Аз съм този, който пресътворява упованието в земна реалност
- 12 Юни 2018
Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.
Книгата е готова, вече трябва да е в книжарниците. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е четвъртият.
Човекът безмълвно се молеше, когато Христос тихо приседна до него. Молеше се в същия храм, където Господ позова Петър Спасов да тръгне след него. Спасителят смирено слушаше проникновената молитва, която на този свят знаеха само той и слепецът, слушаше и приемаше топлите, нежните, съдбовните за художника думи. Макар и негласни, те ясно звучаха в необятното Божие съзнание и за кой ли път изпълваха Христа с благоговение пред това велико небесно създание – човека, способно и на такива изключителни подвизи.
Слепецът свали допрените си длани, прекръсти се три пъти, но не стана да си ходи. Белият му бастун едва-едва докосваше крака му.
Блазе томува, който не загърбва, а се е обърнал с открито лице към светлината!
- 04 Юни 2018
Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.
Преизданието ще се появи през юни. Периодично публикувам в сайта си откъси от романа. Това е третият.
- Аз познавам баща ти. – Савов спря да се усмихва, лицето му се изопна от очакването на нещо неприятно. – Не, не съм дошъл да ти прося услуга или пари. – Лицето на оплешивяващия се отпусна, макар и никак да не му харесваше, че странният млад мъж му говори на „ти”. – Дошъл съм да ти кажа няколко думи.
Самотата е цената, която истинският творец доброволно заплаща за правото да твори правда и красота
- 29 Май 2018
Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.
Преизданието ще се появи през юни. Периодично ще публикувам в сайта си няколко откъса от романа. Това е вторият.
Радостина полека избърса очите си.
- Дъще, кажи му – кимна ѝ Христос към Петър.
Жената бързо смачка хартиената носна кърпичка, пъхна я в чантата си и тъкмо да попита сащисана: „Какво да му кажа, Светли Боже?”, в главата ѝ тихо заромони ласкав глас, който не беше Христовият глас, звучащ одеве в храма в умовете и на трима им. Непознатият глас я приветства, позова я да се съсредоточи. Съвършено изумена, тя едва успя да промълви:
- Чувам глас.
Най-прекият път да се слееш с Господа Бога е да се слееш с братята си, служейки им с любов и без корист
- 23 Май 2018
Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“.
Преизданието ще се появи през юни. От днес периодично ще публикувам в сайта си няколко откъса от романа.
Младежите мълком следяха движенията му. Нещо в тясната аудитория се бе променило. Те усещаха, че предстои нещо важно, голямо, нещо може би величаво, нещо съдбовно за тях, но усещането им бе някак смътно, неопределено и те все още не разпознаваха предстоящото като величаво или съдбовно.
В парка
- 14 Декември 2016
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
Мъжът седеше на пейката и гледаше гората наоколо, ала умът му бе другаде. Хубав мъж, спокоен, достоен по някакъв очевиден начин. И пейката бе хубава, здрава, удобна. И оригинална: представляваше два яки ствола, съответно обработени и боядисани, които лежаха направо на земята. Макар да нямаше облегалка, беше удобна. Поне да си седиш, а умът ти да е някъде далече.
- Здравей, момче! – поздрави бодро старецът.
Момчето, което бе около петдесетте, а може би и доста над петдесетте, не се стресна, въпреки че се стегна и за миг затвори очи. По-скоро трудно се върна оттам, където беше отишъл в мислите си.
Оптимистична теория за част от българския народ
- 12 Септември 2016
Това беше краткото заглавие. Нямаше как, наложи се да съкратя пълното, а то е:
Оптимистична теория под формата на ретрофентъзи за конкретни отломки нищожни от българския народ, изретрофентъзирано в късното лято на 2016-а от изгрев до заник-слънце озарен, че и нощем, насред селския ми двор в Балкана, с изключителното участие на скъпите на сърцето ми (по реда на появяването си): Иван Хаджийски (в краткото заглавие), Пейо Яворов (в пълното заглавие), Йордан Йовков, Елин Пелин и Иван Вазов (в самата оптимистична теория под формата на ретрофентъзи)
Водокеф
- 21 Юли 2015
Мъжът спря в средата на въжения мост. Загледа се на запад към гористия връх, но не изпита познатото съжаление. Беше му додеяло вече няколко години поред да съжалява, че дори не може и да си представи как би изкачил този връх, от който се ширваше такава вълшебна панорама. Опита се поне да си представи панорамата, да я възстанови в паметта си такава, каквато беше едно време. Не успя, едно време беше твърде отдавна. Сведе очи към реката, която почти безшумно течеше под него. Облегна се на дебелата стоманена тел, която служеше за парапет, и се отдаде на покоя и крехкото усещане за сигурност, което често се ражда от повтарянето на един и същ ритуал в продължение на много години.
