Изгрев преди залеза

: 14 Март 2023

Драги приятели,

Напомням ви, че представянето на новия ми роман „Изгрев преди залеза” ще бъде след два дни, на 30 март, четвъртък, 18:30 ч., АРТ Къща, ул. „Дукатска планина” 18. Намира се съвсем близо до „Пирогов”: втората пресечка по бул. „Пенчо Славейков” след главния вход на болницата, после отново се завива вляво, №18 е съвсем близо – пак вляво.

Заедно с „Изгрев преди залеза” ще кажем няколко думи и за миналогодишната ми книга „Броеницата”, която се роди във все още „ковидно” време. Актрисата Линда Барбара Карл Вацулка ще прочете откъси от „Изгрев преди залеза”, ще чуем и цигулката на Елица Алексиева.

„Изгрев преди залеза” вече е в книжарниците на веригите „Хеликон” и „Сиела“, в „Български книжици“, на книжната борса „Болит”, вероятно и другаде. Както обикновено напоследък, може да си я поръчате и директно от мен чрез „Еконт”, знаете какво е необходимо. Цената е 15 лв.

По-долу публикувам началото на романа.

Имаше време още да мисли. А и досега какво бе правил последните месеци? Беше си наваксал години и години наред безмислене и безсмислие.

Ако бе рекъл Господ, предстояха му около четири часа път. Отделно времето за кафе след Пловдив. Не искаше да бърза. Защо да бърза, като още отсега му се бе свило сърцето, а и гърлото го стягаше? Да бърза, та по-скоро да му се случи каквото му бе писано ли? Каквото му бе писано, щеше да стане и без да натиска газта докрай. И то още днес. Ала нямаше и да се самоунижава, като кара по-бавно. Нямаше да се превръща в посмешище на самия себе си пред самия себе си, пълзейки по магистралата и вбесявайки колегите си, само и само да отдалечи неизбежното с час или два.

Защо пък неизбежното? Що за мелодраматична съдбовност! Ако бе умен, разумен, а не малоумен и безумен, можеше още сега на Нови хан да обърне и да се прибере обратно у дома си. В хубавия си, в удобния си, съвсем поносим, при това наследствен дом. В своя си, само негов уютен дом, където бе преживял по-голямата част от живота си в България. И край на всички глупости и налудничави дивотии, на които бе посветил времето си напоследък. То да беше само времето, животът си бе посветил. Впрочем… Времето, животът – то си беше едно и също.

Ако беше разумен, ама не беше. Виж, безумен… Със сигурност би нарекъл така когото и да било на свое място. Тогава защо не и себе си?

Вероятно пак заради безумието, ала му харесваше как се чувства. Безумието си харесваше. Беше напълно забравил колко е приятно. Не, не приятно! Тази изтъркана дума изобщо не описваше състоянието му. Живот, истински живот дишаше в това усещане за безумие. Живот във времето. Освен всичко останало харесваше и тръпчивата изненада, че все още е бил жив, понеже от твърде отдавна се боеше, че е точно обратното.

Подмина разклона за Нови хан със 115 километра в час. Умниците немци бяха монтирали онова умно лостче, което фиксираше скоростта. Можеше да си вдигне десния крак от газта и да си го подгъне или опъне. 115 километра в час беше идеална скорост. При нея много рядко му се налагаше да я увеличава, за да изпреварва тировете, или да я намалява, ако имаше нужда, когато изпреварваха него и го „затапваха” зад някой камион. Хилядите километри опит го бяха заковали на 115-те километра в час като най-практичната и сравнително безопасна скорост. За българските магистрали.

След четири часа и около 300 километра път щеше да свърши каквото имаше да свърши. Не само той, и то самò щеше да се свърши. Или пък нищо нямаше да приключи, а щеше да се заплете още повече. Така или иначе поне щеше да стане по-ясна плетката.

Усмихна се. Нямаше как постоянно да не се връща към все същото – колко много му допада полудяването му. Бе съвършено неспособен да си спомни откога не се е чувствал толкова доволен от всичко, което върши, та ако ще да бе абсолютно безумно и побъркано.

