Успех
- 16 Юни 2020
Когато човек е писател, принудителната изолация не го потиска толкова тежко, колкото гнети повечето хора. Писателят постоянно живее в изолация, само че тя е самопринудителна и е самоизолация. В този смисъл, колкото и да са неприятни, извънредното положение, карантината и другите ограничения заради коронавируса не променят кой знае колко разпорядъка на деня ми. От някаква нелепа гледна точка, от някакъв звучащ чудовищно зрителен ъгъл такова и толкова свободно време е благословено за писателя. Звучи като морален абсурд, но когато човек е писател, такива трагични причини да имаш възможност за по-задълбочена творческа работа се възприемат не по-спокойно, а сякаш някак по-философски. Освен ако не греша.
Разбира се, като всеки писател, който се приема за писател, и аз не знам какво в действителност означава човек да е писател. Колкото писатели, толкова човеци с различно субективно и пристрастно мнение за професията си. Това го споменавам само за яснота и правдивост на картината.
Използвах времето в изолация, което съдбата ни предостави на толкова висока цена, за писане, четене и мислене. Красивото в случая бе, че тези дейности напълно съвпадаха с моята лична идеална представа за заниманията на писателя. Идеална – сиреч, че това е идеалът ми за всекидневния труд на един писател. Труд, необременен с допълнителни ангажименти.
Пишех, четях колегите, включително Вазов, Лилиев и Йовков (дай Бог на всяка национална литература такива колеги!), и мислех.
Докато дойде и редът да се размисля за успехите си в живота. Така се случи един ден, без повод.
Веднага изключих семейството си като обект на размисъл. Беше извънредно изкушаващо да почна (и да свърша) с тези сродни души, да се порадвам и погордея що добри неща сме съградили заедно, да се самооблажа колко успешно съм се справил с децата, че и с внуците. Справил – в смисъл на биологическото създаване на синовете ми, за да създадат те внуците ми. Нищо повече.
Естествено, че отхвърлих веднага тези самоизмами. Каквото и да бяхме постигнали в семейството ми, то бе общ труд и общ успех, а аз исках да се поразмисля само за собствените си лични успехи, постигнати само от мен. За индивидуалните ми завоевания, ако намерех нещичко през годините.
Паметта, да ми е жива и здрава, все още ми служи вярно за почтените си години, така че вървях смело назад и назад, а времето буквално свиреше в ушите ми, такава скорост развивах. Служебна работа – почти нищо или съвсем нищо. Творчество – бива. Добродеятелност – хм. Приятелства – ех… Мечтаните пътувания – като изключим едничката ми седмица в Италия, друг път щях да пътувам, в друг живот; или в този, но по-нататък, някога…
И внезапно в съзнанието ми изплува второто значение на думата „успех”. Ученическият и студентският „смисъл” на думата. Изведнъж си спомних как използвахме тази дума – цялото ни общество я използваше – под и над път. Как най-важното нещо в края на срока или на семестъра, да не говорим за края на учебната година, бе какъв ти е успехът. Как се гордееха родителите ни заедно с бабите и дядовците ни заради отличния ни успех и какъв срам беше за цели родове, че техният нехранимайко е с посредствен успех – да не споменавам позорната участ на двойкарите и техните близки.
А аз съм израснал от едва двегодишен в семейството на провинциални учители. На съвестни провинциални учители. Дядо ми дори е бил директор на едно от трите училища, ала го помня само като пенсионер.
Бях се отплеснал от мислите за житейските си успехи, а и комай вече нямаше и за какво да мисля. Току-що си бях спомнил за най-голямата тръпка, която съм преживявал във връзка с успеха. Говоря за ученическия. Бях невероятно изненадан от самия себе си, но истината е, че все още помнех тръпката, и то доста живо я помнех. За жалост, колкото и да се насилвах, не можех да изпитам дори стотна от онова неописуемо детско чувство.
Поне ще се опитам да разкажа за него и обстоятелствата около него.
Пролетна сутрин в градчето, бивш околийски център някога си. Датата е 24 май 1963 година. Топло, слънце, децата вече чакат в двора на началното училище (до четвърто „отделение” тогава) да им раздадат свидетелствата за успеха им. И аз чакам, защото тогава за първи и последен път изкарах учебната година при баба си и дядо си. И „минавам” за трети клас. Но с колко, с колко!