Победата над Родопа (в цвят)
- 11 Май 2015
Съвместна публикация с www.fakel.bg
С възрастта остават все по-малко тъмни страни на битието, с които не се примиряваме. Не иде реч за никаква мъдрост, за никакво духовно смирение – просто се примиряваме. Осъзнаваме най-после, че тъмното се променя извънредно рядко, а ако чудото се случи, промяната най-често е в посока към по-тъмното, а не към светлото. И се примиряваме. Допълнително играе роля и самозаблудата ни, че самите ние с нищо не можем да променим природата на мрака.
Разбира се, не сме прави да се примиряваме. Липсата на примирение у нас служи на светлината – най-малкото води до запазване на статуквото, на баланса между доброто и злото на тоя свят. Да не говорим колко благодат е видяла земята ни, когато непримирението със злото ни е карало и да действаме на ползу роду и на ближните ни.
Както и да било. Мисълта ми е, че все още не мога, а и не искам да се примиря с почти абсолютната ни липса на българска историческа памет. Изумявам как е възможно да не помним не само по-дълбоките корени на всичко, което живеем, в което живеем и с което живеем днес, но да изличаваме тотално паметта си за случилото се буквално вчера и онзи ден. Недоумявам как е възможно да не правим – като народ, като цяло – и най-малкото усилие да помним. Да, съществуваме в постоянна, във всенародно възприета и всенародно обикната „епопея на забравеното”. В този смисъл изобщо не се налага и да споменавам за теглене на съдбовни поуки от миналото, за учене на безрадостни, но безценни уроци, за неповтаряне на тежки грешки и грехове, за народна мъдрост, легнала върху народния опит.
Тъй. Няма да ги споменавам. Няма и да се примиря обаче.
На въжения мост
- 27 Април 2015
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
Мъжът с боровата тояга стоеше точно в средата на въжения мост и си приказваше сам. Вероятно е по-право да се каже, че мъжът стоеше насред люлеещия се мост, понеже някой читател може да остане с убеждението, че мостът бе от ония старите, които бяха направени от въжета. Вярно, и този селски мост се крепеше на две дебели въжета, ала те бяха стоманена тел. Изобщо целият мост беше от метал – и плоскостите, върху които се стъпваше, и разните скоби и болтове с гайки, и двете по-тънки въжета, служещи за перила. Здрав мост беше, макар и ръждясал вече, а мъжът с боровата тояга стоеше точно в най-долната част на дъгата и си приказваше сам.
Образ и подобие
- 06 Март 2015
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
- Готина мацка, а? – отбеляза безпристрастно младежът.
Не го произнесе сухо, а именно безпристрастно.
- Не ви закачам – каза възрастният мъж.
Осъзна, че младите хора го плашат вече по някакъв особен начин. Осъзна го, без да се учуди ни най-малко. Кой знае откога го плашеха. Едва сега го осъзнаваше.
- И аз не те закачам – отвърна младокът. – Просто ми направи впечатление, че често я заглеждаш.
- Механично.
- Механично, но честичко.
Младият се засмя без злоба, без сарказъм, без грубост или каквото и да е желание да се заяжда. Може би в гласа му прозвуча лека ирония, ала добродушна, весела. И пак някаква такава безпристрастна.
Красиво и вярно
- 09 Февруари 2015
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
- Да продължавам ли? – вдигна поглед жената.
- Ти ли питаш? – засмя се кратко мъжът.
- Понеже винаги се интересуваш от такива истории.
Жената сведе очи и продължи да си играе с чашата за чай.
- Да не закъснееш? – рече домакинът.
- Ще взема такси. Историята си заслужава. А е и кратка.
- Още чай?
- Не.
Мъжът се облегна удобно на любимото си място в кухнята и се приготви да слуша. Гостенката му обаче мълчеше и въртеше празната си чаена чаша с два пръста.
- Кога беше това?
