Схизмени асоциации
- 09 Юни 2020
Цяла нощ не заспах. За първи път щях да стъпя в Западна Европа, и то в Италия. Отделно тясната каюта, горната ми неудобна койка, лекото полюшване на кораба, кръстосващ между Игуменица в Гърция и Бари. Никога не бях пътувал с ферибот за почти 53-те си години.
Още на разсъмване стоях на носа и гледах как порим Адриатика. Морето бе абсолютно спокойно в средата на август, излъчваше чистота, някаква извънвременна ведрост. Същото това море, през което са преминавали венецианците, за да завладеят търговията по Средиземноморието. Виждах галерите им, виждах шапките на моряците. И постоянно се взирах към хоризонта, зад който в сутрешната мараня трябваше да бъде Италия. Беше Италия.
Сетне слънцето изгря зад гърба ни, издигна се, огря водите, далеч-далеч взе да се мержелее и суша. Фериботът сякаш едва се движеше, толкова ми липсваше търпение, но той се приближаваше, разбира се, към Бари според графика си. Показа се лека-полека и градът, чудесно вече се очертаваше и пристанището. Цветно, красиво, като пъстра застинала картина под южното слънце.
Слязохме и веднага се насочихме към катедралата „Свети Никола”, която пази част от мощите на светеца. Не можех да повярвам, че съм там, на Апенините, че съм сред множеството поклонници и туристи. Отнякъде се появиха и монахините. Те бяха първите. После щях да срещам монахини навсякъде из Италия, но тези бяха първите: възрастни жени, които бързо пресякоха площада и влязоха в храма.
Да, разликата… Разликата във вярването между тези служителки на вярата и нашенските служители на вярата. Всички те служители на една и съща вяра. Тези жени тук изповядваха, че Светият Дух произхожда от Отца и Сина. Майка Наталия и сестра Серафима от изгорелия манастир над Асеновград вероятно вярваха, че Светият Дух произхожда само от Отца. Казвам вероятно, понеже никога не отворихме дума за Символа на вярата и за филиокве. За вековните спорове около ролята на Сина при произхода на Светия Дух, което разногласие разсича на две християните по света на католици и православни. Слава Богу, протестантите са някак извън раздора.
Допускам, че тази догма е извънредно важна и основателно е причината за хилядолетния разкол на Църквата. Основателно за кого и за какво по-точно? Не разбрах дълбокия смисъл на филиокве, когато преди десетилетия четях за взаимните анатеми и проклятия; и никога оттогава не успях да разбера какво му е толкова важното на това филиокве, че да кара хора от една вяра да враждуват. Никога не проумях, не проумявам и сега каква е връзката между теологическия казус откъде изхожда Светият дух и всекидневния ни проблем: да бъдем добри люде и да се стремим, доколкото ни стигат силите, да живеем според християнските добродетели, общи и около Асеновград, и в Бари, понеже са Христови добродетели.
Не познавам и човек, който да е проумял връзката, ако изобщо някой някога се е опитвал да я проумее.
А Светият Дух е все така недостъпен (както е било от разколната 1054-та, та до днес, както ще бъде и навеки), за да го попитаме лично за произхода му. Та белким лично Той сложи край на споровете ни. Белким, ама се налага ние сами да се справим със себе си.
***
Пътуването, по-скоро празникът за очите ми, докато пресичаме слънчевия полуостров напреко на запад. Италия, Италия…
Не изпитвах никаква умора след безсънната нощ в Адриатика. Целта ни бе Салерно. Оттам ме очакваше най-красивия път, който щях да видя през живота си дотогава – Виа Амалфитано, за да стигнем Соренто и остров Капри отсреща. Изкушавам се да разкажа как карах чуждата голяма кола между Амалфи и Позитано, как спирахме, където е възможно, за да се полюбуваме на вълшебната гледка към плажовете долу в ниското, към просторите на Тиренско море. Не това обаче е целта на спомените, които споделям
Соренто. Бях изумен от паркинга в скалата край пристанището. Умни хора умно използваха просторната пещера, за да има къде да оставим колите си в пренаселеното от туристи градче.
Капри щеше да почака до утре, като преспим. Първата цел на разходката ни, още преди да се настаним в хотела, бе църквата и манастирската обител, носещи името на Свети Франциск. Статуята на светеца се намира в градинката пред храма. Не знаех, че този паметник съществува. Такова съвършенство… Протегнатите към небето ръце и птицата, едва докосваща пръстите. Като жив. И сякаш чуваш как душата на светия добротворец тихо шепне своята прочута велика молитва: „Господи, направи ме инструмент на своя мир, където има омраза, нека сея любов…, защото когато даваме, получаваме…”
Да, разликата… Разликата между Свети Франциск и Свети Иван Рилски.