Защо сме на двора? Не помня защо не сме по класните си стаи. Предполагам, за да е по-тържествено. От половин година у нас вече се строят основите на комунизма – всичко трябва да е тържествено. Официално се строят, не просто така от самосебе си – от ноември 1962-ра, когато се провежда VІІІ-ият конгрес на Българската комунистическа партия, се строят официално и по план, като финалът на вавилонската зидария е през 1980-а. Дори и ние, макар да сме между осем и единадесетгодишни, знаем какво се строи и как ще изглежда само след седемнайсет години, като му сложат и керемидите отгоре – безплатен шоколад „Крава”, при това на корем (според потребностите). Та най-вероятно целта е била да се организира нещо като строеви преглед на пехотна дивизия, за да се държат речи, да се ръкопляска, да се благодари на когото трябва за каквото трябва – и най-вече за светлото бъдеще само след седемнадесет години и нататък във вечността.
И наистина беше тържествено. Поне така е в спомените ми – тържествено не, ами супертържествено. И тръпчиво. И страшно. Понеже никой не знаеше успеха си. Тайна! Държавата ни умееше да пази тайните си, а училището беше престижна, да не кажа бойна и авангардна част от оная държава, та и то пазеше свидната тайна за успеха ни докрай.
Нямам спомен за речите и овациите, нито за благодарностите комуто трябва. Паметта е услужлив приятел понякога. Помня много добре обаче как по-късно бяхме наобиколили с роднините си нашата учителка („като китки цветя около любимата си другарка”, така ще трябва да е писала местната многотиражка), а „любимата другарка” тържествено раздаваше големите жълти листа твърда хартия (типовите „свидетелства за успех”), изписани с красив калиграфски почерк, нейния предполагам. Бяхме петима! Петима пълни отличници, между които и аз. Бях невероятно горд. Бях блажено щастлив. Дали съм бил някога по-щастлив през осемте си и половина години живот до онзи миг? Кой да ти каже… Изпитвах и абсолютно облекчение. Страховете ми, ужасът ми, че ще имам петици по физическо възпитание (защо „възпитание”, Господи!), рисуване и особено пеене бяха си отишли, а на тяхно място в детското ми сърчице се бяха настанили щастието и облекчението, че няма да направя за „кашмер” баба си и дядо си. Ура! Ура за пълния отличник!
А после, после! После се появиха белите ленти – пак от твърда, но бяла хартия, – които внимателно ни преметнаха по диагонал през рамото и гърдите, а отзад още по-внимателно ги закарфичиха с по няколко карфици. Да, с по няколко!... На лентите пишеше с огромни червени печатни букви „ОТЛИЧНИК”. За какво можеше да мечтае едно осем-деветгодишно дете на 24 май, освен да се накичи с такава лента. И да се оглежда в гордите щастливи очи на баба си и дядо си, учителите още от времето на Стамболийски.
Сетне? Сетне другарката ни събра накуп цветята, които ѝ бяхме подарили – ама какви цветя, най-хубавите от пролетните дворове! Само ние отличниците бяхме по-красиви от тези цветя, но това, разбира се, не го съобразявах тогава, а и не четях местната многотиражка. Не съобразявах още, че и останалите деца не бяха по-грозни от нас отличниците, ала със сигурност тогава щяха да споря с всеки, който би твърдял подобна очевидност. Строиха ни пак по класове – отличниците най-отпред! – и поехме, то се знае – тържествено, към централния площад на градеца, за да участваме в манифестацията и най-вече да благодарим комуто трябва за грижите и „възпитанието”.
Да разкажа и за трибуната. Правеха я от някакви преносими материали, после я разглобяваха и складираха материалите някъде да чакат следващия празник. 1-ви май, 24-ти май: доста са си играли на сглобяване-разглобяване през май в ония години. 9-и септември, 7-и ноември – сглобяемата трибуна отива да зимува до напролет. Трибуната я издигаха точно пред градския парк, там, където много по-късно щяха да сложат паметник на местната политическа звезда – в случая една баба, бивша комунистическа терористка. През 1963-та бабата си беше жива и здрава и не беше баба изобщо, макар че на нас от началното училище ни изглеждаше като повече даже от баба. Така или иначе въпросната терористка бе гордостта на градчето, но на Кирило-Методиевия празник през 1963-та я нямаше на трибуната.
