Копнеж и алкохол
- 30 Юни 2020
Действието в тази далечна история се разви през втората половина на 70-те години на ХХ век. Никак не съм сигурен дали „разви” е точната дума, а не „разля”. И за „действие” се колебая. Да се каже обаче, че не действахме, а сме седели пред чашите си със скръстени ръце и затворени усти, също не е справедливо. Пиенето също е действие, ако не и свещенодействие, както си мислехме едно време. Така че – нека да е действие. Действащите или дейните лица бяхме студенти от най-старото учебно заведение в България, при това от най-стария факултет. Не бяхме първокурсници, всички с едно изключение бяхме гнили цели две години в казармата, сиреч зрели мъже бяхме, макар и съвсем млади. Съвсем млада бе и зрелостта ни, ако мога да си позволя такъв пирует със значението на думите.
Идеята за маратонското пиене зрееше отдавна. Част от трасето бяхме покривали нееднократно или по-скоро многократно, а отделни точки или контролни пунктове – всекидневно почти. Говоря за „Ялта” срещу Университета, за „Грозд” малко по-надолу към „Орлов мост”, за „Старият Берлин” встрани от опашката на „Коня”. Но да се даде старт от по-далеч и да се завърши в почти идеалния център, като се следва почти права, ако не идеално права линия, никога не бяхме си позволявали най-малкото заради отдалечеността на стартовата база, без да броим всекидневния недоимък. Идеята обаче бе жива, порасна, наедря, пожълтя като отлежала тетевенска ракия и само чакаше да я осъществим. Замислено-сторено.
Пиянският маратон или приятелското надпиване трябваше да започне от капанчето „Капри” – то беше отвъд хотел „Плиска” преди Четвърти километър, и да завърши в бирхалето на хотел „България”. Етапни пунктове: „Плиска”, „Ропотамо”, „Феята”, „Царевец”, „Дълбок зимник”, „Грозд” (след „Грозд” помахване на скъпия ни Университет), „Ялта”, „Старият Берлин”, „София”, „Варшава”, финал – бирхалето на „България”. (По-късно, когато правехме минимаратони, финалът на редуцирания ни вариант бе в новооткритата винарна на „Кристал”.) Съвсем умишлено не пояснявам точно какъв тип е пунктът от гледна точка на вид заведение и алкохолните възможности, които предлагаше, нито ще оплаквам съдбата му (не че не ми е мъчно), че се е поминал (ако се е поминал) някъде през почти половинвековното оттогава объркано битие на родината ни, а оттам и на родните ни кръчми. Правила: никъде да не се пие по-малко от едно малко, тоест да не остава нищо в 50-грамовата чаша, като се допускаше да се поръчат и две малки, но не повече – с цел да се запази масовостта на бягането. Разбира се, идеше реч само за концентрат. Бира и вино не се забраняваха, но бе препоръчително да се избягват. Да поясня за лаиците – целта пак бе масовостта, а и не ни се щеше да се налага медицинска намеса по трасето само защото на някого му е хрумнало да редува водка и ракия с бира или ром с вино.
Да бяхме към шест-седем състезатели. Бегачи с титли, с медали, оставили зад гърба си куп масовки и индивидуални постижения. Хем бяхме отбор, така да се каже – единомишленици и еднофланелници, ала между нас припламваха и искрите на нездравата ревност, пък и завист, породени вероятно и от прекомерното (заслужено обаче) самочувствие, и от язвите на страха да не би пък този път да се изложим. Мисля си сега, че е имало и от едното, и от другото. Нито биенето в гърдите обаче, нито спотаените притеснения пречеха да си бъдем приятели и съотборници, пред които лежеше голяма задача и престижна цел. Сега разните пиари биха рекли, че ни предстоеше екипна работа. Така да е.
40 и кусур години по-късно неминуемо възниква въпросът: защо?
Защо културни (ха-ха!) момчета (ох, исках да кажа зрели млади мъже), от добри семейства (ха-ха!), студенти в Алма Матер, и то нелоши като цяло студенти, защо правеха тези идиотщини? И особено онази, маратонската, свръхидиотщина?
След 40 и повече години все още ми е трудно да си отговоря. Естествено, че имах и имам разни отговори, но не и такъв, че отговорът да ме задоволи, като при това продължи да е верен и точен.
Отговори – сравнително верни и горе-долу точни – с лопата да ги ринеш.
На първо място, желанието ни да се чувстваме свободни изобщо и свободни конкретно от всякакви скрупули и всякакви вериги, а алкохолът е идеално средство за освобождаване изобщо, както и за освобождаване конкретно от скрупули и вериги. Имам пред вид и концентрираният, но и виното с бирата, ако са в подходящо антискрупулно и антиверигово количество. Говоря по принцип за виното и бирата, не и за онзи ни славен маратон. Вероятно не е излишно само да спомена, че онова време бе наречено по-късно „безвремие”. В тогавашна Русия властваха безмозъчни корумпирани старци и корумпираните им дечица и внучета, а у нас – друг безмозъчен полустарец, чиято дъщеря пък настояваше тъкмо тогава да живеем по законите на красотата, като тези вълшебни закони бяха известни единствено на нея. И там, и тук властваха болшевици.
Апропо, нашият маратон чудесно се вписваше в нашия си закон на красотата.
Друг отговор: това бе младежкият ни протест срещу съсипващото ни още тогава усещане за безсмислието на живота в „безвремие”; срещу предусещаното от младите ни сърца безсмислено бъдеще; срещу безсмисленото ни общество, което беше или „зряло”, или „развито”, или вече и двете, но задължително „социалистическо общество” – не помня вече точно как го наричаха по вестниците, когато си поръчахме първите водки в „Капри”. Вероятно пак не е излишно да спомена, че бяхме прави: как да предусещаш смислено бъдеще, когато не си свободен?