А го вършеше вече от месеци.

жжж

Започна се зимата, беше след Нова година. В първите дни на новата, странната, побърканата 2020-а година, която в момента дори не бе преполовена още. Видя онази жена на улицата и се спря, защото в първия момент се припозна и си помисли, че е Боряна. Поразително приличаше на Боряна. Зяпаше жената доста неприлично. Вече бе разбрал, че не е Боряна, но продължаваше да я зяпа. Дойде му наум и още нещо, тогава, в януарския студ му дойде: съобразяваше, че хубавата все още жена покъртително прилича на Боряна такава, каквато Боряна би следвало да бъде сега. Според неговите преценки за промяна с възрастта. Промяна, която продължаваше вече… Колко? Да, някъде около 12-13 години… Поне 12 години не беше виждал Боряна и нямаше никаква представа как и доколко се е променила. Само предполагаше.

Ако бе жива и се променяше с възрастта.

Вероятно още тогава бе започнал да отвърта.

Жената си вървеше по отсрещния тротоар и изобщо не заподозря, че побелелият мъж оттатък платното внезапно е наченал да откача. Посред бял ден. А той гледаше след нея и без никакво усилие си припомняше разни подробности. Дори краката ѝ бяха още хубави, стройни. Някак младежка беше още и походката ѝ. Така отзад никой не би ѝ дал повече от 40-45 години. Ала той я беше видял и отпред и не можеше да се заблуди. Беше негова връстница. Поне. Тогава – на улицата! – се сети и за „Швейк”. Швейк разправяше поредната си лакърдия за една седемдесетгодишна баба с хубаво тяло, наведена да бърше пода. А когато някакъв войник я тупнал отзад „по полата”, както се изразяваше Ярослав Хашек, а „полата ѝ била една такава много развита”, тя се направила на дръж ми шапката, войничето я плеснало втори, трети път, после свършило и други неща, докато тя все си миела уж пода, а когато приключили, тя се извърнала и рекла: „Хвана ли се на въдицата, а, войниче?”

Пустият му Хашек…

Жената, която през януари се скриваше зад пресечката, не беше обаче нито самодоволно ухилена, нито повехнала, нито баба; просто бе само красива и доста запазена.

Чак по-късно проумя каква гледка бе представлявал, ако някой му обърнеше внимание. 62-годишен мъж, усмихнат, леко заплеснат, зяпащ непристойно през улицата след някаква непозната жена. Застаряващ мъж, който накрая неволно бе започнал да клати глава в такт с мислите си, вероятно и те също толкова непристойни като част от Швейковите весели и невесели истории.

Не, мислите му тогава все пак не бяха непристойни, а по-скоро озадачаващи. Изненада го, първо, колко много време дори не беше се сещал за Боряна. Още повече го стресна внезапно обзелото го желание – или почти копнеж – да вземе такси и да иде у тях, да види как е (и как се е променила с възрастта), да поговорят, да ѝ разкаже за двойницата ѝ, да се посмеят, да се целунат за довиждане (или сбогом, понеже при този цикъл на срещите им по-вероятно бе да си вземат сбогом) и да се прибере в уютния си самотен дом.

Разбира се, не направи нищо от това. Освен прибирането в самотния си дом.

Дали с тоя ковид щеше да посмее да го целуне за сбогом? Какъв ковид през януари, съобрази, ковидът „избухна” през март! Тръсна глава и се опита да се съсредоточи върху движението по магистралата.

Тогава очакваше, че след няколко дни ще забрави и онази жена, и Боряна.

Почти така и се случи, поне съвсем в началото. Забрави, ама съвсем за кратко. После се сети. И пак, и пак.

Докато пак не го похити онзи копнеж. И повече не го остави. Ако го беше оставил, нямаше сега да наближава разклона за Ихтиман. И то за трети път в последните два месеца. Не само не беше го оставил копнежът, а се бе развил и разраснал до цял план (налудничав!), до цяло начинание (смахнато до възбог), което начинание днес щеше да приключи с някакво решение.

Или нищо нямаше да приключи, а тъкмо напротив – едва щеше да започне начинанието, то затова и се наричаше начинание. Или пък щеше да начене начинание номер две.