- А, скоро – отзова се ясновидката. – Преди година-две. Жена да видиш. Към петдесетте, но никога не можеш да ѝ ги дадеш. Дама. Изискана дама. Просто излъчва финес. Макар и да беше съсипана. Семпло облечена, с вкус. И абсолютно смачкана отвътре, убита. Просто търсеше утеха. Сяда, тъкмо почва да ми разказва живота си след трагедията…
Кирил и Методи
- 15 Октомври 2014
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
На Кирил и друг път му се беше случвало. Отдавна-отдавна бе срещал още неколцина с името Методи: кратковременни познати, на които вече не помнеше лицата.
Днес обаче кой знае защо го досмеша, когато стисна ръката на този Методи. Хем и предварително знаеше името на хазяина си за идната седмица. Самите имена прозвучаха весело и някак предизвикателно сред полудивия балкан, който нагоре съвсем подивяваше. Нагоре… Нагоре се виеше нещо като път, по-скоро нещо като ровенина от асфалтови остатъци, от насипан тук-там трошляк, от камъни, скали и гола суха земя. Нещото бе стръмно и тясно, а отгоре го печеше следобедното августовско слънце.
- Да вървим да занесем науката и просветата към билото! – рече бодро планинецът.
Явно и на него му бе смешно, макар че нямаше нищо смешно.
На прага
- 26 Ноември 2014
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
- Ти вече знаеш всичко, което ти е необходимо, за да продължиш напред сама.
Младата жена кимна на баща си, но не защото бе съгласна с него. При тези обстоятелства бе немислимо да му възрази, че в действителност не знаеше почти нищичко. Камо ли пък онова, което ѝ е необходимо, за да продължиш напред сама. Не знаеше какво означава да продължи. Не знаеше къде е напред. Нямаше никакъв опит какво означава да си абсолютно сам.
- Ще се справиш – добави окуражително той.
Тя огледа спретнатата болнична стая, празното второ легло до него, тръбичките, които влизаха във вените му, и другите, които излизаха изпод завивката му, апаратурата до главата му. Върна очите си върху неговите и пак му кимна.
- Предполагам, че никак не е леко да загубиш млад родителите си – продължи успокоително възрастният мъж. – Така се случи, дете, късно ни споходи щастието с майка ти. Щастието с теб...
Жената нежно докосна хлътналото му слепоочие.
Нощ
- 09 Октомври 2014
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
Мъжът безшумно приближи по пътеката между седалките.
- Добър вечер – поздрави съвсем тихо.
- Проблем ли има? – поизвърна се шофьорът.
- Не, не, всичко е наред.
- Казвайте!
- Искате ли компания? – попита мъжът.
- Обикновено не.
- А тази нощ?
Автобусът гълташе магистралата със сто километра в час, осветената от фаровете лента обречено летеше право под гумите му. Изглеждаше някак нереално, докато мъжът наблюдаваше така отвисоко. Нереално, но своеобразно красиво.
Бог с нас
- 13 Ноември 2014
И този разказ е част от новата ми книга „20" („20 къси диалогични разказа").
Жената седеше, вторачена в голяма икона далеч пред очите ѝ. Не знаеше кой е светецът, изобразен на иконата. Не го и виждаше вече, потънала в мислите си. Не познаваше добре и старата римска базилика – разрушавана от варвари и земетресения, превръщана в джамия и отново сполетявана от земни трусове, преди да добие днешния си облик, – понеже жената живееше далече и влизаше тук най-много за трети път. И отново съвсем случайно.
В църквата течеше вътрешен ремонт. Вдясно от олтара работници вадеха от мазето счупени тухли, опадала мазилка и други боклуци, качваха ги през някаква дупка в пода, товареха ги на количка и ги изнасяха навън пред централния вход. Зад самия олтар бучеше бормашина, пробиваше нещо, храмът тътнеше, изведнъж ставаше тихо, после бормашината пак затрещяваше.
Странно
- 05 Юни 2014
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
Не бяха се виждали от поне петнайсет години. Съдбата ги срещна за кратко в подходящ момент, за да поприказват от сърце и душа, както го бяха правили неведнъж в ония далечни времена, когато отношенията им бяха стигнали до топлотата на съпричастието, макар и в рамките на колегиалността. Топлотата често ги предразполагаше към разговори от сърце и душа. Нищо не им пречеше тогава, контактите им бяха всекидневни. Нищо не им пречеше и сега, не бързаха за никъде в късния мразовит следобед.
- Мога да се прибера и довечера – засмя се писателят, искрено зарадван от срещата им.
- Мога да се отбия в галерията малко преди да затворят – пое си дъх художничката, когато той я пусна от прегръдките си.
- Отиваме да гуляем с кафе и сладкиши!
- С кафе и много сладкиши – поправи го тя.
