, но скоро продължи с напътствията си.
- Така че радвайте се на живота, живейте като децата. Живейте за днес, за шоколада, за планината, за детската площадка… Като децата! Просто да видите нещо, да ви заведат някъде да видите нещо прекрасно… С баба ти и да си скубем косите, нищо не можем да направим, нищо не можем да върнем в този му вид, земния.
Настъпи дълга тишина.
- Покрай баба ти минават бели птици – обади се жената. – Като патенца са, клатят се. Отзад се вижда нещо като китка дървета. Те двамата с дядо ти са стъпили на обработена земя, така са пожелали, а зад тях са дърветата.
- Красиво ли е? – попита мъжът.
- Много.
- Цветно?
- Да.
- Милостив е Господ – каза внукът.
- Няма по-благодатно нещо от майката земя – каза дядо му. – Земята на всяко едно ниво е като тялото на човека. Стъпиш ли на земята – на сигурно си. Така е в живота – като се развееш повече, отколкото трябва, ударът е голям. А на обработената земя все едно си стъпил на живота…
Мъжът се присети за други покойни близки, попита дядо си за тях.
- С горделивите не може да се говори – предаде жената. – Горе такива хора падат много ниско, докато главите им не се приведат до такава степен, че да си вземат поука. А тези не са от хората, които си взимат поука.
Внукът почака, но дядо му не възнамеряваше да добави нищо повече.
- Трябва да си ходим, нещо да ми кажеш?
Това бе старецът.
- Баба ти само се усмихва – съобщи приятелката.
- Обичам ви много – промълви мъжът. – Всеки ден сте в мислите ми. На колене падам от благодарност, вие ми дадохте най-хубавите години в живота ми.
- Баба ти все пари криела, в ръкавчето – изведнъж смени темата тя. - По левче, по два, да има. Ха, баба ти за първи път проговори! И да ме питаш защо, вика, ги криех.
- Защото все даваха – рече мъжът. – На майка ми, на леля ми, на внуците… Криела ги е да не свършат, да имат нещичко в запас… Преди това са помагали на роднините на дядо ми… Имало е сираци от двете големи войни, други са били убити без съд и присъда след девети септември, оставили са вдовици…
- А тя си мислеше, че аз не знаех какво и къде крие – намеси се дядото и приключи разговора.
- Всички ги обичаха – пошепна внукът, – всички ги уважаваха, всички се съветваха с тях…
Повече обаче не чу нищо от дядо си и баба си.
Отново „се появи” ангелът, с когото от дете бе във връзка приятелката му и който се бе оттеглил някъде в небесните селения, докато хората разговаряха с душите на починалите. Жената лаконично предаваше думите му:
- Затваряме портала. Помнете какво ви казаха по-възрастните ви родители, защото това са завети, които трябва да се съхраняват. Помнете: горе нищо не се носи. Остава с вас споменът за красивото. Да гледаш, да се наслаждаваш, да се радваш, да почиваш – дори споменът от почивката: да лежиш на люлеещ се стол и да гледаш морето или да съзерцаваш небето – ето това се носи горе. Там пари, там вили не се носят – носи се споменът от прекрасното. Или от болката, която тежи.
Мъжът, жена му и приятелката им се спогледаха.
- Дядо ти сам пожела да отворя портала – каза ангелът, – сам го пожела. Тази среща е по-тяхно желание. На дядо ти му беше много мъчно за тебе и отдавна настояваше да му се разреши да ти говори.
- Да – вметна мъжът.
- Важно е да добиете опит от починалите, за да не ви е тежко горе. Когато сте живи долу на земята, не си давате сметка за някои неща. Аз самият не си давах сметка за някои неща тук долу. А можех да ги направя по-леки. Затова нарочно ви ги казваме, споделяйки опита си, за да знаете какво трябва да правите със себе си.
Мъжът не се усещаше, че кима постоянно.
- Дядо ти ми предаде да ви кажа, за спомен. Не се карайте за дребни неща. Злободневието да не ви плаши. Парите да не ви тревожат. Когато ангелите хранители са с вас, те винаги намират път за помощ по сигнал на мозъка ви. Радвайте се на живота. Не си го усложнявайте с битовизми и дребнавости. Радвайте се на поникналото цвете, на нещо хубаво, което някое дете е изпяло, на красивата гледка, както споменах, просто се радвайте на това, което ви радва. Това се носи горе. Амин.
- Амин – промълвиха тримата живи.
Споделете