Пиехме и като протест срещу властта в по-широкия смисъл, срещу тъпанарите от комсомола (някои от тези тъпанари пиеха повече и от нас), срещу идиотското образование, срещу цялата безумна машина, която чувствахме, че ни души, но все още (поради младост и глупост) не възприемахме като задушител на живот и смърт – това е истината, не я възприемахме като задушител-удушител. Все още не. Поне тогава. Просто да ни е – бяхме само 22-23-25-годишни глупачета, расли в униформена и унифицирана саксия.
Разбира се, наливахме се и от зле разбиран келешлък: човек може да е келеш по много по-оригинални, по-забавни и безкрайно по-здравословни начини. Оливахме се, за да се дуем в очите на момичетата: само се излагахме, но не ни пукаше, защото след четвъртата голяма забравяш, че началото е било заради едната дуйня. Нарязвахме се лошо и просто защото си бяхме пияници, обичахме да се нарязваме с алкохол и да вилнеем без задръжки и без отговорности; ние бяхме униформена и унифицирана плът от плътта на своя народ и като него не обичахме отговорностите. Пиехме и заради спорта: здрав дух във впиянчено тяло; дума да не става – духом бяхме повече от здрави. Все още.
Способен съм да приведа и още отговори, но нито един от тях все така няма да ме задоволи, понеже не ще да е напълно верен и напълно точен.
Връщам се на маратона.
Къде го приключихме, е въпрос, на който също нямам отговор. По-скоро нямам отговор кой къде го приключи. Забравил съм. Беше много забавно в началото. Окуражавахме се, задявахме се един другиго. Пиехме по две малки, възползвахме се от щедростта на регламента. Посвещавахме келнерите в начинанието си – мнозина от тях ни бяха добри познати. Смях, настроение, бодрост. Здрав дух. Накратко – екипна работа.
Комай си спомням нещичко от „Феята” ли, от „Царевец” ли…
Не помня и резултата, все пак мина почти половин век... По обективни причини нямам абсолютно никакъв спомен аз къде отпаднах по маратонската дистанция. Надявам се да е било поне след „Орлов мост”. Забравил съм и докъде са стигнали победителите (или победителят), но в никакъв случай никой не беше успял да додрапа до бирхалето на „България” – в това съм сигурен. Убедеността ми идва от многобройните ни по-късни закани към трасето – тях ги помня, заричанията ни, че то, трасето, ни е подвластно, покоримо е, постижимо е от старта до финала, то ли ще ни се опъва на нас, заслужилите майстори на спорта, то ли ще ни се зъби подигравателно… Канехме се много и много пъти да повторим опита, че и да потретим, ако, не дай си Боже, се наложи, но така или иначе нищо не свършихме. Съмнявам се да е от страх; по-скоро ще да е било от липса на организация и от най-тривиален мързел. Пък и недоимъка да не го пропускаме.
Не зная редно ли е тук да сложа точката. Май не е редно. Още малко дължа на онзи дух на съотборниците си.
После? Продължихме да пием, като същевременно завършихме Университета. Все още живеехме по нашите си закони на красотата в онова зрялото социалистическо общество.
Някои от отбора влязоха в затвора за по-кратко или по-дълго, защото алкохолът им изяде главата. По-точно е да напиша, че жаждата за алкохол ги провали (ще ми се да вярвам, временно ги е провалил) в оная ранна част от живота им, а още по-точно и вярно: привичката да си жаден за алкохол.
А по-после лека-полека се изпозагубихме някъде по пътя. Пътя за къде?
Общо взето оцеляхме. Какво значи оцеляхме?
Някои станаха известни. Известни на кого и с какво?
Шарено ще трябва да са се стекли съдбите ни, но не съм компетентен да преценя степента и качеството на шаренията – запознат съм само с откъслечни щрихи, разхвърлени из времето важни или незначителни подробности, но в никакъв случай не и с цялата картина. Какво означава цялата картина?
Правилно казват мнозина, че тогава е бил хубавият живот – под каскета на онзи полустарец с дъщерята, специалистка по законите на красотата. И с основание тъгуват тези мнозина по времето, когато из нашите земи било живот та живот. Така е. Беше хубав живот. Прекрасно си живеехме и без да бъдем свободни, камо ли пък отговорни. И без потребността да бъдем свободни, камо ли пък потребността да бъдем отговорни. Досущ като своя народ, който, известно е, винаги е прав. На кого му пука за свободата? Я по-сериозно! На кого му пука за отговорността? Хайде холан! Че и потребност да имаш от тях!...
Имаше ли кръчми? Имаше. Имаше ли веселба? Имаше. Имаше и веселба, и другарство, при това не болшевишко, а човешко другарство. Имаше водка „Столичная” и тетевенска сливова, а и пари ни се намираха за водката и сливовата. Не винаги, но все някак я нагодявахме. Имаше отличници в наливането и оливането, които смятаха „Ялта” и „Старият Берлин” за роден дом. Имаше, то се знае, и по-слаби играчи (като мене), които окапваха я в полузащитата в „Дълбок зимник”, я по крилото в „Грозд”. Всичко имаше, но най-вече хубав живот.
Имаше младост, бяхме 22-23-25-годишни. Каква свобода, какви отговорности, какви пет лева?
Бяхме съвсем млади и още не знаехме, че липсата на потребност, липсата на копнеж по свободата се предава по наследство.
Не че сега мнозина от нас го знаят. Особено оная мнозина, тъгуващата. Затова и доста често се притеснявам, отговорно ми е едно такова на какво сме научили децата и внуците си. Като наследство.
А най-досадното е, че и не мога да пия вече, та да забравя поне за малко притесненията си.
Споделете