От това номер две се страхуваше какво ще бъде. И ще го бъде ли изобщо.

***

Вътре в тунела „Траянови врата”, на тъмно, се върна към решението си да бъде абсолютно честен с нея. Върна се, демек присети се какво се е зарекъл. Напълно честен и докрай, до дъното. И напълно откровен. Честен и откровен бяха различни неща, знаеше го. Така бе решил. Чисто егоистично. Щеше да му бъде безкрайно по-леко. Никакви шикалкавения. Никакви увъртания. Да не е глупак или зелено хлапе да почва нещо с недомлъвки или не дай Боже с лъжа. Как хората не разбираха, че е безкрайно по-лесно да не лъжеш и да не шикалкавиш?

Какво е това нещо, дето го почваш, запита се. Назови го.

Нещо, нещо.

Пресегна се и застопори пак лостчето на 115 километра в час. Плъзгаше се меко към Тракийската низина. Случи се хубав ден, не много топъл за май, но поне слънчев и сух. Идеален ден да почнеш нещо.

Понечи да включи радиото или да си пусне някой диск. Отказа се, мислите му бяха достатъчно шумни.

Не се беше наспал добре – има си хас!, – но се чувстваше концентриран и някак – по дяволите! – тържествен. Още от София усещаше някаква идиотска тържественост у себе си. Не някъде у себе си, а точно в сърцето. Сякаш бе ученик във втори клас и отиваше на манифестация. Тъкмо 24-ти май предстоеше… След седмица беше празник…

То си е манифестация, мина му през ума. В оня смисъл, дето го използваха в дебелите книги, които много-много не четеше, а ако ги зачетеше, стигаше едва до половината. Ще манифестирам сърцето си. Ще го манифестирам пред Боряна Иванова, България, селянка от Кърджалийско. Прясна-прясна селянка.

Беше му и тъжно същевременно. Пак още от София. Нямаше как да го скрие от себе си.Осъзнаваше, че свършва много дълъг период от живота му. Живееше доста добре последните 15-20 години, спокойно, равно, улегнало. Беше се превърнал в улегнал човек, където и да го запокитеше съдбата му. Улегнал и уравновесен при всякакви обстоятелства. Нейчо Манолов – улегнало-уравновесеният.

След което зърна онази жена на улицата и равновесието отиде, та се не видя. И от улегнал се превърна в изправен. В смисъл – изправи се и взе да тича напред-назад. В тичането стигна чак до Кърджалийско.

Ясно, почваше нов период, каквото и да станеше днес след някакви си още 200 километра. Както и да го посрещнеше и приемеше селянката.

Глупости, нито щеше да го посреща, нито да го приема! Въпросът бе какво ще стори, след като го изслуша. Как щеше да реагира днес, утре, след седмици или месеци.

Така или иначе начеваше нов етап в живота му, един от последните му. Щеше да е без никакво съмнение нов, без значение какво щеше да реши госпожа Боряна Иванова.

Хем му беше тъжно, той самият не знаеше защо, защото никак не съжаляваше за улегналия си доскоро живот; хем се усещаше и някак бодър, по-скоро дори дързък. Точно така, дръзко му беше едно такова.

Преди по-малко от два месеца, докато паркираше пред кръчмата на онова село, не би определил така състоянието си. Дръзко бе последната дума, която би му хрумнала. Бе нахлупил ниско козирката на шапката си, носеше очилата си, а стъклата се бяха затъмнили от ярката светлина на площада. Спомняше си колко бе доволен, че очилата му са потъмнели. Дързък ли? Отиде при кръчмаря и тихо го попита къде живее Боряна, а местните го разглеждаха мълчаливо и с открито любопитство. Човекът гръмко му обясни, опита се да поразпита непознатия мъж със софийския номер на колата защо я търси Боряна, кой е и какъв е, но не получи отговор, а само благодарност и махване за довиждане.

Току-що въведените мерки срещу ковида не се спазваха стриктно по тия места, но той си бе взел маска в джоба за всеки случай. За какъв случай? Не възнамеряваше да се отбива нито в магазин, нито пък другаде. Къде другаде? Тук нямаше дори отделно кметство.

