Пак

 

Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа"). 

 
- Нека седнем на съседната пейка – предложи мъжът. 
Усмихваха се само очите му, ала малкият едва ли забеляза.
- Не, на тази.
- Пак ли на тази?
- Пак.
- Всеки път седим на нея. Не ти ли се иска да седнем на другата?
- Не, искам пак на нея.
- Винаги на нея.
- Пак на нея – поправи го хлапето.
- Добре, ето сядаме пак на нея.
- Не така.
- А как? – разпери невинно ръце възрастният мъж.
- Ти там!
- О, забравих! – не издържа той и прихна. – Ти трябва да си отляво.
- Пак забрави.
- Съжалявам. Пак съжалявам.
 Настаниха се, както трябва. Малкият отляво, близо до края на пейката.
 - Ще дойде ли пак? – размърда се притеснено момчето.
- Ще е истинско чудо, ако не дойде – отвърна за трети път дядо му.
- Искам пак да дойде.
- Искай и ще ти се даде.
- Какво, дядо?
- И аз искам да дойде.
- Искам пак – посочи детето двете кучета.
- И те го чакат. Значи ще дойде.
- Искам пак.
Мъжът се разположи по-удобно на пейката точно срещу паметника на Стефан Стамболов с разцепената от брадва глава. 
- Знаеш ли коя е думата, която най-много употребяваш? – погледна весело надолу. 
Детето игриво се ухили, гледайки нагоре. 
- Искам.
- Сгреши. Най-често казваш „пак”. Обичаш нещата да се повтарят.
- Искам пак.
- Обичаш нещата да се повтарят. Нещата, които ти харесват. Това ти дава усещането за сигурност.
- Не, искам като първия път.
- Обичаш нещата да се повтарят.
- Искам пак – засия доволно детето.
 Дядо му повтори. 
- Искам пак.
- Хитрушан такъв – рече дядо му, а то избухна в щастлив смях и се сгуши в него. 
Мъжът обичаше секундите, когато две-тригодишният хлапак спонтанно се гушеше в него. Впрочем обичаше всички секунди, прекарани с детето. Разликата им от петдесет и пет години никак не им пречеше да си разговарят и да се разбират. Поне за лавината въпроси, които вълнуваха малкия. 
Старецът се появи след няколко минути. 
- Ето го – съобщи мъжът. 
Внук му светна, тялото му се вдърви някак, вторачи се към алеята откъм „Цар Освободител”. 
- Пак ли ще стане така? – пошепна.
- Пак.
- А ако не стане?
- Гледай сега.
- Носи пак торбата – възторжено рече детето.
- Че как иначе... 
Старецът вероятно бе по-близо до деветдесетте си години. Едва ходеше, тътрейки краката си някак измъчено. Защо пък измъчено? Може би ги тътреше с досада, понеже му беше омръзнало да ги влачи със себе си вече почти век. Тъй или иначе, те го доведоха до пейката край паметника, приседна. Гълъбите, поне двайсетина, веднага накацаха около него. Той бръкна в платнената си торба, измъкна хляб и взе да рони на птиците. 
- Кучето ще ги разгони ли пак? – продума малкият.
- Разбира се.
- А ако не ги разгони пак?
- Ще ми дадеш ли паричките си от касичката ти, ако ги разгони? 
Момчето помисли доста, без да откъсва очи от стареца, гълъбите и кучетата.
 - Аз не давам обаче – проговори.
- Умно – погали го дядо му по главата. – Щеше да загубиш. Виж, виж. 
Размърдаха се и двете кучета. 
Едното, което лежеше до голямата локва, останала след снощния дъжд, мързеливо се надигна, направи няколкото крачки до локвата, полочи малко, изтръска муцуна и се върна да си легне на абсолютно същото място върху топлия асфалт. Слънцето приятно го напичаше, така че затвори и очи. Не му беше любопитно: то нямаше никакви съмнения, че всичко пак ще се повтори. 
Събратът му, който стоеше малко по-надалеч, внезапно излая кратко, стремглаво се втурна към гълъбите и закова на място само след няколко метра. Получи се някак смешно и съвършено безобидно. Птиците шумно и почти едновременно изпърхаха и литнаха нагоре, но си личеше, че не се плашат особено, ако въобще се плашеха от всекидневния ритуал. Кучето се наведе, за да си хапне и то хляб, хапна, но съвсем малко, изтича нанякъде в градинката и повече не се появи. 
- Те ще се върнат ли пак? – обади се малчуганът.
- Ей сега ще се върнат – кимна дядо му. 
Гълъбите се върнаха, преди детето да каже още нещо. 
Старецът следеше всичко през големите си очила, без изобщо да променя израза на лицето си. Носеше вехти сандали, вехта риза с къси ръкави, вехт панталон. Старец като старец. Имаше обаче нещо извънредно симпатично в стойката му, както се бе облегнал на пейката, в едва-едва загатнатото достойнство, с което бавно-бавно движеше главата си, дори в странния маниер, по който премяташе празната торба през гърба на скамейката. Излъчваше нещо извънредно порядъчно този старец, което предразполагаше към симпатия и доверие. 
Мъжът бе абсолютно сигурен, че дори не миришеше по онзи специфичен начин, по който миришат много възрастните хора. 
- Сега ще се премести до чешмичката – каза на внук си.
- Пак! – откликна доволно детето. 
Старецът погледа още малко как гълъбите си дояждат, как лека-полека се разпръсват, прибра си торбата, стана, прекоси площадката пред паметника и седна на сянка до чешмичката отсреща. Постоя още няколко минути, стана и си отиде, откъдето бе дошъл. 
Кучето, спящо до локвата, дори едното си око не отвори. 
- Дядо, искам утре пак – проговори малкият.
- Утре е събота и ще бъдеш цял ден с майка си и баща си.
- А после?
- После е неделя и пак ще бъдеш цял ден с майка си и баща си.
- А после?
- После е понеделник и ако е хубаво времето, ще дойдем пак.
- Пак, пак, пак – заклати се щастливо детето. 
Спогледаха се. 
- Е? – взря се изпитателно дядото в очите на внук си.
- Хайде пак да нахраним нашите гълъби, дядо!
- Кои наши гълъби? – попита мъжът напълно сериозно.
- Дядо! – ухили се хитро хлапето.
- За тези пред църквата ли говориш?
- Аха.
- Нашите гълъби?
- Дядо!
- Ами да вървим тогава да нахраним нашите гълъби - потупа мъжът раменната си чанта, където пак бе сложил няколко резена стар хляб. 
Детето слезе от пейката с дупето напред, както го бяха научили, и без да се бави, важно-важно пое към изхода на градинката. 
- Пак – промърмори доволно под носа си, докато хващаше ръката на дядо си.
 
 

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com