Дядо ми обаче беше на сглобяемата трибуна. Полагаше му се като уважаван учител, като десетилетия наред директор на другото начално училище, като „изтъкнат просветен деец” от местен мащаб. Ама де да знаех за това последното, че да се гордея с него още повече. Дядо ми, прекрасният ми любим дядо, когото всички в градеца уважаваха и го поздравяваха с „добър ден, даскале”, сваляйки шапките си, седеше пò от края на предпоследния ред горе – с изправени рамене, усмихнат, с оная гъста бяла коса, с оня хубав орден на гърдите, даден му някога си за някоя кръгла годишнина – наричаше се „Кирил и Методий”, за дядо ми – ІІІ степен. Тогава той е бил само 60-годишен, пет години по-млад от мене сега, а ми се струваше библейски старец. Разбира се, на 24 май 1963 година нямах понятие какво означава библейски старец, нито бях чувал за библията, понеже „старците” ми бяха атеисти като повечето наскоро пенсионирани учители по онова време, без да споменавам за повсеместния атеизъм сред практикуващите учители. Разбиранията, мирогледът на пенсионираните се бе формирал след Балканските войни и след Първата световна война, след холерите и испанския грип, след Ньой; изобщо след цялата онази трагедия, която не бе предразполагала към вяра в Бога у мнозина от образованите, а и е било модерно да не вярваш – за да се разграничиш от десетките поколения преди теб, които неизменно са вярвали. Особено пък ако от най-ранни младини си земеделец като дядо ми, при това стамболийсковист, при това образован и напредничав. Портретът на земеделския вожд неизменно съпровождаше детството ми върху неизменния ежегодишен календар на БЗНС – това долу в приземната стаичка, където зиме живеехме и тримата; и горе в стаята им на баба ми и дядо ми имаше портрет, друг портрет, точно срещу леглото им. Ето заради тази му неудачна партийна принадлежност на дядо ми орденът му беше ІІІ степен, най-ниската. Ала това го проумях малко по-късно, когато настъпи времето за юношеските ми проумявания. Проумях го заедно с изясняването на причините за пълното ми отличие във втори клас…
Марширувахме, скандирахме, махах възторжено към дядо ми. Махах, махах, окичен с красивата лента, която покриваше една трета от детските ми гърди, скъпият ми дядо също ми махаше, докато първата редица (на пълните отличници) преминаваше пред трибуната. Ох…
От обед започна ваканцията. Ваканция без задължителния влак от София със задължителното прекачване после на теснолинейката. Ваканция направо от манифестацията. Три месеца и двадесет и два дни рай. По-после се занареждаха други ваканции (с двата влака) – зимни, пролетни, летни. През май-юни носех на баба ми и дядо ми свидетелства и бележници с успех 5.66, 5.72 или 5.57, ама никога пълно 6. (Първи клас учих в София и имах заслужени четворки и петици по пеене и рисуване, така че този е единственият ми спомен за единственото ми пълно отличие. Жалко за мен, жалко и за надеждите на двамата пенсионирани учители.) Дойде и възрастта, когато взех да проумявам едно-друго. Тогава разбрах, че милите ми стари родители не са били чак толкова огорчени заради успеха ми от примерно 5.66, да не кажа, че са го преживявали с лекота. Същевременно разбрах защо орденът на дядо ми е ІІІ степен. И най-вече – защо учителите от началното ми училище бяха решили да изразят уважението си към бившите си колеги, като метнат още една бяла лента през рамото на внук им, който пееше като пресипнал вол, рисуваше така, че отчайваше „другарката”, а и по физическо възпитание не блестеше – ако не по възпитателната част, то поне по физическата. Както и да е, когато проумях истината, вече бях достатъчно голям, че да не ме заболи, задето съм станал незаслужено отличник. Аз ли бях отговорен за всеобщото уважение на учителския съвет към дядо ми и баба ми…
Впрочем… За какво размишлявах? А, да, като цяло, с някои уговорки, погледнато по-благосклонно, животът ми криво-ляво беше успешен – поне досега. Особено през пролетта на 1963-та.
април 2020
Споделете