Качи се в немското возило и пое към края на селото. „Намери” къщата, видя я още отдалеч, заобиколи по други улички, „паркира”, качи се по-нависоко извън селото, седна удобно и се зае да разглежда и преценява.

Селото беше малко, красиво, типично полупланинско село. Той го обхождаше с поглед и се чувстваше много щастлив от „късмета” си. Разбира се, че бе много важно селото да е красиво, да е сгушено между хълмовете, да е някак запазено. Никога не бе стъпвал насам. В тази част на Източните Родопи. Друг свят, друга вселена. Друг в сравнение с познатия му селски български свят. Мир лъхаше от това село, легнало пред очите му под мартенското небе, спокойствие лъхаше и изостаналост. Българско село, беше го проучил. Виждаше църквицата с кубето. Наоколо имаше доста турски села. Не че това го интересуваше, камо ли пък да го притеснява. Половината си живот бе работил сред мюсюлмани араби, нямаше нищо против и да го доживее, заобиколен от български мюсюлмани.

Дворът ѝ... Беше насадила цветя. Зад къщата надничаше част от някаква леха, която още не бе обработена за пролетните насаждания. Трева, плочи, модерна градинска люлка с навес, стопански постройки от едно време. Можеше да ги постегне, ако тя му разрешеше.

Къде ли беше тя? В къщата, до града на покупки, в София при сина си и внучката?

Разглеждаше пак и пак селото. Нали за това бе дошъл. За това и затова. Защо пък да е малко? С разпилените по баирчетата къщи си бе прилично село. 200-300 души примерно. Че това си е голямо село.

Макар че в мрежата пишеше различни неща. Както обикновено – стара информация. Доста от къщите му се струваха необитаеми. По-късно щеше да разпита така ли е. Със сигурност маса хора бяха на гурбет, други се бяха изнесли към градовете и никога нямаше да се върнат тук.

Представи си къщата ѝ преди 55-60 години и как Боряна тича като малко момиченце, а баба ѝ я гони с някой мекица в ръка и я гълчи да си дозакуси, преди детето да хукне да играе. Представи си как някога си старата жена е седяла на пейка отпред на улицата си, която оттук не се виждаше добре, и е чакала спокойно да умре. Спокойствието ѝ е идвало от обещанието на внучка ѝ, че не само няма да продаде къщата, а на старини ще дойде да живее тук. Идея нямаше имало ли е такова обещание в по-късните години, дори такова смътно намерение.

В края на краищата веднага след като майка ѝ си бе отишла, Боряна си бе уредила нещата с работата и се бе преместила тук. Очевидно това не беше спонтанно решение, поне така му се струваше.

Той обаче взимаше спонтанни решения. А после методично се опитваше да ги изпълни. Тогава, преди два месеца, дори не понечи да „пресметне” колко от важните спонтанни решения в живота си е изпълнил и ги е превъплътил в нещо смислено. Вместо да се занимава с величини, клонящи към нула, много хитро се бе заел да прецени мястото в двора, където би могъл да разположи караваната. Ето там, в дъното. Нямаше да пречи нито на нея, нито на съседите ѝ.

И доста други неща бе преценил, преди да се надигне да свърши още работа. Не само за двора, но и за къщата бе преценявал. Не само за къщата, но и изобщо.

Почука на вратата на най-крайната къща, първата откъм София. Отвори му възрастен мъж, подозрителен, но приказлив. Не знаеше да се продават къщи. Или знаеше, но непознатият софиянец, оставил колата си точно пред портата му, не му вдъхваше доверие. Не, в селото нямаше къщи за гости. Не, не се даваха и стаи за гости. Никакъв туризъм не се развиваше насам. И слава Богу!

И слава Богу, повтори мислено Нейчо.

- Поразпитайте в центъра – предложи мъжът. – В кръчмата ще знаят повече.

- Че вие не ходите ли там?

- Не пия – отвърна сухо човекът.

Благодари с усмивка и за най-голямо учудване на местния въздържател обърна пред къщата му и пое към София.

Споделете