Единият католик, другият – православен, нищо че е живял преди схизмата. Клетниците те, толкова „различни”. Единият, рилският светец, не е чувал за другия по обясними причини, но ако беше живял век и половина след разкола като Свети Франциск, със сигурност щяхме да измислим някакъв негов задочен спор с тукашния светец за католичността (на гръцки: καθολικοσ – вселенски, всеобщ), сиреч за вселенското на Църквата. В тези изфабрикувани от несмирени умове басни нашият светец щеше да твърди, че Вселенската Църква е въплътена във всяка поместна Църква, а „техният” щеше да се инати, че тази поместна Църква не може да принадлежи към Вселенската Църква, ако няма общение с Католическата Църква. И – според басните, в които вярват милиони люде, – нямаше да отстъпят, макар същевременно устата и на двамата да мълвят: „Господи, където има омраза, нека сея любов…”
Господи, дай ми разум да проумея защо сме такива неразумни ето вече хиляда години.
***
Рим. Случих в Рим. Пред храма „Свети Петър” нямаше опашка, вън видях гвардейците, вътре видях „Пиета” не на снимка. В Рим душата ти може да остане навсякъде (и късове от нея остават, остават), ала моята, не зная защо, остана в „Basilica di San Paolo fuori le Mura” (катедралата „Свети Павел извън крепостните стени”). Може би там осъзнах докрай защо апостол Павел винаги ми е бил толкова на сърце с упованието, което ни е завещал – че никога не е късно да се променим из основи от зло към добро.
Да, да не забравя разликата… Разликата в разбирането ни за единството на Църквата. Ние, православните, изповядваме една вяра и едни тайнства; католиците – и те като нас, ама държат и на единство на главата на Църквата.
И какво от това? И така се живее – и при тях, и у нас.
***
Пътят ни от Рим към Флоренция няма да е право на северозапад. Ще пообиколим малко наляво-надясно.
Първата ни цел обаче е Орвието, а градът е на магистралата.
Вероятно бях виждал и по-красиви сгради през живота си, но поне тогава не можех да си спомня. Гледката към катедралата, посветена на успението на Света Богородица… Бяхме намерили някаква пейка на сянка точно срещу катедралата и имах възможност да ѝ се любувам до насита. Красотата бе смайваща. Величието на красотата бе смайващо. Гледах и си представях как наоколо върлуват чуми, войни, разорение, глад, жестокост, средновековен все още мрак и произтичащото от мрака средновековно все още мракобесие, а в същото това време – няколко века подред – велики мъже с възрожденски дух са сътворили в ума си и претворили в камък и стъкло този паметник на неугасимия човешки гений.
Нямам опит как изглежда катедралата през навъсените зимни дни, когато вали, когато наоколо се стеле мъгла. Ние се срещнахме с нея през поредния августовски пек по обед. Отиваше ѝ да бъде обласкавана от слънцето и тя сякаш грееше заедно с него.
Красота. Действително изумителна красота.
Да, разликата… Разликата между мъжете, построили този храм, и нашия Никола Иванов Фичев, живял половин хилядолетие след тях. За тях разводите са били забранени (и още са тук-там), а Уста̀ Колю Фичето е можел да се разведе, ако поиска, макар и трудно. Значи ли това, че на запад мъжете и жените християни векове наред са били принуждавани насила да живеят заедно? Значи ли това, че те не са намирали начин да заобиколят забраните?
И защо този предразсъдък трябва да ни дели – макар и затихващо – и до ден днешен?
***
Асизи. Няма да описвам базиликата „Свети Франциск”, където е погребан основателят на Францисканския орден. Друг спомен изплува от дъното на сърцето ми. Панорамата, която се разстилаше пред очите, докато седях на перилата или оградата на алеята, която води към величествения храм. Умбрия. Хълмовете и планините на Умбрия. И зелените долини на Умбрия. Просторът. Чувството за свобода. Чувството за съпричастност към нещо стойностно и същностно за целия ни живот, издържало изпита и изпитанията на вековете. И, разбира се, чувството за вечност.