Пчеларят
- 03 Ноември 2014
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
Стръмният коларски път правеше остър ляв завой и продължаваше право нагоре покрай бърдото. Кафяво-жълтите песъчливи скали, тук-там надвиснали заплашително, се препичаха почти голи на лятното слънце. Пролетните потоци бяха изрязали дълбоки бръчки през лицата им, където нарядко се бяха задържàли инатлии борчета и ниски храсти. Коловозите на пороите цепеха напречно неравния път и се губеха надолу сред тревите и дървесата на мекия хълм.
Да, хълмът вдясно се спускаше полегато към дълбокия пролом на реката, която не се чуваше чак дотук. Част от хълма досами пътя бе парцелиран, оградки от преплетени пръти бележеха имотите, а тревата там бе косена, плодните дръвчета – подрязани, мераклии бяха сковали дори барачки за инструменти или за каквото там им трябваше.
Майка България
- 23 Май 2014
Този текст е част от книгата ми „Извънвремието” с подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”, 2002 г. Написах я през 1997-ма. Действието в тази глава се развива през 1996-а по време на изборите за президент, когато Петър Стоянов спечели срещу Иван Маразов. Всичко споделено е абсолютно автентично. Всичко описано е лично преживяно. Времето тече и всичко се променя. Вероятно повечето от действащите лица вече са покойници. Времето тече и много неща у нас не се променят. След 18 години отново и отново злото е алтернатива за стотици хиляди нещастни хора, наши сънародници. Или за милиони? След 18 години отново и отново изборът на злото е сред най-предпочитаните. Питам се докога?
Етюд за четвъртвековно приятелство, потник и леко яке
- 23 Октомври 2014
Разказът е част от сборника „20" („20 къси диалогични разказа").
За този четвърт век възрастният мъж, който постепенно се бе превърнал в почти старец, така и не научи името на младежа с потника. Не че не можеше. Когото и да попиташе в селото, щяха да му кажат как се казва непознатият младеж. Предпочиташе обаче да не го свързва с никакво име. Знаеше, че името някак ще обрамчи събеседника му, ще го ограничи, ще го натика в тясна килия, от която няма измъкване. Килиите, в които ни арестуват имената ни, са до гроб. Харесваше му така, както я бяха подкарали още от началото: наричаше го в мислите си „младежа с потника”, а ако му се наложеше или му се приискаше да се обърне към него, използваше дружелюбното и много подходящо в техния случай „приятелю”.
Младежът с потника изобщо не подозираше за съществуването на това наистина странно приятелство. Четвърт век не подозираше. Не подозираше и след като двайсет и петте години си отидоха и се заредиха нови години. Така и никога не разбра, че някой е разговарял с него.
Верния пазач
- 09 Май 2014
Разказът по-долу ще е част от сборника, който готвя. Всички разкази в него са почти изцяло диалогични. Понякога на моите герои им се случва да водят беседа не със себеподобните си. И този разказ е точно такъв.
Добри харесваше името си отскоро. Навръх рождения си ден, когато навърши четиридесет, се сети за името си. Бог само знае защо се сети и се замисли. Не помнеше откога не беше се замислял за името си, както не се замисляме и за много други неща от всекидневието си, с които сме свикнали. Така или иначе – замисли се, а краткият му размисъл завърши с утешителното и доста ласкателното заключение, че името си му подхожда.
За първи път си позволяваше да се самовъзнагради с подобно заключение. Той поначало избягваше да заключава – поне категорично – каквото и да е из тая тръпна материя за доброто и добротворството. Както и да е, оттогава харесваше името си. Има-няма две години.
Още статии ...
Страница 2 от 3
Warning: Illegal string offset 'active' in /home/readvask/public_html/templates/joomlage0056-designcanvas/html/pagination.php on line 95
Warning: Illegal string offset 'active' in /home/readvask/public_html/templates/joomlage0056-designcanvas/html/pagination.php on line 101
Warning: Illegal string offset 'active' in /home/readvask/public_html/templates/joomlage0056-designcanvas/html/pagination.php on line 95
Warning: Illegal string offset 'active' in /home/readvask/public_html/templates/joomlage0056-designcanvas/html/pagination.php on line 101
Warning: Illegal string offset 'active' in /home/readvask/public_html/templates/joomlage0056-designcanvas/html/pagination.php on line 95
Warning: Illegal string offset 'active' in /home/readvask/public_html/templates/joomlage0056-designcanvas/html/pagination.php on line 101
Споделете