Да, разликата… Не бива да пропускаме разликата дори и насред вечността. Умбрийците, както и всички католици, приемат догмата за непорочното зачатие на Дева Мария. Ние, православните, почитаме и вярваме в светостта на Богородица, но твърдим, че също като нас и тя е родена в първороден грях. Съответно католическата догма гласи, че Дева Мария се е възнесла телом и духом на небесата, а в православието това не е закрепено като догма, макар и ние да вярваме, че Светата Майка пребивава на небето в душа и тяло.
Който може, да схване важността на разликата, водеща и тя до разделение.
***
Обратно на запад към магистралата за Флоренция, пресякохме я, все така на запад към Сиена. Беше около 20 август. Седнахме да пием кафе на Пиаца дел Кампо, прочутия площад. Още личаха засъхналите следи от пясък и кал, останали от традиционните конни състезания – Палио ди Сиена. Те се провеждат два пъти в годината – на 2 юли и на 16 август: вторият фестивал ев чест на Успение Богородично.
Безспорно всякакъв опит за сравняване на красотата е безсмислен. За няколко дни бях видял архитектурните шедьоври в Бари, Соренто, Рим, Орвието, Асизи… Сиенската катедрала (Cattedrale di Santa Maria Assunta) е издигната в прослава на Възнесението на Дева Мария. Построена е по времето, когато тук е било спокойно, слава Богу, докато при нас (малко по-рано) нашият Калоян се е биел на живот и смърт и с православните ни братя от Византия, и с войските (католици) на току-що образуваната след ІV кръстоносен поход Латинска империя, а по-късно Иван Асен ІІ е воювал с епирския деспот Теодор Комнин (православни братя)… Катедралата е оформяла облика си в поредните размирни балкански времена, при царуването на нашия Константин І Асен Тих вече е била готова. През 17 век великият архитект Джовани Лоренцо Бернини добавя и куполния ѝ връх.
А над всичко над площада царува „Торе дел Манджа” (Torre del Mangia), прочутата 88-метрова кула. Наистина, колкото и да е странно на пръв поглед, автентичната красота е несравнима със себеподобните си.
Да, разликата… Братята ни християни католици приемат догмата за безпогрешността на Папата по въпросите на вярата. Историята на папството сама говори за валидността на тази догма. Ние, ортодоксалните, нямаме такава догма за нашите православни патриарси. Скорошната история на нашата Българска православна църква сама говори колко сме прави да бъдем внимателни при изборите си за точно такъв тип догми.
***
Е, доживях да видя Флоренция. Доживях да пообиколя из града, да изляза и извън града и да зърна частица от Тоскана отвисоко. „Уфици”, катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ (Cattedrale di Santa Maria del Fiore), статуята на Давид на Микеланджело, уличките, запазили душата на историята… Къде видях онзи файтон, излязъл от приказките? Тогава, във Флоренция, изпитах за първи път (засега и за последен) желанието да остана там, където съм. Усещаш някаква неведома сила, която ти нарежда: стоп, повече не мърдаш оттук, тук ще живееш, тук ще умреш. Бях застанал на един от мостовете над Арно; не покрития „Понте Векио”, а на този до него. Искаше ми се като някакъв клошар да сляза долу, да гледам водите и там да си остана под моста – до смърт.
Господ ме знае защо така тривиално и предвидимо се влюбих във Флоренция. Или какво си припомних…
А, да, разликата. Може ли без разлика и във Флоренция? И то толкова фундаментална! Православната ни Църква приема решенията на първите седем Вселенски събора, докато Католическата Църква се ръководи от решенията на цели двадесет и един Вселенски събора: последният е отпреди 60 години (1962-1965). И все някак съществуваме и на Запад, и на Изток при такава разносъборност.
С удоволствие бих се запознал с всички събратя во Христа по целия свят, които познават въпросните решения между първия и двадесет и първия събор. Едва ли ще ми отнеме много време.
***
Това беше от Италия. Насочихме се към Лаго Маджоре и оттам през Алпите за Швейцария.
През 2054-та, когато ще стана на 100 години, Господ може да се смили над нас и за хилядолетния „юбилей” на схизмата да прати на тях мъдър папа, а на нас неколцина равностойни нему по мъдрост патриарси на поместни църкви, най-вече мъдър Вселенски патриарх (първия между равни). Тогава е възможно и да се сложи край на разделението. И не ми се вярва братята протестанти да се възпротивят на всеобщото обединение, ако осъзнаят колко ще ни е помилвал Господ Исус Христос да бъдем едно в Негово име.
Споделете
